Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на [община] дол, представлявана от адв. И. З., срещу решение № 135 от 04.11.2021г. по в. т.д. № 300/2021г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 260031 от 12.02.2021г. по в. т.д. № 1684/2019г. на Окръжен съд – Варна и касаторът е осъден да заплати на „Технокар” ЕООД направените във въззивната инстанция разноски в размер на 6130 лева. С потвърденото първоинстанционно решение касаторът е осъден да заплати на „Технокар” ЕООД сумата 207 094, 99 лева, включваща главници по 16 бр. фактури, издадени през периода 31.03.2017г. – 31.12.2017г., и дебитно известие от 20.07.2018г. към фактура № 21959 от 30.04.2016г. въз основа на договор № РД-08-01-527/20.04.2007г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска до окончателното плащане; сумата 22 823, 71 лева, представляваща мораторна лихва върху главниците по процесните фактури за периода от датата на падежа на всяка фактура до датата на предявяване на иска, на основание чл. 79 и чл. 86 ЗЗД, както и сумата 15901, 74 лева – разноски за първоинстанционното производство.

Касаторът излага довод за недопустимост въззивното решение, тъй като с него е потвърдено недопустимо първоинстанционно решение, чийто диспозитив не съответства на петитума на исковата молба. Твърди още, че е налице различие между описанието на предявените искове в доклада по делото спрямо петитума в исковата молба, по което оплакване във въззивната жалба въззивния съд не се е произнесъл, което обуславя недопустимост на постановеното от него решение. Поддържа, че въззивното решение е неправилно поради липса на произнасяне по направените във въззивната жалба оплаквания – относно неправилната констатация на първоинстанционния съд, че ответникът не оспорва качеството на ищеца на изправна страна по договора; относно неспазване на 5-дневния срок от датата на възникване на данъчното събитие за издаване на процесните фактури; относно несъответствието между представените отчети и протоколи за извършената дейност през периода 31.03.2017г. – 31.12.2017г. с договор № РД-08-01-527 от 20.04.2007г.; относно неправилно поставения знак за равенство между протокол и отчет; относно безкритично приетото заключение на вещото лице по шести въпрос въз основа на неприети по делото документи; относно липсата на покана от страна на ищеца за плащане на сумите по фактурите; относно приетото от ищеца отлагане за срок от една година; относно начина на изчисляване на мораторната лихва. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2 ГПК поради вероятна недопустимост, тъй като в диспозитива на потвърденото от въззивния съд първоинстанционно решение въведените с исковата молба правопораждащи юридически факти – описани фактури, са заместени с един правопораждащ юридически факт – посочения договор, както и с оглед наличието на различие между описанието на предявените искове в доклада по делото спрямо петитума на исковата молба. Прави се искане за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното решение с оглед допуснатите от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в необсъждане на доводите и възраженията на касатора.

Ответникът „Технокар” ЕООД, представляван от адв. М. Ц., оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване и излага съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд е изложил съображения за допустимост на обжалваното пред него първоинстанционно решение, като е приел, че в исковата молба са ясно очертани обстоятелствата и петитума на иска и първоинстанционният съд се е произнесъл по исковете, с които е бил сезиран. Намерил е за неоснователно направеното от въззивника оплакване, че липсва индивидуализация на процесните фактури в диспозитива на обжалваното решение, рспективно, че окръжният съд се е произнесъл по непредявени искове, което е довело до твърдяната недопустимост на съдебния акт. В тази връзка е изтъкнал, че всяка от процесните фактури и дебитно известие са детайлно изброени в съответствие с изложеното в исковата молба още в доклада по чл. 374 от ГПК и първоинстанционният съд е обсъдил в мотивите си характеристиките на спорното право, като е индивидуализирал всички негови основни белези – страни, правопораждащ факт, съдържание, правна квалификация. Съобразявайки практиката на ВКС е приел, че дори в диспозитива на решението да не е посочен някой от индивидуализиращите белези на спорното право, щом мотивите съдържат тези данни, не следва да се прави извод за произнасяне по непредявен иск.

Въззивният съд е приел за безспорно и установено от събраните по делото доказателства наличието на облигационна връзка между страните по договор за възлагане на обществена поръчка № РД-08-01-527/20.04.2007 г., сключен между [община] дол /възложител/ и „Технокар“ ЕООД /изпълнител/, въз основа на решение № 95/01.03.2007 г. с предмет: „Организирано сметосъбиране и сметоизвозване на битови и строителни отпадъци, образувани на територията на [община] дол, и обезвреждане чрез депониране на общинското депо за неопасни отпадъци [населено място] дол за период 2007-2017 г.“. Приел е, че съгласно договора сметосъбирането и сметоизвозването на ТБО се извършват по предварително одобрен от възложителя график, като за срока на договора документацията, свързана с предмета, се води от изпълнителя, който представя отчет за извършена работа ежемесечно пред възложителя до 25-то число на текущия месец.

Въззивният съд е приел, че наведеното във въззивната жалба възражение за неизправност на ответника в прозводството е неоснователно, доколкото е несвоевременно направено пред първостепенния съд, тъй като ответникът е заявил след законоустановения срок за отговор, че фактурираните услуги не са били извършени от ищцовото дружество и че счита процесния договор заедно с всички допълнителни споразумения за прекратени. Приел е за установено, че заплащането на сумите по процесния договор се е извършвало след издаването от изпълнителя на фактура, придружена от отчети и двустранно подписани констативни протоколи, след извършвани проверки на дейностите по процесния договор. Посочил е, че по делото са приобщени заверени копия на изброените в исковата молба 16 бр. фактури, издадени през периода 31.03.2017 г. – 31.12.2017 г., и дебитно известие от 20.07.2018 г. към фактура № 21959 от 30.04.2016 г., издадени въз основа на Договор № РД-08-01-527/20.04.2007 г., и че с писмо с изх. № 173/20.07.2018 г., адресирано до [община] дол и постъпило на 20.07.2018 г., ищецът „Технокар“ ЕООД е връчил на ответника процесното дебитно известие от 20.07.2018 г. към фактура № 21959 от 30.04.2016 г. въз основа на Договор № РД-08-01-527/20.04.2007 г. Посочил е още, че във връзка с представените фактури и дебитно известие са приобщени в производството и съставени отчети и констативни протоколи, които са двустранно подписани в съответствие с чл. 27, т. 2 от процесния договор и в които са отразени видът и количеството на дейностите, извършени за съответния месец. Приел е, че тези данни съответстват и на отразените в процесните фактури, което се подкрепя като извод и от заключението по допуснатата пред първата инстанция съдебно-счетоводна експертиза /ССчЕ/, прието като обективно, компетентно дадено и неоспорено от страните в производството. Констатирал е, че съгласно същото от страна на ищеца са представени първични счетоводни документи – фактури, в които са отразени стопанските операции по сметосъбиране и транспортиране на отпадъци, към всяка от фактурите са представени месечни отчети и документи, въз основа на които са съставени – месечни констативни протоколи по отделни населени места и изготвени във връзка с тях обобщени справки по дати, населени места и брой обслужени съдове. Приел е за установено, че всички процесни фактури са отразени в счетоводствата и на двете страни, като при ответника са намерили отражение в Дневник на сметка 4010, Задължения към доставчици, контрагент 156 – „Технокар“. Съобразил е, че от анализ на записванията в този регистър се установява, че всички процесни фактури са били класифицирани като просрочени такива преди 01.01.2020 г., като задълженията по тях са към 31.12.2017 г. С оглед на това въззивният съд е приел, че отразяването на фактурите в редовно водените от ответника счетоводни книги представлява недвусмислено признание както за съществуване на облигационите правоотношения между страните, така и на задълженията по тях. Приел е за установено още, че има съвпадение при ищеца и при ответника на вземанията и задълженията по процесните фактури, като е налице съответствие както по размер, така и по основание на насрещните разчети между двете страни, с изключение на процесното дебитно известие. Взел е предвид, че според заключението общата стойност на вземанията на ищеца към датата на подаване на исковата молба /09.10.2019 г./ възлиза на 207 094.99 лв., докато при [община] дол се водят задължения в размер на 206 528.10 лв. Съобразил е още, че според вещото лице размерът на лихвата за забава от датата, следваща падежа на всяко едно задължение, до датата на подаване на исковата молба, възлиза общо на 22 825.35 лв.

Предвид изложеното въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства се установява наличието на предвидените в процесния договор предпоставки за заплащане на възнаграждението за изпълнените дейностите по обществената поръчка, а именно съставяне на месечни отчети и приемане на работата, за което са представени и констативни протоколи, и с оглед на това ответникът дължи на ищеца плащане в изпълнение на поетите с договора задължения за заплащане на възложените и извършени от изпълнителя дейности по обществената поръчка.

По отношение на направеното изявление за извънсъдебно прихващане въззивният съд е посочил, че вземането, за което ответната община навежда доводи, че е извършила прихващане, представлява предмет на друго съдебно производство. При служебна справка въззивният съд е установил, че по него съдът се е произнесъл с влязло в сила решение № 887 от 16.10.2019 г. по т. д. № 1263/2018 г. на Окръжен съд – Варна, отхвърляйки предявения от [община] дол срещу „Технокар“ ЕООД иск с правно основание чл. 422 вр. чл. 415 от ГПК за приемане за установено в отношенията между страните, че ответното дружество дължи на ищеца сума в размер на 215 782.32 лв., представляваща недължимо платена главница, образувана въз основа на начислени и издадени за периода от 2008 г. до 2016 г. за услуга „Депониране на битови отпадъци“ по договор № РД-08-01-527/20.04.2007 год. фактури, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 29.05.2018 год. до окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена заповед № 4037/30.05.2018 год. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч. гр. д. № 8245/2018 год. на Районен съд - Варна. Поради това е приел, че отреченото със сила на присъдено нещо притезание на [община] дол има за пряка своя юридическа последица крайния извод за неоснователност на направеното възражение за извънсъдебно /материално/ прихващане на вземане на [община] дол спрямо „Технокар“ ЕООД, доколкото изобщо липсва второ насрещно задължение.

Въззивният съд е приел за основателна и претенцията за обезщетение за забава върху главниците по процесните фактури за периода от датата на падежа на всяка фактура до датата на предявяване на исковата молба. Посочил е, че съгласно чл. 27, ал. 2 от процесния договор заплащането на услугата се изършва в 14-дневен срок след представен двустранно подписан протокол за извършената работа, като при необходимост задължението може да се разсрочи до 365 дни. Намерил е, че липсват данни и доказателства, сочещи наличието на разсрочено плащане в конкретната хипотеза, и е приел, че с оглед заключението на вещото лице, че отчетите и протоколите във връзка с извършените услуги са съставени най-късно до датата на издаване на съответната фактура, 14 дни след тази дата е настъпил падежът по всяка от тях. Изтъкнал е, че представените по делото отчети и протколи са двустранно подписани, което сочи, че извършените дейности от ищеца са приети и неоспорени от ответника, като липсват и доказателства в обратния смисъл.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Искането за допускане на касационен контрол поради недопустимост на въззивното решение, е неоснователно. Доводът за недопустимост на въззивното решение е обоснован с наличието на несъответствие на диспозитива на потвърденото от въззивния съд първоинстанционно решение с петитума на исковата молба, както и с наличието на различие между описанието на предявените искове в доклада по делото и петитума на исковата молба. С петитума на исковата молба е направено искане за присъждане на сумата 207 094, 99 лева, представляваща неизплатено задължение по договор № РД 08-01-527/20.04.2008г. – главници по описани в исковата молба 16 броя фактури, издадени през периода 31.03.2017г. – 31.12.2017г., и дебитно известие № 10415 от 20.07.2018г. към фактура 21959 от 30.04.2016г. С решението си първоинстанционният съд е осъдил ответника да заплати на ищеца сумата 207 094, 99 лева, включваща главници по 16 бр. факгури, издадени пред периода 31.03.2017г. – 31.12.2017г. и дебитно известие от 20.07.2018г. към фактура № 21959 от 30.04.2016г. въз основа на договор № РД-08-01-527/20.04.2007г. Следователно въззивният съд се е произнесъл по предявения иск, като не е налице подмяна на правопораждащите спорното право факти. Неоснователен е доводът на касатора за несъответствие между петитума на исковата молба и диспозитива на решението с оглед липсата на индивидуализация в последния на фактурите, на които се основава предявеният иск. Липсата на такава пълна индивидуализация не води до недопустимост на постановеното решение, тъй като не представлява произнасяне по непредявен иск, в какъвто смисъл е и съобразената от въззивния съд практика на ВКС – решение № 271 от 06.01.2015г. по гр. д. № 2853/2014г. на ВКС, ГК, I г. о.

Неоснователен е и доводът за недопустимост на въззивното решение поради наличието на различие между описанието на предявените искове в доклада по делото и петитума на исковата молба. От една страна, дори и такова несъответствие да е налице, то не би довело до недопустимост на първоинстанционното решение и на потвърждаващото го въззивно решение, а би съставлявало нарушение на съдопроизводствените правила, водещо евентуално до неправилност на решението. От друга страна, при съобразяване на съдържанието на изготвения от първоинстанционния съд доклад, такова несъответствие не се установява.

Не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК– очевидна неправилност на въззивното решение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не разкрива никой от изброените пороци. Касаторът не сочи, нито обосновава, която и да е от посочените хипотези на очевидна неправилност, а изложените съображения за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила поради необсъждане на наведени във въззивната жалба доводи са такива по правилността на обжалваното решение, която не може да бъде проверявана в стадия по селекция на касационната жалба.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да се присъдят разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 6130 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 135 от 04.11.2021г. по в. т.д. № 300/2021г. на Апелативен съд – Варна.

ОСЪЖДА [община] дол да заплати на „ТЕХНОКАР“ ЕООД, ЕИК[ЕИК] сумата 6130 /шест хиляди сто и тридесет лева/ - разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: