О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 921

София, 02.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети април две хиляди двадесет и трета година в състав:

Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА

Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА

ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА

като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 4510 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 295/06.04.2022 г. по в. гр. д. № 2058/2021 г. на Бургаския окръжен съд е потвърдено решение № 261038/02.08.2021 г. по гр. д. № 6473/2020 г. на Бургаския районен съд, с което е бил уважен предявеният от Д. Г. Ч. срещу Р. Г. Г. и „ОТП Лизинг“ Е. иск по чл. 440 ГПК, като е признато за установено по отношение на ответниците, че ищецът е собственик на основание пълна трансформация на лични средства на имота, върху който е насочено изпълнение за паричен дълг на Р. Г. Г. – дворно място с къща в [населено място], [община].

Въззивният съд е приел, че с нотариален акт № 125/25.03.2008 г. ищецът Д. Г. Ч., по време на брака си с ответницата Р. Г. Г., е закупил процесния имот. Бракът между съпрузите е прекратен с решение № 725/02.04.2014 г. на Бургаския районен съд. От материалите по приобщеното изпълнително дело № 20188020400106 се установява, че Р. Г. дължи на „ОТП Лизинг“ Е. сумата от 11 480, 01 евро, ведно със законна лихва от 26.10.2017 г., както и сумата от 449, 06 лева разноски в заповедно производство.

Прието е, че твърденията на ищеца за личен произход на средствата, с които е придобил имота, върху който е насочено изпълнението, се установяват от свидетелите Н. Ч., майка на ищеца, която твърди, че му е дала лично сумата от 1 800 лева за покупка на недвижимия имот, и Д. Т., според който ищецът сам е правил ремонт на къщата. Декларацията на ответницата Р. Г., че сумата за покупка на недвижимия имот не е от семейния бюджет, а е подарена на ищеца от неговите родители, е преценена от съда като признание на иска. Направен е извод, че процесният имот е лична собственост на ищеца в резултат на трансформация на негови лични средства, вложени в придобиването му.

Прието е за неоснователно възражението на „ОТП Лизинг“ Е., че бившата съпруга на ищеца е допринесла за придобиването на имота, тъй като е изпълнявала всекидневните си задължения и отговорности за семейството. Доказателства за това не са представени. Неоснователно е и възражението, че изявлението на Г., инкорпорирано в представената от нея декларация, представлява твърдение на факти, които тя трябва да докаже, а не признание на иска. Със заявлението си Г. признава фактите, твърдени от ищеца, а не въвежда нови такива. Но дори и да се приеме обратното, фактът на дарение на лични средства е установен в процеса от показанията на свидетелите Ч. и Т..

Прието е за неоснователно и възражението на „ОТП Лизинг“ Е. за приложение на чл. 506 ГПК и чл. 453, т. 2 ГПК. Първата от цитираните норми урежда непротивопоставимост на възражението за по-голям дял на съпруга-недлъжник по отношение на взискателя и се прилага в случаите, в които имуществото е съпружеска общност. В конкретния случай обаче процесният имот е лично имущество на съпруга недлъжник, поради което приложението на чл. 506 от ГПК е изключено. Според правилото на чл. 453, т. 2 ГПК на взискателя и на присъединилите се кредитори не могат да се противопоставят решенията по исковите молби, подлежащи на вписване, които не са били вписани преди възбраната. Систематичното място на тази норма се намира в дял II „Изпълнение на парични вземания“. Тя регламентира случаи, в които взискателят не е страна в производството, по което е постановено решението, докато разпоредбата на чл. 440 ГПК, по който процесуален ред се движи настоящото производство, урежда защитата на трето лице, която се провежда задължително и срещу взискателя.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от взискателя „ОТП Лизинг“ Е..

Жалбоподателят поддържа, че съдът неправилно е приел иска за доказан. Счита, че Д. Ч. е следвало да докаже при условията на пълно главно доказване придобивната стойност на имота, размера на вложените средства и техния личен характер, като следвало да обори презумпцията на чл. 21, ал. 3 СК за съвместен принос. Счита, че в случая презумпцията не е опровергана, нито пък било доказано при закупуването на имота ищецът да е вложил свои лични средства. Налице били само косвени, съмнителни и непроверени факти. Свидетелските показания били възприети безкритично, без съдът да съобрази, че свидетелката Ч. е майка на ищеца и е заинтересувана от изхода на делото, а свидетелят Т. не установява релевантни факти. Не било отчетено обстоятелството, че искът за трансформация е предявен цели 7 години след развода между съпрузите, при това по време на висящ изпълнителен процес, по който е насочено принудително изпълнение върху имота. Декларацията на Р. Г. неправилно е приета като признание на иска, но дори ако се приеме, че тя има такъв характер, тя не е достатъчна за уважаване на този иск. Жалбоподателят счита, че декларацията е подадена с цел предотвратяване на публичната продан върху процесния имот. На следващо място – съдът пренебрегнал предполагаемия принос на Р. Г. в придобиване на имота. Не било доказано, че тя не е допринесла с нищо за семейството. Неправилно съдът приел, че разпоредбите на чл. 506 и чл. 453, т. 2 ГПК са неотносими към спора по настоящото дело.

В изложението към касационната жалба се поддържат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. Допустимо ли е съдът да постановява решение само въз основа на косвени, непълни и неточни доказателства, когато по делото се изисква пълно и главно доказване на твърденията в исковата молба; Може ли да се постанови решение при липса на основно доказателство – писмен договор за дарение с нотариално заверени подписи, когато липсата на това доказателство пречи за изясняване на мотивите на дарителя по него, а оттам и на един от основните въпроси – дали дарственото намерение е само по отношение на сина, или на цялото семейство; Може ли да се приеме, че един факт е налице не въз основа на конкретни доказателства, а въз основа на твърдения;

2. Може ли да се приеме за оборена презумпцията за съвместен принос, ако другият съпруг предоставя принос под формата на грижи за децата и работа в домакинството;

3. Допустимо ли е да се приеме, че дарението на парична сума при закупуването на имот по време на брака от родителите на единия съпруг е дарение само за него, като в тези случаи наличието или липсата на изразена воля за надаряване на семейството нуждае ли се от доказване, или е общоизвестен факт;

4. Противопоставима ли е на взискател с вписана възбрана последваща искова молба от трето лице;

5. Допустим ли е иск на съпруга-недлъжник, основан на твърдения за лични права върху вещта, третирана в изпълнителното производство като обект на СИО.

По първия въпрос въззивното решение влизало в противоречие с решение № 1279 от 16.V.1996 г. по гр. д. № 2229/95 г., IV г. о., решение № 249 от 27.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1037/2010 г., II г. о., решение № 116 от 7.II.1991 г. по гр. д. № 1403/90 г., I г. о., решение № 371 от 27.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 2840/2008 г., V г. о., и решение № 865/30.12.2005 г. по гр. д. № 628/2005 г. на ВКС, I-во г. о.; по втория въпрос – противоречие с решение № 73 от 13.07.2015 г. по гр. д. № 4874/2014 г. на ВКС, I-во г. о. и решение № 114 от 08.102015 г. по гр. д. № 1641/2015 г. на ВКС, II-ро г. о.; по третия въпрос - решение № 222 от 24.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 982/2010 г., I г. о., решение № 41 от 1.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4548/2008 г., IV г. о.; решение № 84 от 26.04.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4903/2015 г., I г. о., решение № 279 от 15.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 529/2009 г., I г. о. и определение № 886 от 15.11.2012 г. на ВКС по гр. д. № 451/2012 г., I г. о.

По четвъртия и петия въпрос се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По петия въпрос се сочи и определение № 562 от 21.11.2011 г. на ВКС по ч. гр. д. № 365/2011 г., I г. о., постановено в производство по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Ответникът Д. Г. Ч. оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания за допускането й до разглеждане по същество от ВКС. По същество поддържа, че в първата инстанция на жалбоподателя е осигурена възможност да проведе насрещно доказване по предявения иск, но неговият процесуален представител не е ангажирал доказателства и не е присъствал в съдебното заседание, в което са разпитвани свидетелите на ищеца. Развива и други доводи за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска.

Не са налице обаче основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Първата група въпроси е за това какви са изискванията към главното доказване; как се доказва договор за дарение на парична сума при иск за трансформация на лични средства в придобито по време на брака недвижимо имущество, както и дали дарственото намерение е насочено само към сина на дарителя или към цялото семейство. По тези въпроси няма противоречие между въззивното решение и посочената практика на ВКС. В решение № 1279 от 16.V.1996 г. по гр. д. № 2229/95 г. на ВКС, IV-то г. о., е прието, че не е достатъчно искът за установяване на преобразуване на лично имущество да се уважава въз основа на показанията само на един свидетел и то брат на страната. Това решение е постановено при действието на ГПК 1952 г. /отм./, в редакцията му преди измененията, въведени с ДВ, бр. 124/1997 г., когато все още служебното начало не беше ограничено и когато съдът служебно можеше да събира доказателства, съгласно приложимата редакция на чл. 129, ал. 1 ГПК /отм./. Именно затова надзорният съд, постановил посоченото решение, е приел, че не е проявена достатъчната активност от страна на съда в изясняване на действителните отношения между страните, поради което е върнал делото за ново разглеждане с указания какви допълнителни доказателства да бъдат събрани. Този подход не може да бъде приложен както при действието на ГПК /отм./ след измененията с ДВ, бр. 124/1997 г., така и при действащия ГПК от 2008 г., тъй като съдът вече не може служебно да събира доказателства. Същевременно при действащия ГПК е формирана многобройна практика на ВКС, според която съдът може да се довери на показанията на заинтересован свидетел и да приеме, че той е възприел вярно правнорелевантните факти и ги възпроизвежда добросъвестно - решение № 800 от 22.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 776/2009 г., IV г. о., решение № 312 от 11.01.2018 г. на ВКС по гр. д. № 191/2017 г., IV г. о., решение № 22 от 4.02.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2644/2018 г., IV г. о., решение № 131 от 12.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1/2013 г., IV г. о., решение № 31 от 9.04.2020 г. на ВКС по т. д. № 355/2019 г., I т. о. и др. Отделно от това в настоящия случай свидетелите са двама, като вторият не е заинтересуван от изхода на делото. Вярно е, че неговите показания не установяват пряко релевантния факт с какви пари е бил закупен спорният имот, но неговите показания подкрепят казаното от свидетелката Ч., майка на ищеца, че жена му не е била съгласна да купят къщата, като по този повод са развалили отношенията си. По този начин косвено се подкрепя изводът, че при закупуване на къщата не са били вложени семейни средства именно защото съпругата не е била съгласна с тази покупка. Постоянна е и практиката на ВКС, че главното доказване може да се осъществява и с косвени доказателства /каквито в случая са само показанията на свидетеля Т./ - решение № 226 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 921/2010 г., IV г. о., решение № 155 от 28.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1750/2010 г., IV г. о., решение № 198 от 10.08.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5252/2014 г., IV г. о., решение № 223 от 16.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1626/2016 г., I г. о. и др. От съществено значение по настоящото дело е и обстоятелството, че ответникът по предявения иск и жалбоподател в настоящото производство „ОТП Лизинг“ Е. е бил пасивен при събиране на доказателства по делото – той нито е оспорил придобивната цена на спорния имот – 1640 лв. по нотариален акт /свидетелят Т. сочи, че това е плетена къща, измазана с папур/, нито е присъствал при разпита на свидетелите, нито е ангажирал някакви доказателства по този въпрос. На следващо място – в съответствие с посоченото от жалбоподателя решение № 249 от 27.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1037/2010 г., II г. о., съдът не е придал решаващо значение на декларацията на ответницата Р. Г., че сумата, заплатена за покупка на процесния имот, не е от семейния бюджет. Налице са други доказателства, които установяват това обстоятелство. В съответствие с това решение и по настоящото дело е установена придобивната стойност на процесния имот /посочена е в нотариалния акт и не е оспорена/, размерът на вложените лични средства на ищеца, които са еквивалентни на придобивната стойност. В съответствие с решение № 116 от 7.II.1991 г. по гр. д. № 1403/90 г. на ВС, I г. о. и по настоящото дело е прието, че преобразуването на лично имущество на единия съпруг в част от общо придобитото в течение на брака може да се установява със свидетелски показания. Решение № 371 от 27.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 2840/2008 г., V г. о., и решение № 865/30.12.2005 г. по гр. д. № 628/2005 г. на ВКС, I-во г. о., се занимават с тежестта на доказване при искове за трансформация на лични средства в придобито по време на брака имущество. Обжалваното въззивно решение с нищо не им противоречи. Отделно от това следва да се посочи, че по исковете по чл. 23 СК договорите за дарение на парични средства, които са вложени в придобиване на имущество по време на брака, се доказват със свидетелски показания - решение № 150 от 8.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4125/2013 г., IV г. о.

Въпрос № 2 не е обуславящ по смисъла на т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и по него не може да се допусне касационно обжалване. Въпросът смесва проблематиката на иска по чл. 23 СК, при който предмет на доказване е само личният характер на средствата, с които е придобито имущество по време на брака, и проблематиката по чл. 21, ал. 4 СК – за липса на принос, или чл. 29, ал. 3 и чл. 30 СК – за определяне на по-голям дял от общото имущество или присъждане на част от стойността на вещите за упражняване на професия или на занаят и от вземанията на другия съпруг, при наличието на принос в придобиването им, като само в тези случаи съдът изследва приноса под формата на грижи за децата и работа в домакинството. По тази причина неотносимо към спора по настоящото дело е и решение № 73 от 13.07.2015 г. по гр. д. № 4874/2014 г. на ВКС, I-во г. о., което е постановено по иск с правно основание чл. 29, ал. 3 СК, тъй като по настоящото дело се разглежда иск по чл. 23, ал. 1 СК. Другото решение № 114 от 08.102015 г. по гр. д. № 1641/2015 г. на ВКС, II-ро г. о., също не сочи на противоречива практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като дава отговор на друг въпрос – дали е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск, целящ опровергаване на презумпцията по чл. 19, ал. 3 СК /отм./. Съставът на ВКС е достигнал до извод, че такъв правен интерес е налице, но когато в исковата молба има твърдения за вложени лични средства на ищеца в придобито по време на брака имущество, а същевременно с петитума се иска да бъде признато за установено, че ответницата не е собственик, тъй като няма принос в придобиването му, е налице нередовност на исковата молба поради несъответствие между обстоятелствена част и петитум.

По третия въпрос също няма противоречие с посочената от жалбоподателя практика на ВКС. Така в решение № 222 от 24.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 982/2010 г., I г. о., се приема, че при решаване на въпроса на кого е дарена определена парична сума следва да бъде отчетено между кои лица е бил сключен договорът за дарение - ако е сключен между единия съпруг и неговите родители, тоест изразено е съгласие само този съпруг да бъде надарен, респ. само той е изразил воля да приеме дарението, не може да се приеме, че по силата на този договор права върху подареното придобива и другия съпруг, който не е страна по договора за дарение – чл. 22, ал. 1 СК. Същото е прието в решение № 81 от 15.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 172/2010 г., II г. о. и решение № 84 от 26.04.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4903/2015 г., I г. о. В настоящия случай обстоятелствата изключват дарението да е направено в полза на двамата съпрузи, тъй като договорът е сключен само между Д. Ч. и неговата майка; бившата съпруга Р. Г. е била против закупуването на имота и няма логика дарението на средствата за закупуване да е в полза на двамата съпрузи. Това се извлича и от показанията на свидетелката Ч. – „Казах му, че след като жена му не е съгласна да купят къщата, аз ще му дам парите да я купи“. При тези данни изводът на съда, че дарението на парите е било само в полза на ищеца, съответства на посочената практика на ВКС, както и на другите две решения, посочени от жалбоподателя, които са в същия смисъл.

По четвъртия и петия въпрос също не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Както е прието в решение № 41 от 5.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5464/2014 г., I г. о., вписването на искови молби за нищожност или унищожаване на актове, подлежащи на вписване, има само оповестително действие, а нормата на чл. 453, т. 2 ГПК, според която на взискателя и присъединилите се кредитори не могат да се противопоставят решенията по исковите молби, подлежащи на вписване, които не са били вписани преди възбраната, не е приложима в хипотеза, при която вписването има оповестително действие. Това разрешение следва да се приложи и към настоящия случай, тъй като вписването на исковите молби за собственост, каквато е настоящата, също има само оповестително действие. Затова е без значение кога точно е вписана исковата молба по настоящото дело, съответно кога ще бъде вписано решението по нея – преди или след възбраната. Разпоредбата на чл. 453, т. 2 ГПК има предвид конкуренция на права, които се бранят с вписана възбрана, и права, които се бранят с вписване на искови молби с оповестително-защитно действие, каквито са исковите молби по чл. 17; чл. 19, ал. 3; чл. 33; чл. 87, ал. 3, чл. 135, чл. 227 от ЗЗД, а настоящият случай не е такъв.

По въпрос № 5 жалбоподателят се позовава на определение № 562 от 21.11.2011 г. по ч. гр. д. № 365/2011 г. на ВКС, I г. о. Същевременно след постановяването му е формирана практика на ВКС, според която с иска по чл. 440 ГПК разполага и съпругът-недлъжник, когато изпълнението на парично притезание се провежда по реда на глава 44-та ГПК, а вещта е негова лична или отчасти лична собственост. Това се приема в решение № 69 от 16.08.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3903/2016 г., II г. о. и решение № 39 от 27.04.2021 г. по гр. д. № 2571/2020 г. на ВКС, II-ро г. о. От същите принципни съображения за допустимост на установяването на изключителните или по-големите права на съпруга-недлъжник изхожда и решение № 206 от 21.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2460/2014 г., I г. о., като в него ВКС е приел, че при определени хипотези правата на съпруга-недлъжник следва да се установят и в самото изпълнително производство.

Наличието на практика в съдебни решения на ВКС по въпроси № 4 и № 5 изключва основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. С тази практика въззивният съд се е съобразил при постановяване на обжалваното решение.

При този изход на делото на ответника по жалбата следва да се присъдят сторените разноски за касационното производство в размер на 500 лв. по договор за правна защита и съдействие, приложен към отговора на касационната жалба.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 295/06.04.2022 г. по в. гр. д. № 2058/2021 г. на Бургаския окръжен съд.

ОСЪЖДА „ОТП Лизинг“ Е. с адрес [населено място], [улица], ет. 3, да заплати на Д. Г. Ч. от [населено място], [община], [улица], сумата 500 лв. разноски за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: