Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. А. К., [населено място], област С., чрез процесуалния му представител адвокат Д. К., срещу въззивно решение № 212/27.05.2019 г., постановено по гр. д. № 129/2019 г. по описа на Окръжен съд – Смолян. Поддържат се оплаквания, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения за постановяване на въззивното решение в противоречие с практиката на Върховния касационен съд - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по следните въпроси: 1./Сключеният с нотариална заверка на подписите предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 18.09.2007 г., между Р. К. и С. К., като продавачи, и И. К., като купувач, представлява ли доказателство, установяващо начало на давностно владение върху процесния имот /сочи се противоречие с решение № 3/19.01.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г. на ВКС, I г. о.; 2./ Свидетелските показания представляват ли годно доказателствено средство за установяване качеството на собственик и владелец на процесния имот на продавача Р. К. по предварителния договор за покупко-продажба на недвижим имот от 18.09.2007 г. и момента на установяване на владение върху този имот от купувача И. К.; 3./ Площта на имота определящ критерий ли е за идентифицирането на имот №*, описан в предварителния договор за покупко-продажба на недвижим имот от 18.09.2007 г., с който е предадено владението на ищеца И. К., ако същият е описан в договора с точните му граници; 4./ Фактическият състав на придобивната давност по чл. 79, ал. 1 ЗС включва ли изискването невладеещият собственик да е уведомен за намерението за своене на владелеца, и изразяват ли намерение за своене действията по оформяне на подходи, изграждане на подпорни стени, прокарване на канал за обратна вода, както и изсичането периодично на дървета в процесния имот, макар и без надлежно разрешително /сочи се противоречие с ТР № 4/17.12.2012 г. по т. д. № 4/2012 г. на ВКС, ОСГК, решение № 88/27.07.2016 г. по гр. д. № 661/2016 г. на ВКС, II г. о., решение № 3/19.01.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г. на ВКС, Iг. о.; 5./ Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди всички събрани доказателства и доводите на страните и да изложи съображения за тяхната доказателствена стойност за изхода на спора /сочи се противоречие с ТР 1/09.12.2013 г. по т. д. 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, I г. о., решение № 27/02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 235/04.07.2011 г. по гр. д. № 513/2010 г. на ВКС, IV г. о. и др. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, по съображения за допуснати тежки нарушения на материалния закон – неправилно тълкуване и прилагане на материалноправната разпоредба на чл. 79, ал. 1 ЗС, както и несъобразяване на законовите презумпции, установени в чл. 69 ЗС и чл. 83 ЗС.

Ответниците по касационната жалба – М. К. Е. и М. Б. Е., не изразяват становище в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.

Ответницата по касационната жалба З. М. М. в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, подаден чрез адвокат Е. Р., я оспорва. Претендира разноски.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:

С въззивното решение е потвърдено решение № 73/21.02.2019 г., постановено по гр. д. № 587/2018 г. по описа на Районен съд – Смолян, с което са отхвърлени предявените от И. А. К. против М. К. Е., М. Б. Е. и З. М. М. искове за признаване за установено по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК правото на собственост на ищеца на основание сключен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 18.09.2007 г. и на основание изтекла придобивна давност върху поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], област С., с площ 5 869 кв. м. и с трайно предназначение на територията – незастроен имот за жилищни нужди; отхвърлено е искане по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на нотариален акт за собственост на недвижим имот на основание давностно владение № 158/2018 г. и е отхвърлен иск с правно основание чл. 26 ЗЗД за прогласяване недействителността на договор за дарение с предмет процесния поземлен имот, обективиран в нотариален акт № 159/2018г.

Въззивният съд е възприел установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка и по реда на чл. 272 ГПК е препратил към неговите мотиви. Според приетите доказателства ищецът И. К. е придобил собствеността върху поземлен имот с идентификатор *** /наричан по-долу „имот № *“/, ведно с построената в него сграда – склад за отровни препарати, въз основа нотариален акт № 100/2006 г. Същият е придобит на възмездно правно основание от Р. К., починал на 12.01.2008 г. С предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 18.09.2007 г., сключен между Р. К. и С. К., в качеството на продавачи, и ищеца И. К., в качеството на купувач, продавачите са се задължили да сключат окончателен договор за покупко-продажба, като прехвърлят в полза на купувача собствеността и върху земя с площ от 7, 140 дка, находяща се в землището на [населено място], С. област, попадаща в поземлен имот пл. № *, кв. 114А по действащия устройствен план на [населено място] – Оряховец-III част /подробно описан/. Според т. 3 от предварителния договор купувачът е заплатил уговорената продажна цена, а продавачите са предали владението върху имота. С оглед доказване собственическите права на продавача Р. К., ищецът е представил пред първоинстанционния съд договор за продажба на недвижим имот от 23.12.1996 г. Според последния П. К., в качеството на пълномощник на министъра на земеделието и хранителната промишленост, на основание чл. 18 ЗС и чл. 52, ал. 8 ППЗСПЗЗ, е прехвърлил в полза на Р. К. собствеността върху поземления имот, описан в предварителния договор. В открито съдебно заседание от 05.12.2018 г. ищецът е заявил, че няма да се ползва от представения договор, поради което същият е изключен от доказателствата по делото. От приложено по делото удостоверение за идентичност е установено, че поземлен имот с идентификатор ***, с площ 5 869 кв. м. по КККР на [населено място], област С., е идентичен с поземлен имот с пл. № *, с площ 5 895, 64 кв. м. по кадастралния план на [населено място]-Оряховец-III част, одобрен със Заповед № 300-4-42 от 15.09.2003 г. Съобразявайки установената идентичност, съдът е приел, че имотът, предмет на предварителния договор, към момента на неговото сключване, е бил с площ 5 895, 64 кв. м. по действащия план на [населено място], обл. С., а не с площ 7, 140 кв. м., както е описан в договора. От заключението на съдебно-техническата експертиза е установено, че със Заповед № 300-4-42/15.09.2003 г. поземлен имот с пл. № * е записан на името на ответницата М. К. Е., без да е представен документ за собственост. Тя се е снабдила с КНА №158 от 30.04.2018г. на основание давностно владение по отношение на поземлен имот с площ 5 869 кв. м., с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], обл. С.. С договор за дарение от същата дата, обективиран в нотариален акт № 159/2018 г., М. Е. и съпругът М. Е. са дарили гореописания имот на дъщеря си З. М..

С оглед възприетото от фактическа страна, въззивният съд е приел предявените искове за неоснователни. На първо място, е посочил, че ищецът не е станал собственик на основание сключения предварителен договор за покупко-продажба от 18.09.2007 г., тъй като последният не произвежда вещно-прехвърлителен ефект и не би могъл да прехвърли собствеността върху имота. По делото липсва надлежен документ, легитимиращ праводателите на ищеца като собственици на имот № *, поради което същите не биха могли да прехвърлят права, за които не се е установило самите те да са притежавали. За недоказани са приети твърденията на ищеца за придобиване на процесния имот на основание давностно владение, считано от датата на сключване на предварителния договор /18.09.2007 г./ до датата на предявяване на иска. След анализ на събраните гласни и писмени доказателства по делото, съдът е приел за установено по делото извършването на фактически и правни действия от ищеца след 2010г. - прокарване на канал за обратна вода и подходи за обслужване на имот № *, действия по изсичане на дървета в имот № *, без надлежно издадено разрешително, обособяване сграда за отровни препарати във вила за гости, облагородяване на имота, подаване през 2017 г. на искане до областна администрация С. за издаване удостоверение, че процесният имот не е държавна собственост, искане за издаване на скица и данъчна оценка. Въззивният съд е достигнал до извод, че установеният най-ранен начален момент на владение е през 2010 г. доколкото по делото не са събрани доказателства, че ищецът е започнал да владее имота още през 2007 г. по силата на предварителния договор, сключен с лице, за което не е доказано да е бил негов собственик. В заключение, е приел, че към датата на предявяване на иска 10-годишният давностен срок по чл. 79 ЗС не е изтекъл, поради което ищецът не е придобил собствеността върху имота на основание давност.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. трето ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Първият въпрос не представлява общо основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същият е по съществото на спора и отразява оплакванията на касатора за неправилност на решението поради непълен и неправилен анализ на събраните по делото доказателства и поради неотчитането на важни според него факти и обстоятелства, които не са взети предвид. При преценката си за неоснователност на предявения иск за собственост на основание изтекла придобивна давност по чл. 79 ЗС, въззивният съд е приел, че по делото липсват доказателства продавачът по предварителния договор Р. К. да е имал качеството на собственик или владелец на процесния имот към датата на сключване на договора /18.09.2007 г./. За недоказани са приети твърденията на ищеца за получаване /установяване/ на владението през 2007г. по силата на предварителния договор, тъй като той е сключен с лице, което не е собственик или владелец на имота. Прието е, че действия, установяващи фактическа власт с намерение за своене, са извършвани най-рано през 2010г. Преценката за правилност на тези изводи изисква анализ на доказателствата по делото, което е недопустимо да се извършва в настоящото производство по селектиране на касационни жалби.

Не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на решението и по втория въпрос. Съгласно трайно установената практика на ВКС, когато се твърди придобиване право на собственост върху недвижим имот на основание сделка, последната се доказва с документ в изискуемата от закона форма. Недопустимо е да се установява със свидетелски показания деривативно придобивно основание, на каквото се твърди, че праводателят на ищеца е станал собственик на имота. Доколкото ищецът е твърдял, че е получил владението на имота от собственика му, който го придобил с договор за продажба от 23.12.1996 г., то същият е следвало да представи акта за собственост /договорът с МЗХ е оттеглен като доказателство/. Въпросът, касаещ гласните доказателства за установяване качеството на владелец на ищеца или праводателя му, е неотносим. Той не е обсъждан в обжалваното решение и не обусловил крайния резултат. Допълнително следва да се отбележи, че касаторът не е посочил съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване.

Липсват предпоставки за допускане касационно обжалване по третия въпрос. Въззивният съд не приел площта на процесния имот за определящ критерий за неговата индивидуализация. След анализ на доказателствата по делото е приел, че имотът, предмет на предварителния договор, е с различна площ от посочената в последния, като е изходил от представеното удостоверение за идентичност. Така поставен, въпросът също е свързан с оплакванията за неправилност на решението и не може да бъде разглеждан в настоящото производство.

Четвъртият въпрос също не може да обуслови допускане касационно обжалване на решението. Въззивният съд е приел, че не е доказано владение на имота, считано от 2007г. от една страна, а от друга правните му изводи съответстват на установената съдебна практика по приложението на чл. 79 ЗС. Според нея придобивната давност е оригинерно основание за придобиване правото на собственост - способ за придобиване на право на собственост или ограничено вещно право чрез фактическото упражняване съдържанието на това право след изтичане на определен в закона период от време. Фактическият състав включва два елемента: владение и изтичане на определен срок. За придобиването по давност е необходимо, на първо място, да бъде установено владение върху имота. Съгласно чл. 68, ал. 1 ЗС владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя. От това легално определение на правния термин владение се извличат двата основни признака на владението като юридически факт: обективен - упражняване на фактическа власт върху вещ /corpus/ и субективен - държане на вещта като своя /animus/, които следва да са осъществени едновременно.Следва да са осъществени и допълнителните признаци на владението: то да е постоянно и непрекъснато; да е несъмнително, спокойно, т. е. придобито без насилие и да е явно, т. е. да не е установено по скрит начин. При позоваване на придобивната давност, правните последици - придобиване на вещното право - се зачитат от момента на изтичане на законно определения срок съобразно елементите на фактическия състав на придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС и по чл. 79, ал. 2 ЗС /ТР № 4/17.12.2012 г. на ОСГК, постановено по т. д. № 4/2012 г./. Въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения, поради което не се установява поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Процесуалноправният въпрос - може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди всички събрани доказателства и доводите на страните и да изложи съображения за тяхната доказателствена стойност за изхода на спора, също не може да предпостави допускане касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не е решен в противоречие с посочената практика, както и с постоянната и задължителна практика на ВКС. В съответствие с установената практика на ВКС, в т. ч. и посочената от касатора, по приложение на процесуалните правила, задължаващи решаващия съд да отдели спорните от безспорните по делото факти и обстоятелства и да прецени събраните в процеса доказателства с оглед спорните факти, твърденията и доводите на страните, въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства, като е посочил кои факти приема за установени и кои не. Произнесъл се е по всички релевантни доводи и възражения на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство и е формирал и изложил свои фактически и правни изводи по съществото на спора. Касаторът сочи, че не са обсъждени оплакванията във въззивната жалба срещу мотивите на първоинстанционпния съд в частта, с която е отхвърлен искът му по чл. 26 ЗЗД за обявяване за недействителен договора за дарение на имота по нот. акт №159/2018г. Касае се за последващата прехвърлителна сделка, което е ирелевантно за изхода на спора след като на ищеца са отречени претендираните на заявеното основание права върху имота. Предвид изложеното, не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение - значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Липсват и съмнения обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, което да обуславя служебното му допускане до касационен контрол.

С оглед изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.

При този изход на делото на ответницата по касация З. М. М. следва да се присъдят сторените в настоящото производство разноски в размер на сумата 500 лева.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 212/27.05.2019 г., постановено по гр. д. № 129/2019 г. по описа на Окръжен съд – Смолян.

ОСЪЖДА И. А. К., [населено място], област С., да заплати на З. М. М., сумата 500 лева.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: