Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Столична община - [населено място], представлявана от юрк. К. М., срещу въззивно решение № 4 от 07.01.2022 г., постановено по т. д. № 820/2021 г. на Апелативен съд - София. С посоченото решение е потвърдено решение № 260792 от 18.05.2021 г. по т. д. № 1326/2020 г. на Софийски градски съд, с което е осъдена Столична община да заплати на „МТК Гроуп“ ООД на основание чл. 79 ЗЗД сумата 38 985.97 лв. с ДДС, дължима за извършен превоз през м. август 2017 г. на основание чл. 5, ал. 4, т. 2 от договор за извършване на обществен превоз № СОА16-ДГ56-1196/02.12.2016 г., по силата на който „МТК Гроуп“ ООД извършва обществен превоз по основни градски автобусни линии №№ 12, 18, 20, 21/22, 23, 24/24А, 25, 26, 28, 29, 31, 81, 86, 117, 118 и 119 от общинската транспортна схема на Столична община срещу заплащане на възнаграждение, представляваща допълнително възнаграждение в размер на 2.5 % върху вече заплатеното възнаграждение в размер на 1 559 438.93 лв. с ДДС, ведно със законната лихва от предявяване на иска на 20.07.2020 г. до окончателното плащане и разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК в размер на 3 659.44 лв.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост, нарушение на материалния закон - чл. 20 ЗЗД, и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. По съображения в жалбата се иска отмяна на решението и отхвърляне на предявения осъдителен иск с присъждане на разноски за всички съдебни инстанции.

В приложено към жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като значими за изхода на делото са посочени следните въпроси: „1. Допустимо ли е при тълкуване на договора съдът да му придаде смисъл, какъвто не съответства на волята на страните; 2. При спор относно точния смисъл на договорна клауза как и въз основа на какви критерии съдът следва да изясни същия, прилагайки нормата на чл. 20 ЗЗД; 3. Правилно ли е извършеното от съда тълкуване на договора, след като не е направена всеобхватна преценка на предвидените условия и предпоставки за допустимо изменение на основен елемент на договора - цената; 4. Длъжен ли е съдът да провери дали са осъществени всички предпоставки на уговорената клауза или трябва да провери дали се е осъществила само тази предпоставка, на която се е позовал ищецът, въпреки, че тя е само част от пълната уговорка; 5. Доказал ли е при условията на пълно и главно доказване ищецът своята претенция, ако се е позовал само на част от предвидените в договорната клауза условия, без да е установил останалите предвидени предпоставки; 6. Допустимо ли е съдът да постанови своето решение като се позове само на част от предвидената договорна клауза, без да отдаде значение дали са се осъществили и останалите предпоставки, включени в същата договорна клауза; 7. Допустимо ли е въззивният съд без да променя доклада по делото да размести тежестта на доказване по начин, който да доведе до удовлетворяване претенцията на ищеца; 8. Следва ли съдът да приеме, че ищецът е изпълнил своето задължение да отправи валидно предложение за преговори, когато в предложението липсва конкретен период, за който се претендира увеличение цената на договора, нито същото съдържа необходимата информация за процентното изменение на цената на гориво - смазочните материали, според данните на НСИ, и потвърждение, че са се осъществили предвидените в договора предпоставки; 9. Длъжен ли и съдът да следи служебно за нищожността на отделни части от договора, които са от значение за решаване на правния спор, или следва да се произнесе по въпроса за нищожността само ако заинтересованата страна е направила съответно възражение за нищожност; 10. Задължен ли е въззивният съд като втора инстанция по същество да извърши собствена преценка на фактите и подкрепящите ги доказателства съобразно разпоредбите на чл. 8, ал. 3, чл. 9 и чл. 10 от ГПК“. Допускането на касационно обжалване по първите четири въпроса се поддържа с твърдения, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС в решение № 38/27.02.2012 г. по гр. д. № 1227/2011 г. на ІІ г. о., решение № 16/28.02.2013 г. по т. д. № 218/2012 г. на ІІ т. о., решение № 504/26.07.2010 г. по гр. д. № 420/2009 г. на ІV г. о., решение № 546/23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ІV г. о., решение № 81/07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на І т. о., решение № 40/13.05.2010 г. по т. д. № 566/2009 г., решение № 105/30.06.2011 г. по т. д. № 944/2010 г. и др., а по последния въпрос - с твърдения, че е разрешен в противоречие със задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС - т. 19, и с практиката в решение № 228/01.10.2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г. на ВКС, І г. о. За въпросите от т. 5 до т. 8 не се сочат допълнителни предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, а се излагат съображения за неправилното им разрешаване от въззивния съд. Във връзка с въпроса по т. 9 се твърди, че въззивният съд не е изложил мотиви за самостоятелна преценка на договорната клауза по чл. 5, ал. 4 и за възможността същата да бъде практически приложена, като се препраща към образуваното пред ОСГТК на ВКС тълкувателно дело № 1/2020 г. „по идентичен въпрос“ и се иска въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставения въпрос. Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване се поддържа и очевидна неправилност на въззивното решение - чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, аргументирано с доводи за липса на „ясни, убедителни и без празнота мотиви“, за неправилно тълкуване на спорната клауза на чл. 5, ал. 4 от сключения между страните договор и за неизпълнение от страна на въззивния съд на задължението за изследване в пълнота на всички релевантни факти по делото, които имат значение за извода дали са се осъществили предвидените в договора условия за изменение на цената на извършвания от дружеството - ищец обществен превоз.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „МТК Гроуп“ ООД със седалище в [населено място], представляван от адв. Н. Н. от САК, който изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. С отговора е поискано присъждане на разноски.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд - София е приел за установено от фактическа страна, че по силата на сключен със Столична община договор за извършване на обществен превоз № СОА16-ДГ56-1196/02.12.2016 г. ищецът „МТК Гроуп“ ООД се е съгласил за срок от 8 години да извършва обществен превоз по основни градски автобусни линии №№ 12, 18, 20, 21/22, 23, 24/24А, 25, 26, 28, 29, 31, 81, 86, 117, 118 и 119 от общинската транспортна схема на Столична община срещу заплащане на възнаграждение, уговорено в клаузата на чл. 5, ал. 1 в размер на 3 лв. на километър без ДДС. Страните са постигнали съгласие Столична община да заплаща възнаграждението на две части - 30 % авансово до 15-то число на текущия месец, а останалите 70 % до 14-то число на следващия месец въз основа на действително извършения пробег километри. В клаузата на чл. 5, ал. 4, т. 2 е уговорен механизъм за промяна на цената на извършения превоз в зависимост от промяната на цената на гориво - смазочните материали (ГСМ) след датата на подписване на договора, като актуализацията е обвързана с изискване промяната в цената на ГСМ да е с повече от 20 % съгласно данните на НСИ спрямо цената към датата на подписване на договора. С чл. 5, ал. 4, т. 3 от договора страните са се задължили при настъпване на предвиденото условие за промяна да проведат добросъвестно преговори за уточняване на промяна в размера на възнаграждението за километър маршрутен пробег със стойност до 50 % спрямо стойността по чл. 5, ал. 1, като е предвидено, че при непостигане на съгласие в хода на преговорите страните се споразумяват възнаграждението за километър маршрутен пробег да се промени с 2.5 %. Съгласно чл. 5, ал. 4, т. 3, при настъпване на условието за актуализация на цената всяка от страните има право да направи мотивирано писмено предложение на другата страна за преговори, които следва да започнат в срок до 7 дни от датата на предложението и да завършат в срок до 30 дни от датата на която са започнали; При непостигане на съгласие в преговорите, обективирано в писмено споразумение, настъпват посочените в т. 1 и т. 2 последици.

Въззивният съд е обсъдил заключението на назначената в първоинстанционното производство съдебноикономическа експертиза и въз основа на него е приел за установено, че изчислена съгласно клаузата на чл. 5, ал. 1 от договора (3 лв. на километър без ДДС), стойността на извършената от ищеца транспортна услуга през м. август 2017 г. е 1 559 438.93 лв., а с увеличението съобразно приетото от КЕВР решение (3.69 лв. на километър без ДДС) е 1 598 424.90 лв., като разликата между двете стойности формира исковата претенция от 38 985.97 лв. След обсъждане на заключението на изслушаната във въззивното производство съдебноикономическа експертиза, в което са посочени и съпоставени данните на НСИ за процентното увеличение на цената на природния газ през релевантния за спора период, въззивният съд е счел за доказано твърдението на ищеца за настъпило по време на действие на договора увеличение на цената на природния газ за крайни потребители с повече от 30 % (при необходими за индексиране на цената по чл. 5, ал. 1 от договора между страните 20 %).

В исковата молба ищецът е поддържал твърдения, че към момента на сключване на договора определената с решение на КЕВР цена на природния газ е възлизала на 286.60 лв. за 1 000 nm3 без акциз и ДДС, а с решение на КЕВР от 01.07.2017 г. е променена на 370.21 лв. за 1 000 nm3 без акциз и ДДС, което обстоятелство е съставлявало основание за индексиране на цената на извършения обществен превоз за месеца след настъпване на промяната - м. август 2017 г., и че независимо от изразеното от ответника несъгласие за индексиране на първоначално уговорената в договора цена и за провеждане на преговори съобразно уговорката в чл. 5, ал. 4, т. 3 от договора, за м. август 2017 г. ответникът дължи цената с индексацията, която е нестъпила автоматично с повишаване цената на природния газ по силата на решението на регулаторния орган КЕВР. Изхождайки от възприетата фактическа обстановка по делото, въззивният съд е преценил, че за да разреши спора между страните и да се произнесе дали индексацията на цената съгласно уговореното в чл. 5, ал. 4, т. 2 на договора зависи от изчерпване на процедурата за преговори по чл. 5, ал. 4, т. 3, е необходимо да извърши тълкуване на уговорките на страните съобразно чл. 20 ЗЗД. Поради това и след като е изследвал съдържанието на относимите уговорки поотделно и във взаимната им връзка, въззивният съд е достигнал до извод, че постигната от страните действителна обща воля при сключване на договора е в случай на настъпване на основание за индексация на уговорената в чл. 5, ал. 1 цена - промяна с повече от 20 % на цената на природния газ, с който доставчикът на услугата зарежда автобусите, с които извършва превозната услуга, дължимото от ответника възнаграждение за километър пробег да се промени/увеличи с 2.5 %, ако в резултат на преговори не се постигне и подпише споразумение по чл. 5, ал. 4, т. 3 за друг размер на индексацията. В резултат на тълкуването съдът е приел, че цената е индексирана автоматично с минималния размер от 2.5 %, без да се изисква постигане на ново изрично съгласие на страните по договора за промяна на първоначално уговорената цена, като е изложил съображения, че за увеличение на цената с повече от минимално предвидените 2.5 % е необходимо страните да се споразумеят изрично. Поради това и с оглед установените с помощта на експертизите факти съдът се е произнесъл, че предявеният иск е основателен и че ответникът дължи на ищеца претендираната сума от 38 985.97 лв., представляваща формирана разлика вследствие индексиране с 2.5 % на цената на възложената с договора услуга.

Въззивният съд е преценил като неоснователни възраженията и доводите на ответника, че договорът е сключен след проведена конкурсна процедура, в която ищецът сам е посочил цената след оценка на възможностите си да я постигне, и че договорът не е влязъл в сила и не е породил права и задължения за страните с оглед клаузата на чл. 3, ал. 2, изискваща от ищеца - изпълнител да представи заверен препис от влязлото в сила определение за прекратяване на образуваното пред АССГ административно дело № 11168/2012 г. Неоснователността на първата група възражения и доводи е мотивирана със съображения, че меродавна за спора е изрично предвидената в договора възможност за индексиране на първоначално уговорената цена на услугата при настъпване на предварително определени от страните условия, а не конкурсните книжа, които имат отношение към формирането на предложената от изпълнителя цена. Относно втората група доводи и възражения въззивният съд е препратил към приетите като доказателства по делото протоколи от 25.07.2017 г. и 14.09.2017 г., с които ищецът е отчел, а ответникът е приел резултатите от извършени транспортни услуги през м. август 2017 г., придружени със счетоводни документи за осъществени плащания срещу приетия трудов резултат. От съдържанието на документите съдът е направил извод, че към месеца, за който ищецът претендира плащане - м. август 2017 г., договорът е действал и е обвързвал валидно страните, като те са извършвали насрещни престации по него.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - София въззивно решение.

Според т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване се допуска по посочен от касатора правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд, по отношение на който са изпълнени някои от допълнителните изисквания по т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросите, които имат значение за преценката на доказателствата, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и за правилността на обжалваното въззивно решение, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. След изменението на ГПК от ДВ бр. 86/2017 г., извън хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК, касационно обжалване се допуска и тогава, когато съществува вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо - чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 ГПК, както и при очевидна неправилност на решението.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът - ответник по предявения в процеса осъдителен иск, е обосновал приложното поле на касационното обжалване с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, като се е позовал и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. За част от формулираните в изложението въпроси, посочени като значими за изхода на делото - тези от т. 5 до т. 8 включително, касаторът е изложил само аргументи за неправилното им разрешаване от въззивния съд, без да посочи и обоснове допълнителни предпоставки за допускане на касационно обжалване от кръга на предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК. Предвид разясненията в Тълкувателно решение № 1/2009 по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване на въззивното решение по въпросите от т. 5 до т. 8 не може да се допусне.

Въпросите по т. 1 - т. 4 и въпросът по т. 10, за които се поддържа противоречие с практиката на ВКС, са основани на тезата, че при тълкуване на клаузите в сключения между страните договор, с които са уговорени дължимата цена на извършваната от ищеца услуга за обществен превоз, основанията и реда за нейната промяна, въззивният съд е допуснал нарушение на разпоредбата на чл. 20 ЗЗД и е достигнал до неправилни изводи относно тяхното действително съдържание и предпоставките, при които се индексира първоначално уговорената цена и възложителят на обществения превоз дължи заплащане на цена в увеличен размер. Дори да се приеме, че по начина, по който са зададени, въпросите отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне, тъй като не са разрешени от въззивния съд в противоречие с цитираната в изложението практика на ВКС по приложението на чл. 20 ЗЗД. В решенията, с които касаторът е обосновал специфичният селективен критерий по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, е възприето разрешението, че при необходимост от тълкуване на договора или на отделни негови клаузи съдът трябва да търси действителната обща воля на страните като процедира по начина, указан в чл. 20 ЗЗД; При тълкуване на договора и на съдържащите се в него клаузи съдът не може да подменя волята на страните и да влага в клаузите смисъл, какъвто страните не са имали предвид. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е констатирал, че за разрешаване на спора по делото е необходимо изясняване на действителния смисъл и съдържание на клаузата на чл. 5, ал. 4, т. 2 от договора за извършване на обществен превоз, с която страните са уговорили възможност за последваща промяна на първоначалната цена по чл. 5, ал. 1 при настъпване на определени условия в периода на действие на договора. С цел изясняване на действително вложената в клаузата на чл. 5, ал. 4, т. 2 обща воля на страните съдът е тълкувал спорната клауза отделно и във връзка с клаузата на чл. 5, ал. 4, т. 3, относима към механизма на промяна на цената в случай на настъпване на условията по т. 2, и като е изходил от целта на договора е формирал извод, че постигнатото от страните съгласие при сключване на договора е цената да се индексира автоматично с минимален размер от 2.5 % в случай на настъпила промяна в цената на ГСМ с повече от 20 % и отказ на възложителя за провеждане на преговори за уточняване на новата цена, а при претендирано от изпълнителя увеличение с повече от 2.5 % промяната да настъпи само при условие, че страните се споразумеят за това. Извършеното от въззивния съд тълкуване е съобразено с изведените в практиката на ВКС критерии по чл. 20 ЗЗД, поради което няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Доводите на касатора за неправилно приложение на чл. 20 ЗЗД са извън предмета на производството по чл. 288 ГПК и предвид значението им за правилността на въззивното решение не могат да предпоставят допускане на решението до касационен контрол. По същите съображения касационно обжалване не може да се допусне по поставения в т. 10 въпрос, който е зададен абстрактно, без посочване на конкретни факти и доказателства, останали необсъдени от въззивния съд, и е относим към правилността на въззивното решение.

Формулираният в т. 9 въпрос, за който се сочи бланкетно основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, не кореспондира с мотивите към обжалваното решение, в които липсват констатации за наличие на нищожни клаузи в договора, от който произтича исковата претенция. Освен това мотивите не съдържат изводи, попадащи в обхвата на приетото от ОСГТК на ВКС Тълкувателно решение № 1/2020 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, към което е препратено в изложението във връзка с позоваването на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и с което е даден отговор на въпроса „Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор или следва да се произнесе по въпроса за нищожността само ако заинтересованата страна е направила възражения за нищожност“. Поради отсъствие на правнорелевантна връзка между въпроса и формираните от въззивния съд решаващи изводи по предмета на спора за същия въпрос не е налице нито основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, нито това по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

В практиката на ВКС по приложение на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е прието, че проявлението на очевидната неправилност, уредена в чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване, се свързва с особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция „prima facie” въз основа на мотивите към въззивното решение. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано. Особено тежко нарушение на закона ще е налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречи с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона и от нарушаване на правилата на формалната логика, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл. 290, ал. 2 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.

Касаторът е обосновал очевидната неправилност с доводи за допуснато от въззивния съд нарушение на чл. 20 ЗЗД при тълкуване на клаузата на чл. 5, ал. 4, т. 2 от договора между страните и за нарушения на процесуалния закон при обсъждането на фактите и доказателствата по делото. Поддържаните доводи се припокриват с оплакванията в касационната жалба за неправилност на обжалваното решение поради наличие на касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и не насочват към нито една от възможните проявни форми на очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Въз основа на мотивите към решението съставът на ВКС не констатира нито явна необоснованост на изводите на въззивния съд, нито допуснати от съда видимо тежки нарушения на материалния и/или процесуалния закон, позволяващи квалифициране на решението като очевидно неправилно. Поради това решението не следва да се допуска до касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Разноски не следва да се присъждат на ответника по касация, тъй като въпреки направеното в отговора по чл. 287 ГПК искане за разноски, не са представени доказателства за реално извършени разноски в производството по чл. 288 ГПК.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 4 от 07.01.2022 г., постановено по т. д. № 820/2021 г. на Апелативен съд - София.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: