Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК във връзка с чл. 160, ал. 6 ДОПК.

[фирма], [населено място], чрез адв. З. Н. обжалва решение № 624/24.03.2016 г. на Административен съд, гр. П., постановено по адм. дело № 3909/2013 г., с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу ревизионен акт № 261302247/12.09.2013 г. на органи по приходите при ТД на НАП град Пловдив, потвърден с решение № 1231/29.112013 г. на директора на дирекция "Обжалване и данъчно - осигурителна практика", гр. П..

В касационната жалба са посочени касационните основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касаторът твърди, че изводите на съда относно отказа на правото на данъчен кредит, са в пряко противоречие с практиката на Съда на ЕС. Счита, че концепцията на органите по приходите и на съда, според която договорът, фактурата и нейното осчетоводяване не са достатъчни да се приеме осъществяването на облагаема доставка, не размества доказателствената тежест в процеса и не освобождава администрацията да установи основанието за отказ на правото на данъчен кредит. Позовава се на характера на ДДС като неутрален данък и на множество решения на СЕС, включително по съединени дела С-95/07 и С-96/07, С-80/11 и С-142/11 и дело С-284/11, според които режимът на приспадане на ДДС цели да освободи стопанския субект от тежестта на дължимия и платен ДДС в рамките на икономическата му дейност. На това основание касационният жалбоподател счита, че при наличието на облагаема доставка е недопустимо да се отказва данъчен кредит на получателя, извършващ последващи доставки, на които е платец на данъка. По същество на спора поддържа, че при наличието на изрядна данъчна фактура правото на данъчен кредит не може да се откаже на друго основание. Цитира съдебна практика на ВАС.

По доказателствата, касаторът счита, че непредставянето на лиценз за вътрешен превоз при трима от доставчиците, е ирелевантно за спора. Не е установена...