Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на А. Л. Д. от [населено място] срещу Решение № 651 от 26.04.2017 г., постановено по адм. д. № 14 по описа за 2017 г. на Административен съд – Благоевград, с което съдът е отхвърлил жалбата му срещу Заповед № 16-1116-000437 от 07.11.2016 г. на началник група към Областна дирекция на МВР-[населено място], сектор „Пътна полиция“. С посочената заповед на А. Л. Д. е приложена принудителна административна мярка „изземване на свидетелство за управление на моторно превозно средство“ на основание чл. 171, т. 4 от ЗДвП (ЗАКОН ЗА ДВИЖЕНИЕТО ПО ПЪТИЩАТА) (ЗДвП).
В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Касационният жалбоподател счита, че съдът неправилно е приел възраженията му за немотивираност на заповедта и липсата на уведомяване за започване на административното производство за неоснователни. Необосновано съдът е приел, че са изпълнени материалноправните предпоставки за прилагане на мярката. Иска се отмяна на решението и постановяване на ново за отмяна на административния акт. Претендира присъждане на разноски за две инстанции.
В съдебно заседание касационният жалбоподател се явява лично и се представлява от адв. К.. Адв. К. заявява, че не оспорва факта на отнемане на всички контролни точки на водача на МПС, но счита, че административният акт е нищожен поради липса на компетентност на издателя му.
Ответникът – началник група към Областна дирекция на МВР-[населено място], сектор „Пътна полиция“ не представя писмен отговор по касационната жалба. Не изпраща процесуален представител в съдебно заседание.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, като обсъди доводите на страните и доказателствата по делото, намери за установено следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211 от АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна.
Предмет на оспорване пред административния съд е Заповед № 16-1116-000437 от 07.11.2016 г. на началник група към Областна дирекция на МВР-[населено място], сектор „Пътна полиция“, с която на А. Л. Д. е приложена принудителна административна мярка „изземване на свидетелство за управление на моторно превозно средство“ на основание чл. 171, т. 4 от ЗДвП.
За да отхвърли жалбата, съдът е приел, че към датата на издаването ѝ са били отнети всички контролни точки на водача, поради което за него е възникнало задължение по чл. 157, ал. 4 от ЗДвП за връщане на свидетелството за управление на моторно превозно средство (СУМПС), което той не е изпълнил. Приел е за неоснователни възраженията за немотивираност на административния акт, тъй като в него подробно са изброени наказателните постановления, въз основа на които на водача са отнети всички 39 контролни точки. Преценил е липсата на уведомяване за започване на административното производство като несъществено нарушение поради възможността жалбоподателя да се защити в съдебното производство. Обосновал е като неоснователни аргументите на жалбоподателя, че отнетите му точки е следвало да бъдат възстановени служебно до максималния размер. Въз основа на събраните по делото доказателства решаващият съд е направил извод, че оспорената заповед е издадена при наличие на соченото в нея правно основание по чл. 171, т. 4 от ЗДвП. Решението е правилно.
Неоснователни са оплакванията на касационния жалбоподател, че съдът е достигнал до неправилен извод за валидност на административния акт. Съгласно разпоредбата на чл. 172, ал. 1 от ЗДвП принудителната административна мярка по чл. 171, т. 4 от ЗДвП се прилага с мотивирана заповед на ръководителя на службите за контрол или на оправомощени от тях лица. В първоинстанционното производство ответникът е представил Заповед № 244з-179 от 26.01.2015 г. на директора на Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи, [населено място], с която е оправомощил началниците на групи в сектор „Пътна полиция“ от структурните звена на същата областна дирекция да прилагат принудителни административни мерки по чл. 171, т. 1, 2, 4 и 5, б. „а“ и т. 6 от ЗДвП. Видно от мотивите на тази заповед, тя е издадена на основание Заповед № 8121з-48 от 16.01.2015 г. на министъра на вътрешните работи, която е служебно известна на съда и с която министърът на вътрешните работи определя областните дирекции на Министерството на вътрешните работи като служби за контрол по смисъла на чл. 165, ал. 1 от ЗДвП.
Правилен е изводът на съда, че при издаване на заповедта не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. В акта са изложени фактическите и правни основания за издаването му. Неуведомяването на адресата на заповедта за започване на административното производство не е процесуално нарушение от категорията на съществените, тъй като се касае за мярка на административна принуда, която е с преустановителен характер и цели бързина с оглед постигане целите на принудителните административни мерки. Жалбоподателят е упражнил в пълнота процесуалното си право на защита срещу издадения административен акт в хода на съдебното производство.
По делото е безспорно установено, че към датата на издаване на заповедта са отнети всички контролни точки на А. Д.. Съдът е обсъдил представените по делото наказателни постановления и е достигнал до верни изводи относно броя на отнетите с тях контролни точки. Въз основа на събраните по делото доказателства съдът е мотивирал правилен извод, че към момента на издаване на заповедта са били налице материалноправните предпоставки по чл. 171, т. 4 от ЗДвП - на водача са били отнети всички контролни точки и той не е изпълнил задължението си по чл. 157, ал. 4 от ЗДвП да върне СУМПС. При условие, че не са ангажирани доказателства за обжалване и отмяна по реда на чл. 63 от ЗАНН на наказателните постановления, описани в заповедта за прилагане на ПАМ, както и че не е извършено успешно оспорване на верността на извършените вписвания относно датата на влизането им сила, то съдът правилно е преценил, че наказателните постановления са породили за адресата им определените с тях правни последици, включително отнемането на посочените в тях контролни точки. Ако адресатът на ПАМ твърди, че някое от наказателните постановления не му е надлежно връчено и съответно - не може да се приеме за влязло в законна сила, е следвало да ангажира доказателства, че същото е оспорено и поради това не би могло да служи като фактическо основание за издаване на заповедта за прилагане на ПАМ. Доколкото редовността на връчването на НП е пряко относима към допустимостта на жалба срещу НП, в производството по оспорване на акт за прилагане на принудителната административна мярка административният съд няма правомощие да реши този въпрос като изземе компетентността на съответния районен съд. Именно затова следва да се приеме, че след като в съдържанието на заповедта за прилагане на ПАМ са посочени съответните релевантни за приложението ѝ НП, най-късно към датата на нейното съобщаване адресатът е узнал за тяхното съществуване и е могъл да ги оспори пред районния съд, позовавайки се на твърдяната липса на редовно връчване по чл. 58, ал. 2 от ЗАНН. В този аспект защитната теза за липса на материалноправните предпоставки по смисъла на чл. 171, т. 4 от ЗДвП за прилагане на ПАМ е неоснователна.
По изложените съображения не са налице касационни основания за отмяна на обжалваното решение и то следва да бъде оставено в сила.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, седмо отделение РЕШИ:
ОСТАВЯ в сила Решение № 651 от 26.04.2017 г., постановено по адм. д. № 14 по описа за 2017 г. на Административен съд – Благоевград. Решението е окончателно.