Производството е по чл. 288 от ГПК.

„Стедекс“ ЕООД чрез адвокат И.Иобжалва решение № 629/21.10.2021 г. по т. д. 540/21 г. по описа на Софийски апелативен съд, ТК, 6 състав, с което е отменено решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на иска на „Електроенергийния системен оператор“ АД („ЕСО“ АД) и вместо него е осъден касаторът да заплати, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 на ЗЗД на „ЕСО“ ЕАД сумата от 73 200 лв, платено на отпаднало основание възнаграждение с вкл. ДДС, по развален договор № 48 ЦДУ 13.11.2015 г., с договорен предмет „Програмни модули за обмен на информация с платформата за прозрачност ENTSO E“ и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 4 704 лв разноски пред СГС и сумата 1 464 лв разноски пред САС.

Счита, че решението е необосновано и подробно мотивира основание за отмяна на въззивното съдебно решение съгласно чл. 281, т. 3, пр. 3 от ГПК. Счита, че съдът неправилно е приел наличието на една работа/изработка. Следвало от представените писмени доказателства да се направи различен извод, относно наличието на приложимост на техническите ръководства на ENTSO E“, респ. неразделността им от Договора относно задълженията на ищеца и доставчик на данните „ЕСО“ ЕАД за формата, начина и осъществяване на достъпа и трансфера на данните към платформата, които касаят по същество изпълнението на дейностите, обхванати от Етап 2 от договора. Въззивният съд не бил приел за релевантно обстоятелството, че „ЕСО“ ЕАД бил обявил търг, с предмет, свързан с Етап 2, от сключения между страните по настоящето дело договор. Този търг бил обявен преди разваляне на процесния договор. Касаторът счита, че от този извод следва извода за самостоятелност на етап 2 от договора.

Счита, че решението е постановено в нарушение на материалния закон – неправилно тълкуване на договора съгласно критериите, посочени в чл. 20 от ЗЗД, с което мотивира основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3, пр. 1 от ГПК. Неправилен бил изводът, че разделянето на дейностите е само за целите на уговорените падежи за заплащане на възнаграждение. Неправилен бил следващият извод при така извършеното тълкуване, че това, че приетата в открито съдебно заседание на 30.05.2019 г. експертиза установява самостоятелност на етап 1 и етап 2, не означава, че кредиторът-ищец е принуден да приеме изпълнение на части, доколкото липсвала подобна уговорка в договора. Излага подробни съображения, че работата е уговорена за изпълнение на два етапа. Първият етап бил изпълнен точно и приет от възложителя. Счита, че неправилно е приложена разпоредбата на чл. 66 от ЗЗД. Според касатора следвало да се тълкува така както се тълкува чл. 63 от ЗЗД.

Неправилно не бил направен извод от протокол 3 от 31.1.2017 г. за начисляване на неустойка за забава на ответника в изпълнението на етап 2, като не било установено от обективираните конклудентни действия, че за ищеца договорът бил преустановил действието си в Етап 1, с приемането на изработените анализи. Самият кредитор бил се съгласил да преизчисли неустойката само върху стойността на етап 2.

Моли да се отмени решението.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси:

1. Може ли поръчващият по договор за изработка валидно да разваля договора в цялост, при неизпълнение от длъжника на договорно обособени като резултат дейности, подлежащи на самостоятелно приемане, при неустановена от поръчващия ищец пълна непригодност на приетите дейности и установено от изпълнителя ответник самостоятелно предназначение на приетите дейности, в рамките на общото договорено предназначение? Излага съображения за наличие на допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, сочейки решения, съставляващи трайна практика на ВКС – решение № 23 от 04.08.2014 г. по т. д. 938/13 г., решение № 231 от 13.07.2011 г. по т. д. 1056/09 г., II ТО, решение № 1661 от 06.12.1999 г. по гр. д. 972/99 г., V ГО на ВКС.

2. Има ли право кредитор, който доказано е в забава по смисъла на чл. 95 от ЗЗД за изпълнение на свое задължение, без което е установено да не е възможно изпълнението на длъжника, надлежно да упражнява преобразуващото право на разваляне на двустранен договор с едностранно изявление. По отношение на този правен въпрос е обосновано допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, конкретно решение № 231 от 25.03.2010 г. по т. д. 226/09 г., II ТО, решение № 345/16.09.2010 г. по гр. д. 139/2009 г, IV ГО на ВКС, решение № 433 от 08.11.2011 г. гр. д. 1137/10 г. IV ГО на ВКС, решение № 456/19.06.2013 г. по гр. д. 1294/11 г., IV ГО.

3. Има ли право кредитор по двустранен договор, който се намира в забава за изпълнение на свое насрещно задължение за съдействие, без което доказано по делото е невъзможно изпълнението на задълженията на длъжника, да развали договора по извънсъдебен ред, поради забава на длъжника, при продължаващ отказ от съдействие с предупреждение, основано върху срок, който е подходящ за изпълнението? Обосновава допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – противоречие с трайната практика на ВКС, решение № 164/03.02.2016 г. по т. д. 1890/14 г., ВКС, I ТО, решение № 1071 от 10.10.2008 г. по гр. д. 4792/17 г., II ГО, решение № 345/16.09.2010 г. по гр. д. 139/09 г., IV ГО, решение № 63 от 21.06.2013 г. по т. д. 1133/11 г., I ТО.

4. Длъжен ли е съдът при преценка подлежи ли на връщане цялата платена за приети дейности по договор за изработка сума, без връщане на платената от длъжника неустойка за забава, да обсъжда причините за забавата и за неизпълнението на неприетите дейности, както и естеството на дейностите, които изпълнителят е следвало да извърши на всеки един от етапите от изпълнението и обстоятелството дали според уговореното, част от извършеното е било прието от ищеца, а неизпълнението е станало невъзможно по вина и на двете страни? Счита, че въззивният съд се е произнесъл по поставения правен въпрос в противоречие със задължителната практика – Тълкувателно решение 7/13.11.2014 г. по тълк. д. 7/13 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 147 от 31.10.2019 г. по т. д. 50 178/16 г., I ГО на ВКС.

5. Длъжен ли е съдът при преценка за забава на кредитора, по договор за изработка, да прецени кои действия на кредитора са неоправдано несъдействие и кога стават изискуеми, ако за тях няма уговорен падеж, но е доказано, че без изпълнението им е невъзможно за длъжника да предложи изпълнението на своите задължения и допустимо ли е установяване на липсата на готовност у кредитора да окаже съдействие само с гласни доказателствени средства? Счита, че по поставения правен въпрос въззивният съд се е произнесъл в нарушение на трайната практика на ВКС, обективирана в решение № 749/28.09.2001 г. по гр. д. 130/2001 г., ВКС, II ГО, решение № 63 от 21.06.2013 г. по т. д. 1133/11 г. I ТО

Ответникът по касационната жалба „ЕСО“ ЕАД оспорва касационната жалба. Счита, че касаторът не е обосновал основание за допускане касационно обжалване, като съдебната практика, на която се позовава касаторът не била постановена при фактическа обстановка, като установената в процеса пред въззивния съд.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационната жалба е допустима, подадена в срок, срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

За да отмени решението на първоинстанционния съд и да уважи предявения иск, въззивният съд е приел за установено наличието на сключен договор на 13.11.2015 г. между страните, след провеждане на обществена поръчка. Приел е, че с този договор ищецът „ЕСО“ ЕАД е възложител, а ответникът, изпълнител, като е възложено изработването на „Програмни модули за обмен на информация с платформата за прозрачност на ENTSO – Е“, съобразно техническото задание на възложителя-ищец и съобразно техническата и ценова оферта на изпълнителя-ответник. Прието е наличието на постигнато съгласие, дейностите по договора да включват два етапа, етап 1 – „Анализ и проектиране“ и етап 2 – „Разработка и внедряване“. По отношение на уговореното възнаграждение е прието, че цената по договора е 122 000 лв., без ДДС, платима за всеки етап след завършването му и приемане на изпълнението с протокол и издадена фактура съответно по 61 000 лв. без ДДС. Прието е наличието на уговорен срок от 175 календарни дни за изпълнение на договора, считано от датата на влизането му в сила, който срок включва 80 дни за етап 1 и 95 дни за етап 2.

Въззивният съд е приел, че спорни между страните в процеса на въззивно обжалване са правните въпроси относно тълкуването на договора, съгласно чл. 20 от ЗЗД и определяне предмета на възлагане – дали се възлагат две независими услуги, всяка от които е полезна и желана от възложителя, независимо от изпълнението на другата, респ. е възложена една работа като договореният желан по договора резултат е един и кредиторът ищец няма интерес от изпълнението само на част от договора, конкретно етап 1. Въззивният съд е направил извод, че процесният договор отговаря на правната уредба на договор за изработка, така както е регламентирана чл. 258 и сл. от ЗЗД. Постигнатото съгласие било за „програмни модули за обмен на информация с платформата за прозрачност ENTSO – Е“. Посочените в т. 1.1 и т. 1.2. два етапа, е прието чрез тълкуване на договора, че не е постигнато съгласие за изработване на два различни обекта, със самостоятелно значение за възложителя. Възложената работа била ясно очертана, като целта била получаване на софтуерен продукт, отговарящ на техническото задание на възложителя. Прието е, че е уговорено изработването на една неделима престация, като разделянето на дейностите на етапи било само за целите на уговорените падежи за заплащане на дължимото възнаграждение, 50 % при изпълнение на етап 1 и остатък, при пълно изпълнение на етап 2. Прието е, че при диспозитивното правило на чл. 66 от ЗЗД, в случая страните не били обективирали разделяне изпълнението на договора на две самостоятелни части, изпълнението, на всяка, от които да е точно изпълнение на договора и възложителят да е длъжен да приеме. Липсвала изрична уговорка и поради това е прието, че изработването е на един продукт, макар и да са посочени етапи за приемане на работата. Целта е била да се предаде работа на изработен програмен продукт, работещ и внедрен. Въззивният съд е разграничил делимостта на задължението от постигнатото между страните съгласие да се предаде изцяло готов продукт, съгласно техническата спецификация. Свързано е техническото изискване с целта, постигната със сключване на договора, да се предаде продукт, който да даде възможност на „ЕСО“ ЕАД да изпълни задълженията си по Регулация на ЕК № 543/13 г. за изграждане на интерфейси към информационните системи в ЦДУ с помощта, на които да бъдат извличани различните типове информация, преобразувани в изисквания формат и изпращани към платформата за прозрачност на ENTSO - E.

Прието е, че изпълнението на работата е започнало през м. февруари 2016 г. като съобразно признание, обективирано в писмо вх. №. Н ПМО 3755/12.02.2016 г. към последната дата било получено разрешение за достъп, с което се стартира изпълнението на договора и сроковете за изпълнение – 10.04.2016 г. за етап 1 и 14.07.2016 г. за етап 2. Приета била работата от първи етап, като на 03.05.2016 г., била издадена фактура за първото плащане, като предвид приемане на работата, за етап 1 сумата от 73 200 лв, която била платена.

Прието е изпълнението на етап 1, което приемане било установено с подписан двустранно протокол от 28.04.2016 г. Установено е плащането на сумата от 73 200 лв с вкл. ДДС от ищеца на ответника, представляваща частично плащане на възнаграждение, съобразно уговореното, съобразно приемането на работата.

Въззивният съд приема, че е налице забава на изпълнението на задължението, като предвид тази забава е усвоена банкова гаранция за добро изпълнение в размер на 6 100 лв, през м. 01.2017 г, както и съгласие с ответника са определени неустойка за неизпълнение по чл. 9 от договора в размер на 12 200 лв. Прието е, че е усвоена банковата гаранция и е заплатена от „Стадекс“ ЕООД сума, остатък до пълния размер на неустойката на 10.02.2017 г.

Прието е, че възложителят е отправил изявление (писмо изх. Н ПМО 3645/12.09.2017 г) със срок за изпълнение, при изтичането на който, ако не бъде изпълнена работата, ще счита договора за развален, като е отразено, че срокът за изпълнение на задължението, е бил 01.08.2016 г. Посочено е, че липсва изпълнение на задължението и е даден срок от 3 дни от получаване на писмото за изпълнение. Поискано е възстановяване на дадената сума от 48 800 лв, разликата между платената сума от 61 000 лв и неустойка от 12 200 лв. Прието е, че писмото е получено от изпълнителя на 19.09.2017 г. На 25.09.2017 г. била проведена среща, за което бил съставен протокол, като в този протокол било вписано обобщено изявление, че изпълнението, дадено от изпълнителя не се приема. С оглед свидетелските показания е прието, че е налице пълно неизпълнение на договора. Прието е, че е осигурен сървър и инсталация, на които да бъде инсталиран възложеният за изпълнение програмен продукт. Една година след падежа на задължението – 01.08.2016 г., ответникът бил предложил да инсталира програмата. Управителят на ответника сложил на сървъра база данни и приложение, които не могли да изпълнят нито една част от заданието, събиране, обработка, съхранение и архивиране на информация. С оглед свидетелските показание и заключенията на вещите лица е прието, че не е могло да се извърши стартиране на програмния продукт, качен на сървара на възложителя. С оглед съпоставката между възложеното, съгласно техническото задание и установените изработени данни, е направена констатация, че голяма част от заложените с техническото задание функционалности не са достъпни, видими или не могат да бъдат стартирани. Изработеният софтуер бил частично работещ, приложението не било до край конфигурирано, голяма част от екраните не били достъпни, видими или не могат да бъдат стартирани. Липсвали и входящи данни и данни за достъп до програмата за прозрачност на ENTSO E.

С оглед заключението на вещото лице, въззивният съд е приел, че характеристиките на техническото задание към разработената от ответника в изпълнение на процесния договор е налична и работи, като голяма част от заложените с техническото задание функционалности не били достъпни, видими или не могат да бъдат стартирани. Възприет е обобщеният извод на вещото лице, че изработеният софтуер бил частично работещ. Приложението не било до край конфигурирано, а голяма част от екраните не можели да се визуализират, липсвали и входящи данни и данни за достъп до програмата за прозрачност ENTSO E. Системата не била състояние да изпълни генериране на XML файл.

Прието е, че не е изпълнено задължението и е начислена неустойка от 20 % за забавено изпълнение на задължението върху възнаграждението за втори етап от изпълнението. Неизпълнението било продължило и до 12.09.2017 г., когато ищецът изпращал до ответника покана с предоставен срок за изпълнение на договора, след което щял да счита договора за развален. В указания срок, ответникът не бил изпълнил задължението си да предаде и внедри на сървърите на ищеца „ЕСО“ ЕАД функциониращи съобразно техническото задание на ищеца програмни модули за обмен на информация с платформа за прозрачност ENTSO E.

Въззивният съд е приел, че съгласно чл. 261 от ЗЗД изпълнителят е длъжен да изпълни работата така, че тя да бъде годна за обикновено или предвидено в договора предназначение. Всички допълнителни дейности, необходими за предаване на работата, били в тежест на изпълнителя съобразно уговореното в чл. 6.1 – 6.4. на договора.

Въззивният съд е приел, че ответникът не е доказал освобождаването си от отговорност. С оглед изложените възражения от ответника е приел, че не са доказани предвидените в чл. 260 от ЗЗД предпоставки. Прието е, че доказателствената тежест за установяване изключващите отговорността на длъжника предпоставки е на ответника, като той не бил установил в процеса, че преди изтичане на договорения срок е предупредил възложителя, че не може да изпълни проекта съобразно техническото задание или е необходима преработка. Прието е, че след настъпване срока на изпълнение е отправено изявление за необходимост от ръчно въвеждане на данни. С оглед нормата на чл. 260 от ЗЗД, въззивният съд е приел, че изпълнителят не е изпълнил задълженията си, предвидени в договора и следващи от посочената норма. Подчертано е, че изпълнителят е имал специални знания и е следвало в по-ранен момент, преди изпълнение на етап 1, да се увери, че има нужда от това ръчно въвеждане на данни и да уведоми възложителя, че не може да изпълни заданието без това изпълнение. Още при изпълнението на първи етап на обстоятелствата какви документи следва да бъдат въвеждани в системата свидетелствали както свидетелите, служители на ищеца, така и служител на ответника. Въпреки това, ответникът бил поел задължение да довърши работата и след запознаване с необходимата за извличане, съхранение и предаване информация. Прието е, че изрично има признание на забавата, обективирано в писмо, изходящо от изпълнителя и признава дължимостта на уговорената неустойка.

Въззивният съд е приел за неоснователно възражението на ответника за наличие на забава на кредитора, неоказване необходимото съдействие за надлежно изпълнение и предаване на програмата. Отречени са като недоказани за неоказване достъп до сградата, където следва да се внедри програмния продукт, като е прието, че единствено свидетелят М. дава показания за неосигурен достъп, но показанията са приети за достоверни само за първия етап от проекта, доколкото била напуснала като служител на ответника и нямала преки впечатления от втория етап на работа. Прието е, че при поискване на достъп е предоставян на служители на ответника при установения режим за сигурност.

Прието е, че на ответника не са предоставени цифрови сертификати, които и съобразно заключенията по приетите технически експертизи били необходими за извършване на експорт на данни от програмните модули към системата ENTSO E. Последното съдействие било дължимо и необходимо за крайните тестове на системата и то само когато последната е функционираща на етапите за извличане, събиране и съхранение на информация, която след това да бъде публикуване на платформата за прозрачност на ENTSO E. Непредоставянето на цифрови сертификати от ищеца на ответника не се намирало в причинна връзка с доказаното неизпълнение на договорното задължение – предоставяне на програмни модули, които не изпълняват никоя от заложените им функционалности, включително по извличане, преработка и съхранение на данни.

Прието е, че въпреки установяването на непредоставяне на цифрови сертифакти, за които е дадено заключение от вещото лице, че са необходими за извършването на експорт на данни от програмните модули към системата на ENTSO – Е, то това не било в причинна връзка с вече настъпилото неизпълнение. Съдействието било необходимо за крайните тестове на система, когато последната е функционираща на етапите за извличане, събиране и съхранение на информация, която след това да бъде публикувана на платформата за прозрачност на ENTSO E. Непредставянето на цифрови сертификати от ищеца на ответника не се намирали в причинна връзка с доказаното по делото неизпълнение на договора, предоставяне на програмни модули, които не изпълняват никоя от заложените им функционалности, включително по извличане, преработка и съхранение на данни.

Поради това е признато, че е налице право на възложителя да развали договора, след даден срок за изпълнение. С оглед уговореното в чл. 11.1., че при забава от 30 дни може да се развали договора, е прието, че е налице настъпило разваляне, след получаване на съответното изявление в писмен вид от изпълнителя. Прието е, че срокът за изпълнение, даден в писмото, съдържащо изявление за разваляне от 3 дни, не е неподходящ, тъй като е била налице забава с повече от 1 година. Освен това липсва изпълнение в необходимия срок, както и след срока, до приключване на процеса, за да може да се приеме, че не са налице предпоставки за разваляне на договора. Изявлението било достигнало до ответника на 19.09.2017 г. и предвид липсата на престирано изпълнение по договора в указания срок, а и след това, целеният правен резултат, развалянето на договора, бил осъществен към датата на устните състезания, съгласно чл. 235, ал. 3 от ГПК.

Прието е, че развалянето на договора, на основание чл. 88 от ЗЗД е заличило настъпилите правни последици. Прието е, че на основание чл. 87, ал. 1 от ЗЗД е отпаднало основанието ответникът „Стедекс“ ЕООД да задържи платените суми, като възнаграждение по договора в размер на 73 200 лв.

Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. При извършената служебна проверка, настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания, обосноваващи извод за вероятност решението да е нищожно, респ. не са налице основания, от които може да се заключи, че постановеното съдебно решение е недопустимо.

Извън посочените основания относно служебно допускане касационно обжалване, в останалите предвидени в чл. 280 от ГПК хипотези, касаторът следва да обоснове основание за допускане касационно обжалване.

Посоченият първи въпрос, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, не представлява правен въпрос, обусловил изхода на спора. Правният въпрос е свързан с тезата на касатора, че е извършил част от възложените му дейности, които са полезни за възложителя и поради тази причина, не е налице право на разваляне на договора от страна на кредитора. Въззивният съд е отрекъл наличието на договорени извършвани самостоятелни дейности в различни етапи. След тълкуване на договора, в съответствие с регламента на чл. 20 от ЗЗД, въззивният съд е приел, че е договорено извършването на едно изделие, като посочените два етапа не засягат възлагане на различни продукти, дейности. Целта на договора е била изработването на програмни модули за обмен на информация, като се осъществи внедряването им. Прието е, че етапите, договорени от страните, нямат самостоятелно значение в уговореното между страните относно продукта, който е възложен за изработка. Посоченият въпрос, изхожда от твърдението на касатора, че били уговорени два различни етапа, всеки със самостоятелно значение, но този въпрос е свързан с правилността на изводите на въззивния съд, след анализ на доказателствата и при приложение на релевантните правни норми относно тълкуване на договора, предвид спора между страните, с цел установяване действителното съдържание на уговорките между тях. Следователно поставеният първи въпрос не може да представлява общо основание за допускане касационно обжалване, доколкото е свързан с правилността на съдебното решение. С т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк. д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че правният въпрос не може да представлява основание за допускане касационно обжалване, когато е свързан с анализ на доказателствата и правилността на съдебното решение. С оглед изложеното, настоящият съдебен състав намира, че поставеният правен въпрос не представлява основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на поставените втори и трети въпроси, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че касаторът изхожда от твърдението си, че в процеса е доказана забава на кредитора – възложител. Така формулираните правни въпроси са в противоречие с изложеното в мотивите на въззивния съд. Въззивният съд е отрекъл наличието на забава на кредитора, като е приел, че е недоказано твърдението, да е осигурен достъп до сградата на възложителя на представителя на ищеца и служителите му. Също така е прието, че непредставянето на цифровите сертификати не е в причинна връзка с установеното неизпълнение на задълженията на изпълнителя. Поставените правни въпроси от касатора съдържат неговото твърдение, че е налице забава на кредитора. Въззивният съд след като е направил анализ на доказателствата е приел, че липсва забава на кредитора. Следователно поставените правни въпроси не кореспондират с решаващите мотиви на въззивния съд и не обосновават основание за допускане касационно обжалване. Следва да се посочи, че отново заключението за липса на забава на кредитора, е направено след анализ на доказателствата по делото. Касаторът оспорва именно обосноваността на изводите на въззивния съд, което основание е свързано с правилността на съдебното решение. Правилността на съдебното решение не може да бъде разглеждана в производството по селектиране на касационните жалби.

По отношение на четвъртия поставен правен въпрос, следва да се посочи, че въззивният съд е посочил фактите относно плащането на неустойка за забава от длъжника, част удържана чрез усвояване на банкова гаранция, учредена от изпълнителя в съответствие със задълженията по договора да гарантира добро изпълнение и част, платена по банков път. Въззивният съд не е изложил мотиви относно правния въпрос, следва ли сумата на получената от кредитора неустойка да се приспадне от дължимата на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, сума. Поради липса на изложени мотиви, не е налице обосноваване на общо основание за допускане касационно обжалване. Касаторът следва да посочи, разрешен от въззивния съд правен въпрос, обусловил изхода на спора. В случая, няма изложени мотиви дали неустойката не подлежи на връщане и на задържане на ответника, респ. има ли право ответникът да иска обратно заплащането й. В мотивите, въззивният съд само е посочил факта на нейното изпълнение от длъжника, чрез плащане на банкова гаранция, респ. чрез паричен превод по банков път и установена между страните. Прието е, че сумата, платена като част от възнаграждение по договора подлежи на връщане в цялост, като е споменато, че кредиторът е целял да уреди спора извънсъдебно и е предложил да върне събраната неустойка, но това е прието за единствено отстъпва при доброволно разрешаване спора между страните. Правното значение на платената неустойка не е разрешено в мотивите на въззивния съд. Поради това, че липсва разрешаване на поставения правен въпрос, той не може да съставлява общо основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на петия поставен правен въпрос, следва да се посочи, че е обоснован извод за липса на забава на кредитора. Не е прието твърдението на касатора, че възложителят е дължал съдействие на кредитора, като изводът е направен въз основа на уговореното между страните в договора. Въззивният съд е приложил чл. 260 от ЗЗД, приемайки че не е налице неоправдано неоказване съдействие от кредитора, длъжникът е бил длъжен да предупреди кредитора, че не може да изпълни задълженията си съобразно проекта, без предоставяне на цифрови данни, тъй като е било необходимо да посочи по-рано, преди настъпване на падежа на задължението, че проектът, респ. техническото задание не могат да се изпълнят по начин, че да се постигне възложеното. Прието е, че необходимостта от ръчно въвеждане на данни е релевирано късно, след настъпилото неизпълнение, с цел да се оправдае това неизпълнение. Това обстоятелство е прието, че е следвало да бъде съобразено от изпълнителя на по-ранен етап, преди да настъпи неизпълнението. Това задължение е обосновано и със задължението на изпълнителя да положи грижата на добрия търговец при изпълнение на задълженията си, предвид опита и знанията, които има при изработване на подобни продукти. При така изложените мотиви, настоящият съдебен състав намира, че поставеният правен въпрос не съответства на разрешението дадено от съда. Съдът е приел, че в задължение на изпълнителя е било да установи, че проектът или предоставените му данни или начина на предоставянето им не са годни, за да могат да послужат да изпълни задълженията си. Това разрешение е основано на анализ на доказателствата, самият договор и необходимите факти, които е следвало да се установят от ответника, за да установи възраженията си. Поради това, поставеният правен въпрос, не е релевантен и не обосновава основание за допускане касационно обжалване. Поставеният допълнителен въпрос относно доказване на приетите за установени факти, е свързан с правилността на съдебното решение, неговата обоснованост и не може да представлява основание за допускане касационно обжалване.

При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на ответника се дължи юрисконсултско възнаграждение, определено съобразно чл. 78, ал. 8 от ГПК вр. чл. 25 от ЗПП вр. чл. от Наредбата за правната помощ в размер на 500 лв. Видно от данните по делото, ответникът по касационната жалба е бил представляван в процеса пред ВКС от юрисконсулт.

Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България

ОПРЕДЕЛИ

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване решение № 629/21.10.2021 г. по т. д. 540/21 г. по описа на Софийски апелативен съд, ТК, 6 състав.

ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 78, ал. 8 от ГПК, „СТЕДЕКС“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], ет. 3, ап. 7 да заплати на „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] сумата от 500 лв, направените разноски по делото, представляващи юрисконсултско възнаграждение.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: