Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ищците в производството Е. Н. В., Р. Н. И. и И. Н. М. срещу въззивно решение № 75 от 11. 03. 2022 г., постановено от Варненски апелативен съд, Търговско отделение по в. т.д. № 742 по описа на съда за 2021 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 447 от 17. 11. 2021 г., постановено от Окръжен съд – Варна по т. д. № 187 по описа на съда за 2021 г. в частта му, с която предявените от касаторите срещу „ГРУПАМА ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД искове с правно основание чл. 432, ал. 1 от Кодекса за застраховането /КЗ/, са отхвърлени за сумите от по 20000 лева по главниците за всеки от касаторите – обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техния брат П. Н. И., загинал в резултат на ПТП, настъпило на 02. 10. 2018 г., със законните последици по отношение на законната лихва върху главниците и разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение. Твърди се, че неправилно въззивният съд е приел, че по делото не е установена изключително близка връзка между касаторите и загиналия техен брат, напротив – такава била категорично установена, при условията на пълно и главно доказване и от събраните по делото доказателства, включително от показанията на разпитаните свидетели. Излага се, че по делото е доказано по безспорен начин, че отношенията между ищците и починалия техен брат са се отличавали с особена и изключителна близост, тъй като те получавали от него безрезервна подкрепа в продължение на целия им живот, както и че са имали помежду си дълбока и трайна емоционална връзка, а претърпените от тях болки и страдания надхвърлят по интензитет и времетраене нормално присъщите такива за съответната родствена връзка. Заявява се, че въззивният съд не е взел предвид конкретните житейски обстоятелства, установени от събраните по делото гласни доказателства, които сочат на наличието в случая на отношения и претърпени вреди, подлежащи на обезщетяване, съобразно задължителната за съдилищата и каузалната практика на ВКС. Твърди се, че в случая смъртта на брата на касаторите им е причинила морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, поради което и е справедливо да им се признае право на обезщетение и това, както и техните оправдани очаквания за взаимна грижа, взаимопомощ, емоционална подкрепа и доверие, е установено по делото. Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и постановяване на друго такова по спора, с което на ищците – касатори да бъдат присъдени сумите от по 20000 лв. по главницата на всеки от тях, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, със законните последици, претендират се разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторите поставят въпроси с твърдение, че са от значение за изхода на делото във въззивната инстанция, както и че по тях въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика и практиката на Върховния касационен съд – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, както следва: 1. Какви са критериите за определяне наличие на трайна и дълбока емоционална връзка между лицето, претендиращо обезщетение и починалия близък родственик в хипотезата на пряк иск срещу застрахователя? 2. Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен в чл. 52 от ЗЗД, при наличието на събрани по делото доказателства, обосноваващи изградена между починалото лице и преживелия го родственик особено близка връзка, респ. действително претърпени от последния вреди?

Поддържа се, че по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната за съдилищата практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1/21. 06. 2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. по описа на ВКС, ОСНГТКВКС, както и с практиката на ВКС – решение № 26/04. 06. 2019 г. по т. д. № 1505/2016 г. по описа на ВКС, ТК, Второ т. о., решение № 372/14. 01. 2019 г. по т. д. № 1199/2015 г. по описа на ВКС, ТК, Второ т. о., решение № 310/06. 02. 1019 г. по т. д. № 2429/2017 г. по описа на ВКС, ТК, Второ т. о.

Ответникът по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира юрисконсултско възнаграждение за защита в производството.

Върховният касационен съд на Р. Б, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

Като е препратил на основание чл. 272 от ГПК към мотивите и на първоинстанционното съдебно решение, въззивният съд е изложил в собствените си мотиви към обжалваното въззивно решение, че основният спорен въпрос, поставен пред въззивната инстанция е дали въззивниците, сега касатори, са материалноправно легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техния брат, като отговорът на този въпрос ще обуслови и разглеждането на останалите предпоставки за възникване отговорността на застрахователя, а именно - установяване размера на вредите; Разрешението на спорния пред въззивната съдебна инстанция въпрос е обусловено от произнасянето на ОСГНТК на ВКС по тълк. д. № 1/2016 г.; С решението по него общото събрание на трите колегии на ВКС е приело, че материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25. V. 1961 г. и Постановление № 5 от 24. Х1. 1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени; Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди; В мотивите на решението е прието, че обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата по делото може да се направи несъмнен извод, че лицето, което претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни (като интензитет и продължителност) морални болки и страдания; Отчетено е, че според традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг, а връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост; Ето защо когато съдът установи, че поради конкретни житейски обстоятелства привързаността между тях е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик; В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61 г. и № 5/69 г. на Пленума на ВС - че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия; От показанията на свидетеля К. Г. се установява, че в детската си възраст - преди 20-30 г., въззивниците и техния брат П. са живеели заедно с родителите си в къща в [населено място], като постепенно порасналите братя и сестри са създали собствени семейства и са се отделили; Само П., който останал несемеен, последвал майката при преместването й в [населено място], където живял до смъртта си; Тези обстоятелства се потвърждават и от показанията на свидетеля М., според които във фамилната къща в [населено място] останало да живее семейство на най-големия брат, всяка от сестрите след сватбите им се е отделила да живее на друго място, най-малкия брат заминал в чужбина, а П. заедно с майка си се преместили в [населено място]; Според показанията на двамата свидетели, след разделянето на домакинствата, братята и сестрите са поддържали типични отношения между близки роднини като си помагали си с труд и грижи, при нужда и болест, събирали се за празници; След смъртта на П., въззивниците поставили паметник на гроба му и периодично го посещавали, а при общите им срещи, често го споменавали. При така установеното, въззивният съд е приел, че всички изложени от свидетелите обстоятелства са такива, сочещи на обичайни отношения и емоционална връзка между братя и сестри; В показанията няма данни за някаква особена връзка, която поради определени житейски обстоятелства да се различава от нормалната и да обосновава изключителност на отношенията нито в периода, докато въззивниците и починалия са живели заедно в едно домакинство в [населено място] чифлик, а и това е било преди 20-30 години, нито в периода, в който П. заедно с майка си се е преместил в по-отдалечено населено място и е живял там до края на живота си. С оглед на така изложеното въззивният съд е намерил, че въз основа на събраните по делото доказателства не може да се направи извод за наличието на изключително близка връзка между ищците и техния брат, надхвърляща представите за обичайните взаимоотношения между братя и сестри; Установените по делото обстоятелства съставляват част от обичайни отношения и не са израз на такава дълбока емоционална връзка, която да предположи прилагане по отношение на ищците на изключението, предвидено за лица, имащи право на обезщетение за вреди съгласно цитираното тълкувателно решение; Не се установява също, че ищците са претърпели болки и страдания, надхвърлящи емоционалното състояние свързано със смъртта на близък, поради което не е налице основание да бъде ангажирана отговорността на застрахователя за обезщетение.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение в случая не следва да бъде допуснато, поради следното:

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване - а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

В случая първият въпрос на касаторите е правен, отговорът му е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, съответно – и съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, според точния смисъл на разпоредбата, както същият е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. По отношение на същия обаче не е налице претендираният допълнителен селективен критерий за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Обжалваното въззивно решение е постановено не в противоречие, а в пълно съответствие с цитираната от касатора, задължителна за съдилищата практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/21. 06. 2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. по описа на ВКС, ОСНГТКВКС. Детайлен анализ на залегналите в същото тълкувателно решение постановки се съдържа в служебно известното на съда решение № 92/17. 11. 2020 г. по т. д. № 1275/2019 г. на ВКС, ІІ т. о., разрешенията в което настоящият касационен състав изцяло споделя и в което е прието, че от посочените в мотивите на Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21. 06. 2018 г. на ОСНГТК на ВКС разяснения следва категоричният извод, че обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън кръга на лицата, очертан в двете ППВС, се присъжда само по изключение; Предпоставките, за да се приложи това изключение, са две: 1./ създадена особено близка връзка между починалия и претендиращия обезщетението и 2./ действително претърпени неимуществени вреди, които надхвърлят по интензитет и времетраене вредите, нормално присъщи за съответната връзка; Особено близка, трайна и дълбока емоционална връзка е налице, когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността между починалия и претендиращия обезщетението е станала изключително силна, т. е. такава, каквато се предполага, че е привързаността между починалия и най-близките му, активно легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди съгласно Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969г. на Пленума на Върховния съд; Посочените предпоставки следва да са осъществени за всички лица, претендиращи обезщетение за неимуществени вреди, извън кръга на лицата в двете постановления, следователно – и за братята и сестрите, бабите/дядовците и внуците; При преценката за наличието им в тази хипотеза следва да се отчете обстоятелството, че традиционно за българския бит отношенията между посочените роднини се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост; Поради това, за да се приеме, че между изброените роднини е налице особено близка връзка е необходимо освен формалното родство с произтичащата от него близост между лицата, също така и да са се проявили конкретни житейски обстоятелства, обусловили създаването на близост, по-голяма от считаната за нормална за съответната родствена връзка; Такова обстоятелство например, относимо към връзката между бабите/дядовците и внуците, представлява отглеждането на внуците от бабата/дядото поради различни причини (заболяване или смърт на родителя/родителите; работа в чужбина, дезинтересиране на родителя/родителите и др.), а за връзката между братята и сестрите – израстването им сами като деца поради продължително отсъствие на родителите за работа в чужбина (решение № 372 от 14. 01. 2019 г. по т. д. № 1199/2015 г. на ВКС, II т. о.). В конкретният процесен случай, като е анализирал изложените в мотивите към Тълкувателно решение № 1/21. 06. 2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. по описа на ВКС, ОСНГТКВКС, причини за разширяването на кръга от лица, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди, както и събраните по делото доказателства, включително показанията на разпитаните свидетели, въззивният съд е приел по същество, че в случая по отношение на ищците – касатори, не се установява да са налице и двете, кумулативно изискващи се, съобразно цитираното тълкувателно решение, предпоставки за присъждането на обезщетение за неимуществени вреди на лица извън кръга, очертан с Постановление № 4 от 25. V. 1961 г. и Постановление № 5 от 24. Х1. 1969 г. на Пленума на Върховния съд – изключителност на връзката между ищците и починалия, продиктувана от конкретни, установени по делото житейски обстоятелства, и особена интензивност и продължителност на търпените от ищците вреди, налагаща обезщетяването им, с оглед спазване принципа за справедливост. При това, като е посочил, че в случая по делото не се установява да са налице особени житейски обстоятелства, обуславящи наличието на същите предпоставки, но се установяват отношения /отново изцяло в съответствие с мотивите на тълк. р. № 1/2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г., ОСНГТКВКС на ВКС/ на близост, характерна за родствената връзка между тях, а не присъщи на изключителна такава, съответно – и че на ищците обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на брат им не се дължи, въззивният съд е отговорил на поставения от касаторите материалноправен въпрос относно това, кои са критериите за определяне наличие на трайна и дълбока емоционална връзка между лицето, претендиращо обезщетение и починалия близък родственик в хипотезата на пряк иск срещу застрахователя, както се посочи не в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС, включително и задължителната. Цитираната от касаторите каузална практика на ВКС, обективирана в три решения, постановени в производства по чл. 290 от ГПК, е неприложима към настоящия случай, доколкото същите решения са постановени по дела, по които касационните състави, обратно на приетото от съда в обжалваното въззивно решение са приели, че по отделните дела е установено наличието /а не както в случая е приел въззивният съд в обжалваното си решение – липсата/, на посочените в Тълкувателно решение № 1/21. 06. 2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. по описа на ВКС, ОСНГТКВКС, предпоставки за присъждане на обезщетение на лица извън най-близкия родствен кръг, очертан от Постановление № 4 от 25. V. 1961 г. и Постановление № 5 от 24. Х1. 1969 г. на Пленума на Върховния съд.

Вторият въпрос на касаторите не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., доколкото отговорът му не е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция. Въпросът предпоставя наличието на събрани по делото доказателства, обосноваващи изградена между починалото лице и преживелия го родственик особено близка връзка, респ. действително претърпени от последния вреди, докато в конкретният процесен случай въззивният съд в обжалваното си решение е приел обратното – че от събраните по делото доказателства не се установява наличието на особено близка връзка между ищците и починалия, съответно и ищците действително да са претърпели подлежащи на обезщетяване вреди.

При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторите нямат право на разноски за същото, а ищецът - ответник по касация има право на претендираното от него юрисконсултско възнаграждение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Р. Б, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 75 от 11. 03. 2022 г., постановено от Варненски апелативен съд, Търговско отделение по в. т.д. № 742 по описа на съда за 2021 г.

ОСЪЖДА Е. Н. В. с ЕГН: [ЕГН], Р. Н. И. с ЕГН: [ЕГН] и И. Н. М. с ЕГН: [ЕГН], всички чрез адв.. В Н. от САК, с адрес [населено място], [улица], ет. 5, ап. 9, да заплатят на „ГУРПАМА ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД, ЕИК:[ЕИК] сумата 100 лв. юрисконсултско възнаграждение за защита в производството по чл. 288 от ГПК.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: