Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по две касационни жалби. Едната е на министъра на правосъдието, а другата – на [ЮЛ]. И двете касационни жалби са против решение №13301 от 03.11.2017г., постановено по адм. дело №4853/2017г. на тричленен състав на Върховен административен съд – трето отделение. С него по жалба на С. Н. И. са отменени писмо изх. №94-С-47 от 27.02.2017г. на министъра на правосъдието и заповед №СД-05-156/12.08.2016г., издадена на основание чл. 156, ал. 1 АПК от министъра на правосъдието.

В касационната жалба на министъра на правосъдието са развити доводи за недопустимост на обжалваното решение, а при евентуалност – за неговата неправилност поради нарушения на материалния закон и необоснованост – касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се обезсилване на обжалваното решение и прекратяване производството по делото. При евентуалност се иска отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго решение, с което да бъде отхвърлена жалбата на С. Н. И. срещу писмо изх. №94-С-47 от 27.02.2017г. и заповед №СД-05-156/12.08.2016г., и двете на министъра на правосъдието.

В касационната жалба на [ЮЛ] министъра на правосъдието са развити доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяна на обжалваното решение и връщане на делото за ново разглеждане или произнасяне по съществото на спора.

Ответникът С. Н. И., с отговори на касационните жалби и в съдебно заседание чрез пълномощника си адв.В. К., изразява становище за неоснователност на касационните жалби. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на жалбите.

Върховния административен съд в настоящия си състав намира, че касационните жалби са подадени от надлежни страна в първоинстанционното производство и в срока, визиран в чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което са процесуално допустими.

Разгледани по същество съобразно чл. 218 от АПК, касационната жалба на министъра на правосъдието е частично основателна, а тази на [ЮЛ] - неоснователна.

С обжалваното решение №13301 от 03.11.2017г., постановено по адм. дело №4853/2017г. на тричленен състав на Върховен административен съд – трето отделение, са отменени заповед №СД-05-156/12.08.2016г. и писмо изх. №94-С-47 от 27.02.2017г., и двете на министъра на правосъдието. С първия акт (заповед №СД-05-156/12.08.2016г.) на основание чл. 156 от АПК е оттеглена заповед №СД-05-165/ 25.06.2015г. на министъра на правосъдието за вписване на С. Н. И. като нотариус в регистъра на Нотариалната камара. А с писмо изх. №94-С-47 от 27.02.2017г. С. Н. И. е уведомен, че по негово заявление peг. №94-С-47/09.02.2017г. (с което е поискал връчване на заповед №СД-05-165/25.06.2015г. за вписването му като нотариус), министърът на правосъдието не може да издаде заверен препис от исканата заповед поради нейното оттегляне.

За да отмени заповед №СД-05-156/12.08.2016г. на министъра на правосъдието първоинстанционният съд е приел, че с тази заповед е оттеглен предходен административен акт - заповед №СД-05-165/25.06.2015г. на министъра на правосъдието за вписване на С. Н. И. като нотариус в регистъра на Нотариалната камара. Съдът е счел, че тази заповед съставлява индивидуален административен акт, тъй като обективира реализиране на материално правната компетентност на административния орган и има правопрекратяващ характер, понеже заличава правните последици от предходната заповед №СД-05-165 от 26.05.2016г. По същество съдът е счел, че оспорената заповед на министъра на правосъдието е незаконосъобразна, тъй като оттегляне с нея е направено в нарушение на чл. 156, ал. 1 от АПК. А именно – при отсъствие на положително волеизявление на С. Н. И. като лице, за което оттегленият акт е благоприятен.

За да отмени писмо изх. №94-С-47 от 27.02.2017г. на министъра на правосъдието тричленният състав на Върховен административен съд е приел, че с писмото е удостоверен отказ от извършване на административна услуга, която /административната услуга/ е приравнена на индивидуален административен акт. Съдът е счел, че отказът от извършване на административна услуга е незаконосъобразен, тъй като административната услуга се дължи защото молителят има правен интерес от установяването на факт с правно значение за него.

Обжалваното решение е недопустимо в частта, в която е отменена заповед №СД-05-156/12.08.2016г. на министъра на правосъдието. И е правилно в частта, в която е отменено писмо изх. №94-С-47 от 27.02.2017г. на министъра на правосъдието.

Установява се, че с процесната заповед №СД-05-156/12.08.2016г. на министъра на правосъдието е оттеглен предходен административен акт - заповед №СД-05-165/25.06.2015г. на министъра на правосъдието за вписване на С. Н. И. като нотариус в регистъра на Нотариалната камара. Процесната заповед №СД-05-156/12.08.2016г. на министъра на правосъдието е издадена на основание чл. 156, ал. 1 от АПК в хода на две съдебни производство - по адм. дело №9359/2016г. и по адм. дело №10711/2016г., и двете на Върховен административен съд – петчленен състав. По тях предмет на оспорване е била заповед №СД-05-165/25.06.2015г. на министъра на правосъдието за вписване на С. Н. И. като нотариус в регистъра на Нотариалната камара. Именно в хода на тези две съдебни производства е издадена процесната заповед №СД-05-156/12.08.2016г. на министъра на правосъдието, с която на основание чл. 156, ал. 1 от АПК е оттеглена заповедта за вписване на С. Н. И. като нотариус. Т. издадената заповед за оттегляне на заповедта за вписване на нотариус не представлява индивидуален административен акт, както неправилно е приел тричленният състав на Върховен административен съд, предвид следното:

Оттеглянето на един административен акт в хипотезата на чл. 156 АПК е упражняване на процесуално право, на правна възможност на административния орган - страна в съдебно производство. Формираната му воля относно това дали да упражни или не това свое процесуално право може да бъде обективирана в нарочен акт, както е в разглеждания случай. Но волята за оттегляне на акта може да стане и без издаване на отделен акт, а само с обективиране в хода на съдебното производство на воля за оттегляне на акта – дали с нарочна молба, изявление или дори с изрично устно изявление на административния орган в съдебното заседание. Независимо от това дали оттеглянето на административния акт ще стане с нарочен акт или не, упражняването на това процесуално право не е волеизявление, което създава права или задължения или непосредствено засяга права или законни интереси на жалбоподателя.

Оттеглянето на оспорения административен акт представлява действие, обратно на издаването му – с него се възстановява положението от преди издаване на административния акт, който се оттегля. И доколкото последният не е породил правни последици, тъй като не е влязъл в сила, то и актът за оттегляне не предизвиква самостоятелни правни последици, а само заличават правните последици, които биха възникнали от оттегления акт. Оттеглянето на акта е основание за прекратяване на делото по оспорването поради отпадане на предмета му по аргумент от чл. 159, т. 3 от АПК, но като нормативно закрепена процесуална възможност, предоставена на органа да прекрати едностранно правата и задълженията, които разпорежда с акта, упражняването на това процесуално право от административния орган не подлежи на самостоятелен съдебен контрол за законосъобразност.

Както е изложено по-горе, оттеглянето няма белезите на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК, поради което тричленният състав на Върховен административен съд е следвало на основание чл. 159, т. 1 от АПК да остави без разглеждане жалбата на С. Н. И. срещу заповед №СД-05-156/12.08.2016г. на министъра на правосъдието и да прекрати образуваното по нея съдебно производство. Като не е направил това първоинстанционният съд е постановил недопустимо решение. Затова то следва да бъде обезсилено.

Относно писмо изх. №94-С-47 от 27.02.2017г. на министъра на правосъдието. С него е обективирана волята на административния орган по заявление peг. №94-С-47/ 09.02.2017г. от С. Н. И.. С последното заявление С. Н. И. е поискал от министъра на правосъдието да му бъде връчена заповед №СД-05-165/25.06.2015г. на министъра на правосъдието (за вписване на С. Н. И. като нотариус в регистъра на Нотариалната камара), с отбелязване датата й на влизане в сила, за привеждането й в изпълнение пред [ЮЛ]. С процесното писмо изх. №94-С-47 от 27.02.2017г. министърът на правосъдието е отказал връчване на заповед №СД-05-165/25.06.2015г. поради нейното оттегляне със заповед №СД-05-156/12.08.2016г. на министъра на правосъдието.

Процесното писмо изх. №94-С-47 от 27.02.2017г. на министъра на правосъдието действително представлява отказ от извършване на административна услуга, както правилно е приел тричленният състав на Върховния административен съд. Като единствено основание за отказа за връчване на заповед №СД-05-165/25.06.2015г. с отбелязване датата й на влизане в сила, министърът на правосъдието е посочил нейното оттегляне със заповед №СД-05-156/12.08.2016г. на министъра на правосъдието. Този отказ е незаконосъобразен. Действително министърът на правосъдието е издал заповед №СД-05-156/12.08.2016г., с която е оттеглил първата заповед. Но заповедта за оттегляне не е била влязла в сила поради нейното обжалване от С. Н. И.. Затова и министърът на правосъдието неправилно се е основал на този факт. Освен това оттеглянето не е направено по конкретно съдебно производство, каквото е изискването на чл. 156, ал. 1 от АПК. И така извършеното оттегляне не е станало причина за прекратяване на това съдебно производство на основание чл. 159, т. 3 от АПК. С оглед на това административният орган неправилно е основал отказа за извършване на исканата административна услуга с оттеглянето на първоначалната заповед. Неговият отказ правилно е отменен от тричленният състав на Върховния административен съд.

При служебната проверка по чл. 218, ал. 2 от АПК касационната инстанция установи, че първоинстанционният съд след като е отменил оспореното писмо, не е упражнил правомощието си да изпрати преписка на административния орган за произнасяне по искането на С. Н. И. за извършване на административна услуга. Задължението на първоинстанционния съд да направи това следва от разпоредбата на чл. 173, ал. 2 от АПК, която задължава съда при отмяна на административния акт, и след като естеството на последния не позволява решаването на въпроса по същество /какъвто е случаят/, да изпрати преписката на съответния компетентен административен орган за произнасяне по нея. В противен случай процедурата би останала недовършена и би липсвало произнасяне по искането за извършване на административна услуга. Това допуснато нарушение на съдопроизводствените правила не е съществено, тъй като не касае съществото на спора и може да бъде отстранено от касационния съд. В този смисъл преписката следва да се върне на административният орган от настоящия съд. След връщане на преписката министърът на правосъдието следва да извърши нова преценка по искането на С. Н. И..

Неоснователна е касационната жалба на [ЮЛ]. В нея са развити доводи, че той не е следвало да бъде конституиран като страна в първоинстанционното производство. Освен това се твърди, че липсвали мотиви от тричленният състав на Върховния административен съд при постановяване на определението си, с което е оставено без уважение искането му за заличаване като заинтересована страна в първоинстанционното производство. Тези възражения са неоснователни. Не е вярно твърдението за липса на мотиви към определението на първоинстанционния съд, с което е оставено без уважение искането на този касатор за заличаването му като заинтересована страна в производство. Такива изрично са изложени непосредствено след това определение. Тези мотиви се споделят и от настоящата инстанция. [ЮЛ] е заинтересован от решението по делото, тъй като той следва да се съобрази с административния акт за вписване на нотариус. З.ваността му е видна и от изрично предвидената възможност [ЮЛ] да обжалва актове на министъра на правосъдието за вписване на нотариуси – чл. 12, ал. 4 от ЗННД, а дори и заповеди за тяхното преместване – чл. 34б, ал. 5 от ЗННД.З той правилно е конституиран като заинтересована страна по производството.

При този изход на спора следва да бъде отменено обжалваното решение и в частта му за присъдените разноски над сумата от 10 лв. Такива се дължат само за заплатената от С. Н. И. държавна такса от 10 лв. за обжалване на писмо изх. №94-С-47 от 27.02.2017г. на министъра на правосъдието. В останалата част относно обжалването на заповед №СД-05-156/12.08.2016г. на министъра на правосъдието, на С. Н. И. не следва да се присъждат разноски поради недопустимостта на жалбата му в тази й част.

По настоящото производство искане на присъждане на разноски е направил само С. Н. И.. Това му искане е неоснователно, тъй като по делото няма данни той да е направил разноски по касационното производство.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 3 и чл. 221, ал. 2, предложение второ, във връзка с чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, петчленен състав на първа колегия, РЕШИ:

ОБЕЗСИЛВА решение №13301 от 03.11.2017г., постановено по адм. дело №4853/2017г. на тричленен състав на Върховен административен съд – трето отделение, в частта, в която е отменена заповед №СД-05-156/12.08.2016г. на министъра на правосъдието, и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

О. Б. Р. жалбата на С. Н. И. срещу заповед №СД-05-156/12.08.2016г. на министъра на правосъдието, и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази му част.

ОСТАВЯ В СИЛА решение №13301 от 03.11.2017г., постановено по адм. дело №4853/2017г. на тричленен състав на Върховен административен съд – трето отделение, в частта, в която е отменено писмо изх. №94-С-47 от 27.02.2017г. на министъра на правосъдието.

ВРЪЩА преписката на министъра на правосъдието за произнасяне по заявление peг. №94-С-47/09.02.2017г. на С. Н. И., при спазване дадените от съда указания по тълкуването и прилагането на закона.

ОТМЕНЯ решение №13301 от 03.11.2017г., постановено по адм. дело №4853/2017г. на тричленен състав на Върховен административен съд – трето отделение, в частта, в която Министерство на правосъдието е осъдено да заплати на С. Н. И. разноски по делото над сумата от 10 (десет) лева.

Решението е окончателно.

Особено мнение на председателя на състава Р. М

Не съм съгласна с приетото от мнозинството решение по отношение на допустимостта на жалба срещу заповед №СД-05-156 от 12.8.2016г. на министъра на правосъдието за оттегляне на заповед №СД-05-165 от 25.6.2015г. Считам решението на тричленния състав за правилно и в тази му част по следните съображения:

Принципно нямам възражение срещу приетото от съдебната практика, че в общия случай акт за оттегляне по чл. 156 ал. 1 от АПК не би следвало да подлежи на обжалване. В процесния казус обаче е неприложимо и несъобразено с конкретиката на фактите.

Няма спор, че в периода между постановяване на определение за прекратяване и влизането му в сила към възражението на министъра на правосъдието по едно от делата е представена и посочената заповед за оттегляне изцяло на заповед №СД-05-165 от 25.6.2015г. с посочено правно основание чл. 156 ал. 1 от АПК.

Считам, че заповедта за „оттегляне“ е годен за обжалване акт на две основания:

На първо място обжалваната заповед на министъра на правосъдието, макар и наречена „оттегляне на заповед…“ не представлява такъв акт. Няма спор по фактите – издадена е заповед за вписване в регистъра на Нотариалната камара на С. И. за нотариус в съдебния район на районния съд на гр.Г.О.П са жалби, всичките недопустими поради липса на правен интерес, производствата по делата са прекратени. Безспорно е и, че по сигнали са установени определени факти за лицето, които изначално са препятствали участието му в конкурса.

Обобщавайки обаче тази информация, министъра на правосъдието прави недопустима ревизия на собствения си акт, без да са налице предпоставки за това. Не е налице нито предпоставките в разпоредбата на чл. 91 от АПК, нито е проведено производство по чл. 99 и сл. от АПК.

В случая може да се каже, че е налице прикрита отмяна на административен акт, без да са налице нито една от предпоставките по Административно-процесуалния кодекс за това действие. На практика органът отменя собствения си акт, който не е влязъл в сила и е в процес на висящо съдебно производство. Разпоредбата на чл. 156 ал. 1 от АПК, използвана като право на органа на отзив в конкретния случай, изисква определена процедура – по всяко време на висящо дело и по повод и във връзка с него. Видно от изложението в заповедта, това не е направено във връзка с конкретно производство, а на самостоятелно основание, направена е хронология на делата и сигналите и само е уведомен съда, че такова действие е извършено. Доколкото това може да се установи от наличните данни по делото, тъй като останалите дела не са приложени, но по тези въпроси не се спори. След като е било налице висящо съдебно производство, само и единствено в него, според разпоредбата може да се допусне оттегляне на оспорен акт и то само след спазване на определена процедура – вземане на съгласие от останалите ответници. Което в случая не е направено.

Поради което приемам, че е налице скрита отмяна на административен акт на собствено основание, поради което същия не е под визирания от мнозинството режим на оттегляне и следва да бъде преценяван на общо основание като такъв, засягащ права и законни интереси, с обща клауза за обжалваемост. Поради което е допустима жалбата срещу него и правилно тричленния състав я е разгледал и съответно постановил решение.

На второ място считам, че дори да се приеме, че акта на министъра представлява оттегляне, същия е изключение от общото правило и подлежи на съдебен контрол поради следните съображения:

На министъра на правосъдието, със Закон за нотариусите, са възложени функциите по организиране и провеждане на конкурс – чл. 10 и следващите от закона. Според чл. 12 ал. 3 от Закон за нотариусите министърът се явява като орган по издаване на административен акт – заповед за вписване в регистъра на Нотариалната камара на класиралия се в съответния район кандидат. Според ал. 4 тази заповед може да се обжалва по реда на АПК.Стелно с нея се създават права и съответно се накърняват такива на други лица, участвали в конкурса, поради което в тази процедура този акт и подлежи на обжалване.

Поради което, когато актът е създал права, както е в случая, неговото оттегляне съответно ги накърнява. Затова разпоредбата на чл. 156 ал. 1 от АПК е изрична – оттеглянето може да стане само след съгласие на ответниците. Такъв ответник по всички дела е бил адресатът на заповедта за вписване на лице за нотариус в определен район, жалбоподател по делото пред тричленния състав. Следователно, след като С. Н. И. не е бил изобщо уведомен за такова действие на административния орган като „оттегляне“ на акта и съответно да е дал съгласие за това, не може да се приеме, че атакуваната заповед е издадена в процедура по чл. 156 ал. 1 от АПК и съответно да не подлежи на обжалване.

Макар и пестеливо разработена в тази й част, теорията е категорична по отношение на разпоредбата на чл. 156 ал. 1 от АПК - когато обжалван акт създава права, неговото оттегляне, тъй като ги прекратява, може да стане само след съгласие на другата страна. Каквото безспорно в случая не е дадено под никаква форма. Поради което органа не може да черпи права от собственото си незаконосъобразно поведение. В недопустима процедура той е издал акт, с който безспорно е накърнил права на оспорващия го. Ако се следва една такава недопустима логика на административния орган, той би ревизирал всеки един свой акт, облечен във формата на "оттегляне". Затова законодателя е ограничил отмяната и отграничил всички ревизиращи процедури при строго определен ред по закон.

Поради това изобщо не съм съгласна с мнозинството, в конкретния случай, че "оттеглянето" на конкретния акт е основание за прекратяване на делото по оспорването поради отпадане на предмета му, поради нормативно закрепената процесуална възможност на органа едностранно да се разпореди с акта. В случая не само не е налице такава възможност, поради ограничението на ал. 1 от чл. 156 от АПК – само по дело и само в определена процедура, но и безспорно са накърнени предоставени с първия акт права.

Предвид изложеното правилно е било приетото от тричленния състав, че жалбата на С. Н. И. е допустима и съответно решението е правилно и следва да бъде оставено в сила и в тази му част.

съдия Р. М