Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. Д. П. – Й., пребиваваща в САЩ, чрез процесуалния представител адвокат К. С., срещу въззивно решение № 261507/04.05.2022 г. по гр. дело №6154/2019 г. на Софийски градски съд.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК поради вероятна недопустимост на решението и „очевидна несправедливост“. Освен това с решението са разгледани въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона – чл. 71 ЗС, а именно: „1.Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства и всички доводи на страните от значение за правния спор, вкл. да съобрази правната квалификация, дадена от ищеца, или служебно да определи такава, при погрешно определяне на правното основание и невземане под внимание на влязло в сила решение с конкретни факти за правото на обезщетение и договореност за обезщетение от продавача на придобилия собствеността; 2.От кого се дължи обезщетението за намерен в имота владелец на възмездно основание с признато плащане за строежа на имота, който не му е прехвърлен по нотариален ред, а покупката става при знание, че в имота има владелец.“ Твърди се, че е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане касационно обжалване на решението.

Ответникът по касация „Жилищни и бизнес имоти“ АД, гр. София, оспорва жалбата в становище по чл. 287, ал. 1 ГПК.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, депозирана е в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:

С обжалваното решение е отменено решение №540060/2018г. по гр. дело №11160/2018г. на СРС в частта, с която С. Д. П. – Й. е осъдена да заплати на „Жилищни и бизнес имоти“ АД над сумата 5288 лева до присъдените 6900 лева - обезщетение за ползите от които ищецът е лишен чрез упражняване на владение от ответницата върху процесния жилищен имот и в тази част искът по чл. 73, ал. 1 ЗС е отхвърлен. В останалата част, с която С. Д. П. – Й. е осъдена да заплати на „Жилищни и бизнес имоти“ АД 5288 лева на основание чл. 73, ал. 1 ЗС – обезщетение за ползите, от които е лишен ищецът, чрез упражняване на владение от ответницата върху процесния имот за периода 15.03.2016г. – 16.02.2018г., първоинстанционното решение е потвърдено.

Въззивният съд е приел, че предявеният иск е с правно основание чл. 73, ал. 1 ЗС за осъждане на С. П. – Й. като недобросъвестен владелец да заплати на ищеца „Жилищни и бизнес имоти“ АД като собственик на процесния имот 6 900 лв., представляващи гражданските плодове, които ответницата е получила или е могла да получи, евентуално – като обезщетение за ползите, от които е лишила ищеца за периода от 15.03.2016 г. до 16.02.2018 г. при ползването на имота, съставляващ апартамент № 2, находящ се на първия етаж от Сграда 2 на [улица], [населено място], с идентификатор *****. по КККР. Установено е от събраните доказателстваа, че с нотариален акт № 2/2014 г. ищецът е придобил с договор за покупко-продажба процесния апартамент, завършен в груб строеж, с площ 29.10 кв. м., заедно с мазе № 8 и с 3.7443 % ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж. Ищецът отнел от ответницата по скрит начин владението върху така закупения имот, която междувременно установила своя фактическа власт върху него. При проведената владелческа защита по реда на чл. 75 ЗС с решение №18/2016 г. по гр. д. № 625/2015 г. на ОС - В. Т „Жилищни и бизнес имоти“ АД е осъдено да предаде на ответницата С. П. – Й. владението на апартамента. Предаването на владението на жилището, заедно с движимите вещи и обзавеждането в него, е извършено на 15.03.2016 г., когато е съставен и констативен протокол от нотариус. На 16.03.2016 г. на ответницата е връчена нотариална покана, с която ищцовото дружество е поискало предаване на фактическата власт на апартамента, както и заплащане на 300 лева на месец за ползването му без правно основание. По делото е представен договор за наем, сключен на 08.06.2015 г. между ищеца и трето на спора лице, за предоставяне временното ползване на процесния апартамент срещу заплащане на наемна цена 300 лева за месец. Не са ангажирани доказателства, че ответницата е събирала граждански плодове във вид на наеми. От заключението на неоспорената СТЕ въззивният съд е приел, че пазарният наем за апартамента за процесния период възлиза на сумата от общо 5 288 лева. Въззивният съд е зачел влязлото в сила на 08.02.2021 г. решение по гр. д. № 630/2019 г. на ОС - В. Т,с което е уважен предявеният от „Жилищни и бизнес имоти“ АД срещу С. П. – Й. иск с правно основание чл. 108 ЗС относно процесния апартамент, като е признато за установено, че негов собственик е ищцовото дружество, а ответницата е осъдена да му предаде владението върху него. Въззивният съд е приел, че вземането по чл. 73, ал. 1 ЗС на собственика срещу недобросъвестния владелец за обезщетение за ползите, от които е бил лишен, се основава на принципа на неоснователното обогатяване. Разпоредбата на чл. 73 ЗС урежда правоотношенията между собственика на имота и недобросъвестния владелец като постановява, че последният дължи на собственика добивите, които е получил и които е могъл да получи, както и обезщетение за ползите, от които го е лишил, като приспадне направените за това разноски. Основание за връщане на добивите е правилото на чл. 93 ЗС, според което добивите от вещта - естествени и граждански, принадлежат на собственика. За уважаване на тази претенция е необходимо ищецът да докаже, че е собственик на вещта, че за периода, за който се търси обезщетението, ответникът е упражнявал фактическа власт върху нея като недобросъвестен владелец, както и размерът на пропусната полза /Решение № 9 от 24.06.2013 г. по гр. д. № 301/2012 г. на ВКС, І г. о./. По делото е установено, че ищецът е собственик на процесния имот. Този въпрос е решен окончателно между страните със сила на пресъдено нещо и не може да бъде пререшаван. Ответницата не твърди и не е доказала, че има качеството на добросъвестен владелец по чл. 70, ал. 1 ЗС, а оттук и че не дължи връщане на добивите. Не е установено тя да владее имота на правно основание, годно да я направи собственик, без да знае, че праводателят й не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена. От извода, че ответницата е недобросъвестен владелец следва, че тя е легитимирана да отговаря по иска по чл. 73 ЗС, като дължи на ищеца гражданските плодове на вещта и ползите, от които го е лишила. Пораждането на вземането по чл. 73 ЗС не е обусловено от изпращането на покана до недобросъвестния владелец /решение № 24 от 30.03.2017 г. по гр. д. № 2389/2016 г. на ВКС, ІV г. о./. В тежест на ищеца е да докаже получаването на добиви от ответника, или че имотът реално би могъл да бъда отдаден под наем за сумата, която се претендира да бъде заплатена от ответника. По делото не е доказано, че ответницата е получавала наеми за процесното жилище за периода 15.03.2016г. – 16.02.2018г. От заключението на СТЕ е установено, че пазарният наем за апартамента в процесния период възлиза на общо 5 288 лева и до този размер искът за заплащане на обезщетение за лишаване на собственика от ползите на вещта е основателен.

Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съобразно разясненията, дадени в ТР№1/2009г., ОСГТК, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК.Този въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането и до касационно разглеждане. Правният въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело, следва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение.Той трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. На основание чл. 280, ал. 2 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и поради очевидна неправилност.

В разглеждания случай при извършена проверка не се констатира недопустимост на въззивното решение. То е постановено по предявени искове. Неясна е поддържаната теза на касатора в тази връзка с оглед твърдението за „установено добросъвестно възмездно владение с влязло в сила съдебно решение“. От данните по делото и приложените съдебни решения, обсъдени и от въззивния съд, е видно, че по реда на чл. 75 ЗС е било възстановено на настоящия касатор отнетото владение върху имота, а въпросът за правото на собственост е решен между страните с влязло в сила решение. При това положение не може да се приеме, че е налице хипотеза на недопустимост на въззивното решение. Поддържаното от касатора основание „очевидна несправедливост“ не е измежду предвидените в чл. 280 ГПК хипотези, обосноваващи допускане на касационно обжалване. Ако се приеме, че се касае за касационното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК „очевидна неправилност“, следва да се посочи, че такава не е налице. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая това основание се мотивира от касатора основно с доводи за необоснованост на въззивното решение. Тези твърдения не могат да се проверят в настоящото производство по чл. 288 ГПК. За да се проверят и да се направи извод за твърдяната неправилност на обжалваното решение, трябва да се изследват и подложат на анализ и преценка фактите по делото в тяхната съвкупност, което не може да се извърши в производството по предварителна селекция на касационната жалба. Същевременно следва да се посочи, че не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт.

Така поставените от касатора въпроси не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на въззивното решение на посоченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Те не могат да се преценят като относими. По тях липсват решаващи изводи в обжалвания съдебен акт. Формулирани са неясно. Освен това в изложението се сочат факти, каквито не са приети за установени от въззивния съд и не са предмет на обсъждане в мотивите му. Той не е изследвал факти и обстоятелства, свързани с права по чл. 70, ал. 3 вр. чл. 71 ЗС, на каквито да се е позовавала жалбоподателката. Въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, както и въведените в процеса доводи на страните относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред него доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. С оглед изложеното не може да бъде допуснато касационно обжалване на решението на соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

С оглед изхода на производството по чл. 288 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лева, установени с договор за правна защита.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІI г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 261507/04.05.2022 г. по гр. дело №6154/2019 г. на Софийски градски съд.

ОСЪЖДА С. Д. П. – Й., постоянно пребиваваща в САЩ, да заплати на „Жилищни и бизнес имоти“ АД, гр. София, разноски за производството по чл. 288 ГПК в размер на 1000 лева.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: