О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 662

гр. София, 07.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети март две хиляди двадесет и трета година в състав:

Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ

Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 3708 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 4320/10.08.2022 г., подадена от К. Т. Д., представлявана от настойника й Д. Т. Д., чрез адвокат М. И., срещу решение № 197 от 15.06.2022 г. по гр. д. № 174/2022 г. на Окръжен съд – Добрич, с което е отменено решение № 3 от 19.01.2022 г. по гр. д. № 197/2021 г. на Районен съд – Тервел, като вместо това въззивният съд е постановил друго, с което е отхвърлил предявения от К. Т. Д., действаща чрез настойника си Д. Т. Д., срещу Д. К. А. иск по чл. 108 ЗС, за установяване правото й на собственост по наследство от Д. Д. Ж. върху 1/5 ид. ч. от земеделски имот - нива с площ от 17 503 кв. м, с идентификатор *** по КК на [населено място], общ. Т. (имот № * по КВС), и за осъждане на ответника да й предаде владението върху същата идеална част.

Въззивният съд е изложил, че обосноваващите иска по чл. 108 ЗС обстоятелства се свеждат до твърдения, че по силата на договор за доброволна делба, вписан под № 100, том VII, вх. рeг. № 179/10.03.1997 г., ищцата е собственик на 1/5 ид. ч. от нива с площ от 17 503 кв. м, с идентификатор *** по КК на [населено място], общ. Т.. През 2010 г. ответникът закупил от Н. Т. И., Р. Р. Н., Д. Т. К. и Д. Т. Д., и станал собственик на останалите 4/5 ид. ч. от имота. Не успял да закупи частта на ищцата, тъй като същата е поставена под пълно запрещение. Ответникът владеел целия имот без каквото и да е правно основание, отказвал да го напусне, въпреки многобройните устни покани. На 23.02.2021 г. се снабдил и с констативен нот. акт № 71, том І, peг. № 719, дело № 62/2021 г. за собственост на основание давностно владение и писмени доказателства на 1/5 ид. ч. от имота. Ищцата претендира предаване владението на спорната 1/5 ид. ч. от имота и отмяна, на основание чл. 537, ал. 2 ГПК, на констативния нотариален акт.

Съдът е съобразил, че ответникът е оспорил иска и е противопоставил възражение за придобиване на спорната идеална част от имота по давностно владение, осъществявано от 17.12.2010 г., когато закупил 4/5 ид. ч. от имота. Продавачите били негови първи братовчеди. По повод сключване на нови договори за аренда му било предложено от Д. Т. Д. да купи нивата от 17 503 кв. м; съсобственичката Д. Т. К. била тежко болна и се нуждаела от лечение. Той се съгласил да купи нивата при цена от 550 лв./дка. В деня на сделката се явили всички съсобственици, преди изповядването й той платил на всички припадащата се съобразно дела му продажна цена. Полагащата се на К. сума предал на брат й Д., който казал, че след сделката те двамата ще се оправят помежду си. Когато влезли при нотариуса се оказало, че К. няма лична карта и последният им обяснил, че може да се извърши продажбата само на 4/5 ид. ч. Д. А. не бил съгласен, защото бил платил цялата сума, но Д. Д. помолил да не се отлага сделката, защото парите са спешно необходими на сестра му Д.; казал, че като вземат личната карта на К. от дома в [населено място], където тя била настанена, той лично с нея ще се върне при нотариуса да оформят сделката и за нейната 1/5 ид. ч. Същият ден - 17.12.2010 г., ответникът сключил и два арендни договора с К., чрез пълномощника й Д. Т. Д. - № 141, т. ІІІ, рег. № 3558 и № 142, т. ІІІ, рег. № 3559. В деня на сделката никой от присъстващите не знаел, че К. е поставена под пълно запрещение по иск на брат й Д., който ги въвел в заблуждение, че тя няма лична карта и затова не може да продаде. Той получил и полагащите й се пари за продажбата на нейната част. Въпреки че знаел, че е поставена под запрещение с решение № 28/6.02.1998 г. по гр. д. № 571/1997 г. на ДОС, използвал даденото от нея пълномощно от 1993 г. за сключването на арендните договори. Към този момент той не бил настойник. От 1994 г. ответникът обработвал собствените на К. и Д. земи. През всичките тези години Д. представял където било необходимо пълномощното от К.. До получаване на исковата молба ответникът не знаел, че братовчедката му К. е поставена под пълно запрещение и че не следва сумите, които й се дължат, да бъдат предоставяни и превеждани по сметка на брат й Д.. С ползването на пълномощното брат й злоупотребявал с имуществените й права. От 1994 г. Д. А. работел по аренда процесната нива, от датата на сделката - 17.12.2010 г., тъй като платил дела на К., ползвал цялата нива като своя и не е плащал рента на К., като нито тя, нито брат й Д. са оспорвали владението му, не са претендирали връщане на имота, както и заплащане на рента.

Окръжен съд – Добрич е приел за установено следното от фактическа страна:

С решение № 28/6.02.1998 г. по гр. д. № 571/1997 г. на ДОС, по иск на брат й Д. Т. Д., К. Т. Д. е поставена под пълно запрещение. По данни от представеното удостоверение изх. № 94Д-00-724/27.08.2020 г. на [община], за настойник на лицето е назначен Д. Т. Д., за зам. настойник - Й. Л. Д., за членове на настойническия съвет - Л. Т. Д. и Т. К. М.. Решението за поставяне под запрещение лишава занапред К. Т. Д. от дееспособност, т. е. от момента на влизането му в сила на 27.08.1998 г., респ. от тогава и понастоящем вместо нея и от нейно име правни действия извършва законният й представител – настойникът й Д. Т. Д..

Не е спорно между страните и се установява от договор за доброволна делба от 10.03.1997 г., вписан под № 100, т. VII, вх. рег. № 179/10.05.1997 г., че по силата на наследствено правоприемство от Д. Д. Ж., починал праз 1954 г., ищцата е придобила 1/5 ид. ч. от процесната нива, като останалите съсобственици са нейните братя и сестри: Н. Т. И., Р. Р. Н., Д. Т. К. и Д. Т. Д..

На 17.12.2010 г., с нот. акт № 139, том 3, peг. № 3556, дело № 419/2010 г. на нотариус Д. П., съсобствениците Н. Т. И., Р. Р. Н., Д. Т. К. и Д. Т. Д. са продали на Д. К. А. собствените си общо 4/5 ид. ч. от нивата, за сумата от общо 7700 лв.

Въззивният съд е възпроизвел показанията на разпитаните по делото свидетели:

Н. Т. И. споделя, че през 2010 г. всички съсобственици решили да продадат нивата, за да съберат пари за лечение на сестра си Д.. В деня на сделката Д. довел К.. Тя не била включена в сделката, защото нямала лична карта. Тогава брат й Д. се помолил да сключат сделката, а личната карта щяла да бъде донесена по-късно. Всички получили по 550 лв. на декар. Парите на К. били дадени на брат им Д.. Той имал пълномощно от К., същия ден сключвали договори за аренда за 30 дка, които К. имала от нейната майка (петимата не били от една майка). Свидетелката не знаела към този момент, че К. е поставена под запрещение, тя от 1978 – 1979 г. живеела в дома в [населено място]. Полагащите се на К. 3.500 дка не били прехвърлени, заради липсата на лична карта. В деня на сделката ответникът им наброил парите и земята станала вече негова. Свидетелката не знае след 2010 г. ответникът да е плащал рента за частта на К.. Преди 2010 г. рентата я вземал Д..

Свидетелката Г. С. Е. работела от 2013 г. като счетоводител при ответника в качеството му на търговец (ЕТ „МАК - Д. К.“). Знае, че ответникът обработвал 30 дка земи на К., рента за които получавал брат й Д.. Свидетелката лично начислявала, осчетоводявала и плащала рентата. За процесните 3.500 дка Г. Е. не била плащала рента. Знаела, че цялата нива от 17 дка е купена през 2010 г., една от сестрите била тежко болна и имала нужда от пари и всички наследници се били съгласили да продадат земята. През годините, през които е счетоводител, свидетелката не знае някой да е имал претенции за тази земя или да е искал рента.

Свидетелката М. И. К., дъщеря на покойната вече Д. Т. К., заявява, че знае, че причината за продажбата на земята била нуждата от пари за лечение на майка й, като от родителите си разбрала, че припадащите се на К. 3.500 дка били заплатени от купувача. Не знае някой да е имал претенции след това, да е търсил рента.

Свидетелят Л. Д. Т. - племенник на ищцата и син на настойника й Д. Т. Д., както и член на настойническия съвет, твърди, че леля му К. притежава 30 дка от майка си и около 4 дка от баща си. Земите били обработвани от ответника от 90-те години на миналия век, когато била върната земята. Знае, че неговият баща и лели продали бащината си земя; К. нямало как да продаде, защото била под запрещение, била в дом за душевно болни. Не знае ответникът да е заплащал дела на К.. Не е присъствал при сключване на договора за продажба от 17.12.2010 г. Знае, че Д. А. обработва нивата от 2010 г. и понастоящем, като К. не е получавала рента за дела си от тази земя. Няколко пъти ответникът правил скандали за тази земя, казвал, че докато не му прехвърлят земята няма да им плати рента. През 2010 г. им платил половината рента по договор, като казал, че останалото ще им плати след като му прехвърлят земята.

Свидетелката Т. К. М., живееща на съпружески начала с Л. Д. Т. от 2017 г. и член на настойническия съвет, заявява, че не знае подробности за сделката от 17.12.2010 г. През годините, откакто тя е в семейството, Д. А. идвал няколко пъти в дома им. Свидетелката не присъствала на разговорите между него и Д. Т. Д., но на тръгване чувала пререкания - ответникът казвал, че онази земя трябва да я оправят, трябва да му се прехвърли, на което свекърът й отговарял, че тя е на сестра му и той няма правомощия. Ставало дума за някакви 3.500 дка на леля им К.. К. получавала ренти през годините, но свидетелката не знаела за колко декара.

Въззивният съд е посочил, че владението е едновременно проявление на субективен и обективен елемент на уреденото с чл. 79 ЗС оригинерно правно основание за придобиване право на собственост. Обективният елемент, изразяващ се в упражняване на фактическата власт върху вещта, предполага установяване на онези фактически действия, които недвусмислено манифестират власт на лицето върху имота, по съдържание като на собственик. Субективният елемент на владението - намерението за своене, възприеман като психическо състояние, е по-трудно доказуемо състояние, поради което законодателят е установил законова оборима презумпция в чл. 69 ЗС, съгласно която се предполага, че владелецът държи вещта като своя, освен ако не се установи, че я държи за другиго. Намерението се изразява външно чрез различни действия, които фактически запълват съдържанието на правомощието на собственика, или на ограниченото вещно право, чието придобиване се цели. Приел, че в случая презумпцията на чл. 69 ЗС следва да се зачете.

Въззивният съд е приел, че показанията на първите трима свидетели са еднопосочни и потвърждават фактите, изложени от ответника, за наличието на неформална продажба на 17.12.2010 г. на дела на ищцата от 1/5 ид. ч. от спорната нива. Визирал е, че свидетелката Н. И. е с непосредствени впечатления от отношенията по повод спорните права, тъй като лично е присъствала при договарянето и плащането от ответника на припадащата се на ищцата част от цената, която била предадена на брат им Д. (тези обстоятелства е заявила като свидетел и пред нотариуса в производството по обстоятелствена проверка). Приел е, че свидетелските показания са допустими за фактите по сключване на неформалния (устен) договор за покупко-продажба на дела на К., за заплащане на продажна цена от ответника (заплащането като факт) и за предаване владението върху целия имот (ответникът им броил парите и земята ставала вече негова, според Н. И.). Съдът е посочил, че неформалните уговорки между страните сами по себе си в случая нямат валидно прехвърлително действие относно правото на собственост върху процесната 1/5 ид. ч. от нивата, но обосновават предаване владението на цялата нива в полза на ответника, т. е. и на процесната идеална част, с оглед и на устно даденото обещание от настойника на ищцата - брат й Д. Т. Д., че ще бъде отстранена в най-скоро време пречката (липсата на личната карта на К.) за сключване на договора в изискуемата форма и за нейната идеална част, т. е., че допълнително ще снабдят ответника с нотариален акт и за тази част. Според съда без значение е обстоятелството, че предвид отнетата на ищцата дееспособност, са били налице и други пречки - за разпореждане с имуществените й права е било нужно мнение на настойническия съвет и разрешение на съд. След като на датата 17.12.2010 г. ответникът платил договорената цена за цялата нива, действията му по ползване на цялата нива за нуждите на търговската му дейност са аргументирани от вътрешното му субективно отношение към нивата като към негова изцяло - чувствал се собственик и престанал да плаща рента, която преди плащал. На 17.12.2010 г. арендни правоотношения по силата на сключените два договора с К., чрез пълномощника й Д. Т. Д., са създадени за други земеделски имоти на К. в землището на [населено място] - имот № *, имот № * и имот № *. Не се установява през целия период след 2010 г. законният представител на ищцата да се е противопоставил на това владение.

Ето защо Окръжен съд – Добрич е заключил, че за времето след 2010 г. ответникът е упражнявал непрекъснато, явно, спокойно, несмущавано владение върху цялата нива, обработвайки я лично, със съзнанието, че обработва изцяло своя земя, защото е заплатил продажната й цена, лишавайки собственика по документи на 1/5 ид. ч. от припадащите му се граждански плодове. Налице е осъществявано недобросъвестно владение, продължило повече от 10 години, които по смисъла на чл. 79, ал. 1 ЗС са достатъчни за придобиване собствеността върху имота по давност. Обстоятелството, че през годините ответникът е посещавал настойника на ищцата и е водил с него разговори за уреждане на отношенията във връзка с тази земя на К., в който смисъл са показанията на свидетелите Л. Д. Т. и Т. К. М., не разколебава извода относно вътрешното субективно отношение на Д. А.. С оглед постигнатите устни уговорки за прехвърляне дела на К. и плащането на цената му, поведението на А. е израз на желанието му за документално оформяне на продажбата, а не израз на субективно отношение към имота като към отчасти чужд. Допълнително съдът е посочил, че при преценка показанията на тези двама свидетели следва да се държи сметка за обстоятелството, че Л. Т. е син на настойника на ищцата, Л. Т. и Т. М. са членове на настойническия съвет, т. е. лица със задължение за най-добра грижа за интересите на поставената под пълно запрещение К. и, следователно, заинтересовани от изхода от делото.

По тези съображения въззивният съд е намерил за доказано давностното владение на Д. А., упражнявано повече от 10 години преди предявяването на иска.

Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

На първо място, формулира следните въпроси, които счита за съществени за развитието на правото:

1. Може ли да се придобие недвижим имот с недобросъвестно владение в продължение на 10 години, което да се осъществява спрямо лице, което е поставено под пълно запрещение;

2. Кой е началният момент на придобивната давност за трето на собствеността лице по отношение на недвижим имот, собственост на пълно запретено лице - моментът на факта на владението или моментът на достигане на знанието за факта на владението до настойника на пълно запретеното лице;

3. До кого следва да достигне знанието за установяване на владението от трето лице върху недвижим имот собственост на пълно запретено лице, за да започне начален момент на придобивна давност - до настойника, до настойническия съвет, до съда.

Втората група въпроси, според изложението, са решени в противоречие с практиката на ВКС:

1. Следва ли въззивният съд да признае за собственик по давностно владение на недвижим имот лице, което не е изпълнило всички критерии относно фактическия състав на придобивния способ по чл. 79 ЗС.

Твърди се противоречие с решение № 43/16.08.2010 г. по гр. д. № 144/2009 г. на ВКС, І г. о. и решение № 216/15.09.2011 г. по гр. д. № 452/2010 г. на ВКС, І г. о.

2. От кой момент следва да се счита едно лице за собственик на недвижим имот по давностно владение, ако намерението му да свои вещта не е достигнало до знанието на настоящия собственик - от снабдяването му с констативен нотариален акт или от момента на осъществяване на фактическата власт върху имота.

Визира се противоречие с приетото в решение № 140/23.03.2010 г. по гр. д. № 4755/2008 г. на ВКС, ІІ г. о.

3. Арендатор, който обработва един земеделски недвижим имот, счита ли се за владелец или е обикновен държател на имота и може ли да го придобие по давност на основание чл. 79 ЗС.

Жалбоподателката се позовава на решение № 140/23.03.2010 г. по гр. д. № 4755/2008 г. на ВКС, ІІ г. о. и решение № 12/19.02.2014 г. по гр. д. № 1840/2013 г. на ВКС, І г. о.

4. Следва ли въззивният съд да направи съпоставка на всички представени доказателства по делото, като ги прецени в тяхната цялост, а не само свидетелските показания и доводите на едната страна.

Сочи се противоречие с: решение № 33/19.02.2015 г., ТР № 1/4.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 113/28.02.2011 г. по гр. д. № 1062/2010 г., решение № 58/13.02.2012 г. по гр. д. № 408/2010 г. на ВКС, І г. о., решение № 108/16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г., решение № 235/04.07.2011 г. по гр. д. № 513/2010 г., решение № 113/28.02.2011 г. по гр. д. № 1062/2010 г., решение № 466/27.05.2010 г. пo гр. д. № 1297/2009 г. и др.

5. Следва ли презумпцията по чл. 69 ЗС да се счита за оборена, ако недвижимият имот-земеделска земя се ползва на основание аренден договор и съсобствеността върху имота не произтича от юридическия факт па наследяването.

Визира се ТР № 1/6.08.2012 г. по т. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС.

Насрещната страна е депозирала отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на визираното тълкувателно решение е прието, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Настоящият съд счита, че следва да допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса: Може ли да се придобие недвижим имот с недобросъвестно владение в продължение на 10 години, което да се осъществява спрямо лице, което е поставено под пълно запрещение.

При отговора на този въпрос съдът ще вземе отношение и по други въпроси от изложението.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 197 от 15.06.2022 г. по гр. д. № 174/2022 г. на Окръжен съд – Добрич.

УКАЗВА на К. Т. Д., представлявана от настойника й Д. Т. Д., в 1-седмичен срок от съобщението да представи по делото документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 25 лв.

При неизпълнение касационната жалба ще бъде оставена без разглеждане.

Делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание при изпълнение на дадените указания или за прекратяване – при неизпълнение.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: