Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба от Н. К. С., С. П. С. и Е. И. Х., подадена чрез процесуалният им представител адв. И, срещу определение № 379/23.12.2009 г. по ч. гр. д. № 1079/2009 г. на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено определение № 21/07.09.2009 г., постановено по гр. д. № 330/2005 г. на С. районен съд, с което е прекратено като недопустимо производството по предявените от ищците срещу ответниците искове с правно основание чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ.

Касаторите се позовават като основания за допускане на касационния контрол на хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 от ГПК, като са изложили и материалноправните въпроси, които са от значение за конкретния правен спор, а именно: какъв е реда, по който следва да се разглежда спора за материално право по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ – дали по реда на чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ или по реда на чл. 97 от ГПК отм. или по чл. 108 от ЗС, както и дали е приключило административното производство по отношение на възстановяването на собствеността върху определен земеделски имот, когато само за част от него има постановено позитивно решение на ОСЗГ, а за останалата част от имота няма постановен изричен отказ за възстановяване на собствеността, при положение, че има постановено позитивно решение за признаване правото на възстановяване на собствеността върху целия имот.

Ответниците по частната касационна жалба – Г. и Х. Р., чрез процесуалният им представител адв. Л. Д., в подадения в срок писмен отговор, молят същата да бъде оставена без уважение по подробно изложени съображения.

Ответниците по частната касационна жалба – В. К., Е. Н., С. С., Р. М., А. Т., Л. Я., С. З., И. З., Д. Б., А. Г., К. Г., Х. Г. и О. С., не са депозирали писмен отговор по чл. 276, ал. 1 от ГПК.

Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, след като прецени данните по делото и релевираните доводи, приема следното:

Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едноседмичен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, доколкото в нея и изложението се съдържа твърдение за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, от който зависи изходът на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора-частен жалбоподател твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Посочените от частния жалбоподател въпроси относно реда, по който следва да се разглежда спора за материално право по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ – дали по реда на чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ или по реда на чл. 97 от ГПК отм. или по чл. 108 от ЗС, както и дали е приключило административното производство по отношение на възстановяването на собствеността върху определен земеделски имот, когато само за част от него има постановено позитивно решение на ОСЗГ, а за останалата част от имота няма постановен изричен отказ за възстановяване на собствеността, при положение, че има постановено позитивно решение за признаване правото на възстановяване на собствеността върху целия имот, са релевантни за конкретния спор, тъй като се отнасят до допустимостта на предявения иск.

Съгласно първото основание за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните определения, с които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, но не всяка практика, а само на задължителната такава - тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС; тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 от ЗСВ, обн. ДВ, бр. 59 от 22.07.1994 г отм. ; тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 от действащия ГПК, като касаторът е длъжен да приложи тези съдебни решения към изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. В настоящата хипотеза, частните касационни жалбоподатели са приложили дванадесет решения на ВКС, от които в кръга на задължителната практика, каквато бе очертана по-горе и която е релевантна за допускане на касационното обжалване, попада единствено ТР № 1/97 г., по гр. д. № 11/97 г. на ОСГК, поради което единствено то следва да бъде обсъдено. В цитираното тълкувателно решение ВКС не е разглеждал поставените от частните касатори въпроси, а са обсъждани различни от посочените такива, поради което това тълкувателно решение се явява ирелевантно за настоящата хипотеза. Ето защо настоящият съдебен състав намира, че не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Посочените по-горе решения на ВКС са представени от касаторите и като такива обосноваващи наличието на основанието за допускане на касационно обжалване по т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, отнасящо се за решен с влязло в сила решение на първоинстанционен или въззивен съд или с решение на ВКС, постановено по реда на отменения ГПК, материалноправен или поцесуалноправен въпрос, в противоречие с даденото от въззивната инстанция решение на същия материалноправен или процесуалноправен въпрос. С нито едно от представените решения ВКС не се е произнесъл по същите правни въпроси, които са поставени от касаторите, както и не е разглеждан и обсъждан въпросът дали е приключило административното производство по отношение на възстановяването на собствеността върху определен земеделски имот, когато само за част от него има постановено позитивно решение на ОСЗГ, а за останалата част от имота няма постановен изричен отказ за възстановяване на собствеността, при положение, че има постановено позитивно решение за признаване правото на възстановяване на собствеността върху целия имот. В по-голямата част от същите са обсъждани въпроси свързани с различните предпоставки за допустимост на иска по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ, и най-вече с наличието на правен интерес от търсената с него защита, респективно кога, в зависимост от направените в исковата молба твърдения, е дадена правилна или погрешна правна квалификация на предявения иск, както и какъв е пътят на защита на ищеца, когато не са налице предпоставките за допустимост на иска с правно основание чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ. В нито едно от тези решения обаче, не е обсъждан въпроса, за който липсва противоречие в съдебната практика, включително и в тази на ВКС, относно реда, по който следва да се разглежда спорът за материално право по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ – дали това да е реда на самия чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ или реда на чл. 97 от ГПК отм. или по чл. 108 от ЗС, който така поставен, от една страна, е риторичен, а от друга – лишен от смисъл, доколкото по реда на чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ се разглеждат споровете относно установяване принадлежността на правото за собственост към един минал момент – този на обобществяването, а когато не са налице предпоставките за неговото предявяване, то това не е спор за „материално право” по смисъла на визираната разпоредба, а нещо друго (най-чест спор за собственост), при което ищецът разполага с различни пътища на защита, в зависимост от възникналия с ответниците правен спор, при който съдът ще изследва въпроса за принадлежността на правото на собственост към съответния минал момент, респективно ще извърши косвен съдебен контрол по отношение законосъобразността на постановените с реституционен ефект актове. Ето защо, с оглед на изложеното, настоящият съдебен състав намира, че не е налице и твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК.

На последно място, касаторите са се позовали и на основанието за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, съгласно което на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните определения, с които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, като следва да се отбележи, че двете хипотези формират едно общо правно основание за допускане на касационно обжалване. В частната касационна жалба не е обосновано самото основание, т. е. какво е значението на поставените материалноправни въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следва да се има предвид също така, че точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика по така поставените въпроси, каквато касаторите не сочат (видно от изложеното по-горе), както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват.

Независимо от изложеното, настоящият съдебен състав намира за необходимо да отбележи, че съгласно трайната практика на ВКС, в случаите, когато в полза и на двете страни по делото са постановени окончателни решения за възстановяване на собствеността върху спорния имот, липсва интерес от водене на производството по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ, тъй като въпросът за притежаването на собствеността към съответния минал момент ще следва да се обсъди като преюдициален в един спор относно собствеността към настоящия момент, при който съдът ще упражни косвен контрол по отношение законосъобразността на актовете на ОСЗГ, с които е реституирана собствеността на страните по делото, т.е. при иска с правно основание чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ правният интерес е обусловен от възможността ищецът да получи влязло в сила съдебно решение, по силата на което да отмени или измени конкретно решение на ОСЗГ и да получи позитивен резултат, какъвто до този момент той няма. След като в негова полза има вече издадено окончателно позитивно решение на административния орган, то неговият интерес е от защита на това признато право по реда на петиторната защита, доколкото само по него могат да се отрекат правата на насрещната страна, която също има признати права за същата земеделска земя.

От друга страна, правилно и законосъобразно съдилищата са приели, че в конкретната хипотеза не е налице спор за материално право, по смисъла на чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ. На първо място, по отношение на това дали административното производство по възстановяване на собствеността върху определен земеделски имот е приключило в случаите, когато за част от него е постановено позитивно решение, а за друга липсва изричен отказ, е безспорно в съдебната практика, че производството може да приключи и с мълчалив отказ, като не е необходимо да има изричен такъв. В конкретната хипотеза, с т. н. „предварително” решение № 164/16.12.91 г. на ПК гр. С., на наследниците на братя К, С. и И. С. е признато правото на собственост в съществуващи (възстановими) стари реални граници върху нива от 5.400 дка, в землището на с. Б., м. „Г” (т. 5 от решението). С решение № 164БИ/11.01.96 г. на същата ПК, придружено със скица по чл. 18ж, ал. 1 от ППЗСПЗЗ, и във връзка с направените измервания на земята, съгласно чл. 18ж, ал. 3 от ППЗСПЗЗ, на същите наследници е възстановено правото на собственост в съществуващи (възстановими) стари реални граници върху ливада от 2.553 дка, девета категория, м. „А”, имот № 0* по картата на землището, при посочени съседи (т. 15 от решението). Същественото при това второ решение е, че с него се „допълва и изменя” решение № 164/16.12.91 г.,т. е. налице е не само допълване на първоначално постановеното решение относно начина на възстановяване на правото на собственост, в който случай не би могла ПК да откаже възстановяването на правото в посочените размери под страх от нищожност на постановеното второ решение, с оглед незачитане стабилитета на постановения и влязъл в сила първоначален индивидуален административен акт, но и изменение на същото, поради което касаторите е следвало да приемат, че е налице мълчалив отказ за възстановяване правото на собственост в пълния му заявен обем, при което са разполагали с възможността да обжалват административния акт, за което липсват по делото каквито и да са доказателства, т.е. налице е влязъл в сила индивидуален административен акт, с който е отказано възстановяване на заявеното право в пълния му заявен обем.

На следващо място, както бе посочено по-горе, с второто решение на ПК гр. С. се изменя първото такова от самия административен орган, но не поради причина, че за останалата част от имота има претенция друго лице, респективно същата е възстановена на такова. Това второ решение е постановено на основание чл. 18ж, ал. 3 от ППЗСПЗЗ (нова - ДВ, бр. 48/95 г., сегашна ал. 4), която норма предвижда, когато се установи, че площта на имота при заснемане на старите му реални граници е по-малка от тази, доказана с документи от собственика, да се признава право на собственост в размера на замерената площ. Следователно, намаляването на площта не се дължи на това, че е възстановена на наследниците на трети лица (ответниците по делото), а на обстоятелството, че измерената площ на място при съществуващите, съответно възстановими реални граници, е по-малко от доказаната и призната с първото решение. Касаторите са могли да обжалват това второ решение по реда на чл. 14, ал. 3 от ЗСПЗЗ, съгласно нормата на чл. 18ж, ал. 4 от ППЗСПЗЗ, в редакцията към релевантния момент - ДВ бр. 48/95 г., сега ал. 6, в която процедура те са можели да възразят срещу основанията за промяна на първоначалното решение и осъществяване на хипотезата по чл. 18ж, ал. 3 от ППЗСПЗЗ (ДВ бр. 48/95 г.), за което, както бе посочено вече, липсват каквито и да са доказателства по делото. Ето защо този административен акт е влязъл в сила и не би могъл да бъде отменен въз основа на положително решение по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ, доколкото е постановено с него, че реалните граници на възстановения имот на място обхващат площ само от 2.553 дка, за който няма спор между страните по делото относно неговата собственост към релевантния минал момент, а и административният орган е признал собствеността на касаторите върху заявените земи, приемайки обаче, че действителната им площ при замерване, е по-малка.

С оглед на изложеното, не е налице правен интерес от воденето на иск по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ, като всъщност целта на касаторите е отмяната на решението, постановено по чл. 18ж, ал. 3 ППЗСПЗЗ (редакция ДВ бр. 48/95 г.), за което има специален ред и законов срок за обжалване.

По изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че не са налице сочените в частната касационна жалба основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

Водим от горното, Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно определение № 379/23.12.2009 г., по ч. гр. д. № 1079/2009 г. на Софийски окръжен съд, по частна касационна жалба на Н. К. С., С. П. С. и Е. И. Х., подадена чрез процесуалният им представител адв. И, с вх. № 166/20.01.2010 г.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: