О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 215
гр. София, 07.05.2020 г.
Върховният касационен съд на Р. Б, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на двадесет и седми април две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Г. Н гражданско дело № 4916 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби срещу въззивно решение № 3416 от 25.07.2019 г. (допълнено с решение № 4031 от 17.09.2019 г.) по в. гр. д.№ 309/2019 г. на Окръжен съд - Благоевград, г. о., ІV възз. състав, с което първоинстанционното решение № 1325 от 11.02.2019 г. по гр. д.№ 1438/2017 г. на Районен съд - Благоевград, г. о., І състав е потвърдено в частта, с която по предявен от К. Н. А. срещу Х. Т. Н. иск с правно основание чл. 108 ЗС по отношение на ответницата е признато за установено и е осъдена да предаде на ищеца собствената му 1/2 ид. ч. от процесния недвижим имот, представляващ апартамент – самостоятелен обект с идентификатор *****, находящ се в [населено място], [улица](„Б.“) № 31, ет. 3, ап. 11, с площ от 62 кв. м., при описани в диспозитива съседи и принадлежности, както и (след частично отменяване на решението на РС) иска по чл. 108 ЗС е отхвърлен по отношение на останалата 1/2 ид. ч. от същия имот.
Жалби са подадени от Х. Т. Н. чрез адвокат П. З. от АК – Б. срещу произнасянето на въззивния съд (обективирано с основното и допълнителното решения), в резултат от което иска по чл. 108 ЗС е уважен за 1/2 ид. ч. от процесния имот, като поддържа, че същото е недопустимо, евентуално – неправилно. Поддържа искане касационното обжалване да бъде допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, както и при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК по въпросите:
„1. Длъжен ли е съдът да обсъди всички наведени от страните възражения, както и всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка?“
„2. Има ли вещноправен ефект заповедта по чл. 100 ЗТСУ отм. във връзка с чл. 103 ЗТСУ отм. и придобива ли се собствеността към момента на издаване на самата заповед /без да се изследва кога е заплатена цената/, извън хипотезата, в която срокът за плащане е бил определен съгласно разпоредбите по кредитиране на жилищно строителство? “
„3. Какви са пределите на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение и разпростират ли се върху неучаствали по делото лица, които не са правоприемници на страна по делото? “.
Жалба е подадена и от К. Н. А. чрез адвокат Ц. Р. от АК – Б. срещу частта от решението, с която иска по чл. 108 ЗС е отхвърлен с искане касационното обжалване да бъде допуснато при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК по въпросите:
„1. При възникнало облигационно отношение между бивши съпрузи по отношение предоставено ползване на единия от тях на семейно жилище, тече ли в полза на ползвателя придобивна давност, противопоставима на съпругът-собственик и негови наследници? Ползвателя на семейното жилище, предоставено му по силата на съдебно решение, държател или владелец на имота е? “
„2. Необезпокоявано и несмущавано ли владее имот едно лице, срещу което са водени множество съдебни производства с предмет владяния имот от собственика му? “
„3. При положение, че семейното жилище, собственост на единия от съпрузите, е предоставено за ползване съпруга-несобственик, съществува ли друго поведение за смущаване на владението на ползвателя за собственика, който не живее в имота по силата на съдебно решение, освен по съдебен ред? “
„4. При предоставяне ползването на семейно жилище на съпруг-несобственик на имота с влязло в сила решение без определен срок за ползването му, представлява ли смъртта на съпруга-собственик на имота падеж за връщане на вещта? “
„5. Обичайното ползване на предоставено с решение семейно жилище представлява ли демонстративно, явно намерение за своене на вещта? “
Касационните жалби са процесуално допустими. Съдържат искания за присъждане на разноски. Отговор е постъпил от Х. Т. Н. по повод жалбата на К. Н. А..
За да се произнесе по искането за допускане на обжалването, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, съобрази следното:
Въззивният съд е приел за установено, а и между страните няма спор, че починалият на 08.02.2014 г. Н. К. А. е баща на ищеца и бивш съпруг на ответницата (от брака, сключен на 22.05.1980 г. и прекратен с развод на 09.09.2003 г.). В полза на дядото на Н. К. А. (А. Д. Х. /А. Х. И. Л./, починал на 14.12.1978 г.) е издадена заповед № 23 от 30.01.1974 г. по чл. 100 ЗТСУ отм., съгласно която процесният недвижим имот е определен като обезщетение във връзка с отчуждаване на недвижим имот, като цената на даденото в обезщетение жилище ще се определи допълнително (след ценообразуване на блоковете). След смъртта на А. Х., с влязло в сила на 26.05.1979 г. решение на РС – Благоевград, по реда на чл. 288, ал. 2 ГПК отм. процесният апартамент е възложен в дял на Н. К. А., който е осъден да заплати на другите двама съделители суми за уравнение на дяловете. След сключване на брака на Н. А. с ответницата, на 19.12.1980 г. на името на А. е съставен нотариален акт за собственост на жилище, дадено като обезщетение срещу отчужден недвижим имот за мероприятия по ЗТСУ. В н. а. е посочена цената на имота (9 501 лв.) и е отразено, че същата се покрива от припадащите се суми срещу отчуждения имот собствени средства на получаващия обезщетението в размер на 5 000 лв. и разрешен заем от ДСК в размер на 4 501 лв., в обезпечение на който е вписана законна ипотека. С влязлото в сила на 09.09.2003 г. решение за прекратяване на брака, ползването на процесното жилище (като „семейно“) е предоставено на бившата съпруга без да е определен краен срок. През 2005 г. Н. А. предявил срещу бившата си съпруга иск по чл. 108 ЗС, като в мотивите на влязлото в сила на 07.02.2007 г. решение на РС – Благоевград по гр. д.№ 1649/2005 г. е прието, че бившият съпруг е изключителен собственик на апартамента, а с диспозитива е постановено отхвърляне на претенцията по съображение, че решението по чл. 107 СК отм. създава в полза на ответницата право да ползва жилището до изменение на режима на ползване. През 2007 г. Н. А. инициирал делбено производство с твърдение, че притежава 3/4 ид. ч. от имота, а останалата 1/4 е притежание на бившата му съпруга предвид участието й в изплащането на заема към ДСК и прекратяването на съпружеската имуществена общност. В течение на производството А. е променил позицията си и по съображение, че е изключителен собственик, оттеглил иска за делба, в резултат от което решението за допускане на делбата при квоти 3/4 ид. ч. към 1/4 ид. ч. е обезсилено, а производството – прекратено. През 2012 г. инициирал производство по чл. 56, ал. 6 СК, производството по което е прекратено в резултат от смъртта му на 08.02.2014 г. От заключението на ССЕ е установено, че стойността на отчуждения имот в размер на 4 477 лв. е изплатена на дядото на Н. А.. С платежно нареждане от 30.09.1980 г. сумата 5 000 лв. е преведена от сметка с титуляр Х. Н. по сметка на ОНС, фонд „Жилищно строителство“ по партидата на Н. А. за закупуване на процесното жилище. Останалата част от стойността на апартамента е заплатена със заем от ДСК със срок на връщане 25 г., обезпечен със законна ипотека. Обсъдени са и събраните по делото гласни доказателства, ангажирани във връзка с факта на упражняваната от ответницата фактическа власт.
От правна страна е прието, че Н. А. е придобил собствеността върху процесния апартамент преди сключване на брака с ответницата. Изводът е обоснован с разпоредбите на чл. 100 ЗТСУ отм. във връзка с чл. 103, ал. 1 ЗТСУ отм., в редакцията съобразно ДВ, бр. 102 от 1977 г.), съобразно които отчужденият собственик придобива собствеността на имота, определен като имотно обезщетение, по силата на самата заповед на органа по чл. 95 ЗТСУ отм. при условие, че е изплатил разликата, която евентуално дължи между стойността на отчуждения и отстъпения в обезщетение имоти, освен ако за заплащането е даден срок съгласно действащите разпоредби по кредитиране на жилищното строителство. Когато е даден срок за плащането, вземането се обезпечава със законна ипотека в полза на инвеститора. По делото несъмнено е доказано плащането, включително със заема към ДСК, обезпечен с учредената законна ипотека, с оглед което е прието, че правото на собственост е придобито по силата на заповедта по чл. 100 ЗТСУ отм., Титуляр на правото е бил дядото на Н. А., а последният е придобил собствеността в резултат от извършената през 1979 г. делба. Издаденият на 19.12.1980 г. нотариален акт има само констативно действие, поради което фактът, че е съставен по време на брака няма за последица пораждане право на собственост в полза на ответницата.
Въззивният съд се е произнесъл по противопоставеното с отговора на исковата молба възражение за изтекла 10-годишна придобивна давност (с начало 09.09.2003 г.) в полза на ответницата досежно 1/2 ид. ч. от имота. По факта, че установената след 22.05.1980 г. фактическа власт не е прекъсвана и след прекратяването на брака на 09.09.2003 г., не съществува спор. Изложени са съображения относно характера, съдържанието и страните по правоотношението, източник на което е съдебното решение по спорната съдебна администрация за предоставянето на ползването на семейното жилище. Извършен е и анализ на събраните по делото доказателства, въз основа на който е прието, че наред и независимо от така предоставеното право на ползване (облигационно по естеството си), ответницата е установила владение, манифестирайки намерението си да свои 1/2 ид. ч. от вещта. Намерението произтичало и било аргументирано с разбирането й, че участието в заплащането на стойността на апартамента има за последица придобиване на същия в режим на СИО, прекратена след развода при равни права за бившите съпрузи. Владението е упражнявано в срока по чл. 79, ал. 1 ЗС, изтекъл преди предявяване на исковата молба на 16.06.2017 г. Предприетите от бившия съпруг на ответницата действия не са довели до прекъсване на давностния срок. Съгласно чл. 84 ЗС във връзка с чл. 116 ЗЗД този срок се прекъсва в изрично посочени в закона хипотези, сред които е и предявяването на иск от собственика – чл. 116, б. „б“ ЗЗД. В случая такива искове са били предявени, но нито един от тях не е приключил с осъдително решение или с признаване правото на собственост на Н. А., поради което не са осуетили изтичането на давността в полза на ответницата досежно владяната от нея 1/2 ид. ч. от апартамента. За другата 1/2 от жилището тя е била държател с оглед предоставеното й облигационно право на ползване.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване по следните съображения:
Изследвайки наличието на основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК, ВКС констатира, че въззивното решение е валидно. Няма съмнение, че същото е и процесуално допустимо. Влязлото в сила на 07.02.2007 г. решение по гр. д.№ 1649/2005 г. на РС – Благоевград не обективира отрицателна процесуална предпоставка по смисъла на чл. 299, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 298, ал. 1 ГПК. Действително, по силата на чл. 298, ал. 2 ГПК (за ищеца) и чл. 298, ал. 1 ГПК (за ответницата), решението по гр. д.№ 1649/2005 г. обвързва със своята сила на пресъдено нещо страните по настоящото дело, но освен идентитет в субективно отношение, последицата по чл. 299, ал. 2 ГПК настъпва при идентичност на спора и в обективно отношение. В случая страните са обвързани от произнасянето по предявената през 2005 г. претенция по чл. 108 ЗС, но в нейния предметен обхват не е включен релевирания с предявената през 2017 г. от К. Н. А. искова молба нов правопораждащ факт, а именно - настъпилото на 08.02.2014 г. наследствено правоприемство между него и баща му. Установителното действие на решението по гр. д.№ 1649/2005 г. е ограничено във времето (към момента на приключване на устните състезания на 07.02.2006 г.) и предмета (правото на собственост на бащата на настоящия ищец), поради което не съставлява пречка за разглеждане на претенцията на наследника, основана на осъществил се след 07.02.2006 г. факт.
Отсъстват и основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК по всички поставени от страните в изложенията им въпроси.
Формулираният от касаторката Х. Н. въпрос № 1 не притежава белезите на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и разясненията по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, доколкото е основан на доводите за допуснати от въззивния съд нарушения на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, обсъждането на които не е допустимо да се извършва в производството по чл. 288 ГПК. По отношение на въпроса за вещноправния ефект на заповедта по чл. 100 ЗТСУ отм. във връзка с чл. 103 ЗТСУ отм. отсъстват допълнителните критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. С. Р № 26 от 28.01.2010 г. по гр. д.№ 3124/2008 г. на ВКС, II г. о. (утвърждаващо като правилна по-рано формирана практика на ВС), апартамент отстъпен срещу отчужден имот, не е обща вещ на двамата съпрузи в хипотеза, когато заповедта за определяне на конкретния имот като обезщетение е издадена преди сключване на брака, независимо, че разликата в цената е заплатена със заем от ДСК, сключен и погасен по време на брака. Според разпоредбата на чл. 103, ал. 1 ЗТСУ (преди изменението с ДВ, бр. 45 от 1984 г.) собственикът, чийто имот е отчужден, придобива правото на собственост върху имота отстъпен като обезщетение по силата на самата заповед на органа по чл. 95 ЗТСУ, при условие, че е изплатена разликата, която евентуално дължи между стойността на отчуждения имот и стойността на отстъпения имот. Това условие е прекратително и когато не е настъпило (както е в случая) не е налице основание придобиването на собствеността да се свърже с момент, различен от този на заповедта по чл. 100 ЗТСУ отм., Ирелевантно за вещно-правните последици е обстоятелството, че заемът, с който е доплатен имотът, е сключен и погасен през време на брака, тъй като погасяването създава само облигационни отношения между съпрузите. Ирелевантно е и обстоятелството, че нотариалният акт за имота е издаден през време на брака, тъй като той няма конститутивно действие, а само удостоверителен характер. Произнасянето на въззивния съд е в съответствие с така формираната практика на ВКС по поставения проблем, което едновременно изключва възможностите за допускане на обжалването както при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Застъпваното от касаторката становище, че в случая не са налице предпоставките за приложение на чл. 103 ЗТСУ отм., не държи сметка за установения по делото факт, че срокът за плащане е определен именно съгласно действащите разпоредби по кредитиране на жилищното строителство, което ясно личи от съдържанието на молбата за вписване на законната ипотека (л. 160 от гр. д.№ 1438/2017 г. на РС), основаваща се на чл. 9 от Правилник за кредитиране на жилищното строителство (Изв., бр. 81 от 1962 г.). Поставеният въпрос № 3 няма обуславящо значение за изхода на спора, доколкото изводът на въззивния съд, че влязлото в сила на 26.05.1979 г. решение на РС – Благоевград за възлагане по чл. 288, ал. 2 ГПК отм. легитимира Н. К. А. като собственик на процесния апартамент, се основава не на неправилно разбиране относно субективните предели на силата на пресъдено нещо на съдебните актове, а на разпоредбата на чл. 297 ГПК, съгласно която влязлото в сила решение е задължително за всички съдилища в Р. Б. В този смисъл не е налице противоречие и с релевираната от касаторката практика, обективирана с Решение № 47 от 20.07.2016 г. по гр. д.№ 5642/2015 г. на ВКС, ІІ г. о. (което е и неотносимо, тъй като третира въпроси за обективните, а не субективните предели на СПН) и Решение № 167 от 03.11.2015 г. по гр. д.№ 2270/2015 г. на ВКС, І г. о. (което пък е постановено в отменително производство и съгласно т. 2 от от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК не е част от практиката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК).
Поставените от касатора К. Н. А. въпроси третират проблеми, относими към произнасянето по заявеното с отговора на исковата молба възражение за изтекла придобивна давност. Произнасянето на въззивния съд не разкрива противоречие с релевираната от касатора практика. С Решение № 118 от 21.05.2013 г. по гр. д.№ 1535/2013 г. на ВКС, ІІ г. о. е прието, че когато фактическата власт върху един недвижим имот се осъществява въз основа на облигационно правоотношение, то се касае за държане, тъй като липсва субективния елемент на владението като фактически състав, т. е. държателят не владее вещта като своя. Въззивният съд не е отрекъл това принципно положение. Постановеният в случая правен резултат произтича от установените по делото обстоятелства, даващи основание да се приеме, че фактическата власт е упражнявана от ответницата по иска в две паралелно проявили се хипотези. Тя е била държател за 1/2 ид. ч. от апартамента по силата на решението по чл. 107 СК отм. и владелец за останалата 1/2 ид. ч., предвид обективираното намерение за своене, основано на последователно поддържаната (още в рамките на бракоразводния процес – 2001-2003 г.) позиция, че процесния имот е придобит в режим на СИО, с прекратяването на която всеки от бившите съпрузи е титуляр на правото на собственост за 1/2 ид. ч. от вещта. Така обективираното намерение е манифестирано пред действителния собственик в рамките на водените между бившите съпрузи граждански дела, поради което владението за претендираната от Х. Н. 1/2 ид. ч. се характеризира като явно и несъмнено. Действителният собственик е разполагал с възможност да прекъсне течението на давностния срок като предяви правата си по исков ред, но, по силата на чл. 116, б. „б“, изр. 2 ЗЗД, тази последица настъпва само в случай на уважаване на предявен иск за защита на собствеността. В периода от 09.09.2003 г. до 09.09.2013 г. такъв резултат не е постигнат в полза на Н. А., поради което и не е налице основание да се приеме, че упражняваното от бившата му съпруга владение е било смутено. Дори съдържащия се в мотивите на решение № 2364 от 26.06.2006 г. по гр. д.№ 1649/2005 г. на РС – Благоевград извод, че наследодателят на ищеца е изключителен собственик на апартамента, не е годен да доведе до различен правен резултат, доколкото това решение е влязло в сила на 07.02.2007 г., а исковата молба е депозирана повече от 10 години по-късно – на 16.06.20017 г. при отсъствие на действия в този период, имащи за последица прекъсване на владението или течението на давностния срок. В обобщение – въззивното решение не е в противоречие с цитираните от касатора актове на ВКС (Решение № 118 от 21.05.2013 г. по гр. д.№ 1535/2013 г. на ВКС, ІІ г. о., Решение № 291 от 09.08.2010 г. по гр. д.№ 859/2009 г. на ВКС, ІІ г. о., Решение № 12 от 19.02.2014 г. по гр. д.№ 1840/2013 г. на ВКС, І г. о., Решение № 115 от 28.10.2016 г. по гр. д.№ 977/2016 г. на ВКС, ІІ г. о., Решение № 160 от 29.02.2016 г. по гр. д.№ 2290/2015 г. на ВКС, ІІ г. о. и Решение № 270 от 20.05.2010 г. по гр. д.№ 1162/2009 г. на ВКС, ІІ г. о.), наред с което не се констатира наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК във връзка с поставените от К. А. въпроси.
Предвид липсата на основание за допускане на обжалването и по двете жалби, никоя от страните няма право да й се присъдят разноски за защита пред ВКС.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 3416 от 25.07.2019 г. (допълнено с решение № 4031 от 17.09.2019 г.) по в. гр. д.№ 309/2019 г. на Окръжен съд - Благоевград, г. о., ІV възз. състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: