Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административно процесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на Директора на Дирекция „Общински строителен контрол“ (ДОСК) при Столична община, чрез процесуалния му представител юрк. А. - Н., срещу решение № 4702 от 13.07.2017г., постановено по адм. дело № 33/2017г. на Административен съд София - град, 29 състав, с което е отменена Заповед № РА – 19 – 15 от 21.11.2016г. на Директора на ДОСК, с която е наредено спиране изпълнението на всички видове строително – монтажни работи (СМР) и е забранен достъпа до строеж: [наименование], намираща се в дъното на УПИ [номер], кв. [номер], м. [наименование] по плана на [населено място], с административен адрес [населено място], [улица]. С оспореното решение СО е осъдена да заплати разноските по делото и е изпратен на Кмета на СО констативен протокол по чл. 72 ал. 3 от ЗКН вх. № 10 – 00 – 47 от 25.02.2013г. на министерство на културата за процедиране съобразно указанията, дадени в решението.
В касационната жалба жалбоподателят твърди незаконосъобразност на оспореното решение като постановено в противоречие с материалния закон отм. енително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди, че при издаване на оспорената пред АССГ заповед е съобразен материалния закон, а именно налице е строеж, който не съответства на предвижданията на ПУП. Твърди и че макар и да е издадено разрешение за строеж за „реставрация и адаптация“ на сградата – паметник на културата въз основа на заповед на Кмета на СО, то не е разпоредено започване на извършването на СМР. Твърди и че не е налице неизпълнение на указанията на Министерство на културата относно нанасянето на сградата паметник на културата в плана в изпълнение на задължението на чл. 72 ал. 3 от ЗКН (ЗАКОН ЗА КУЛТУРНОТО НАСЛЕДСТВО) (ЗКН). Претендира разноски.
Ответниците П. Л. Г. и С. Е. Г. с представен отговор на касационната жалба и чрез процесуалния си представител в открито съдебно заседание, изразяват становище за неоснователност на същата и законосъобразност на оспореното решение. Претендират разноски.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение, че оспореното решение е правилно, а касационната жалба неоснователна.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 ал. 1 от АПК от надлежна страна – адресат на решението и срещу акт, който подлежи на съдебен контрол, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.
С оспорената пред Административен съд София - град заповед на директора на дирекция "Общински строителен контрол" при Столична община е наредено спиране изпълнението на всички видове строително – монтажни работи (СМР) и е забранен достъпа до строеж: „[наименование]“, намираща се в дъното на УПИ [номер], кв. [номер], м. [наименование] по плана на [населено място], с административен адрес [населено място], [улица] на основание чл. 224а ал. 5 във връзка с чл. 225 ал. 2 т. 1 от ЗУТ.
Административен съд София - град е приел, че оспорената пред него заповед е издадена в противоречие с материалния закон, тъй като в конкретния случай е налице специален закон, който се прилага към спорния строеж, а именно ЗКН (ЗАКОН ЗА КУЛТУРНОТО НАСЛЕДСТВО), тъй като се касае за строеж недвижимо културно наследство. Приел е, че изискуемите се действия по изработването на проект за реставрация и адаптация на сградата, изработването на инвестиционни проекти и издаването на разрешение за строеж са предприети във връзка с указания дадени на собствениците с предходна заповед № СО - РД - 09 – 2 от 02.01.2014г. именно в тази насока. Приел е освен това, че от събраните доказателства се установява, че строежът се извършва въз основа на влезнало в сила разрешение за строеж № [номер] от 03.04.2015г. на Главния архитект на СО – район „Средец“ и одобрени от същата дата инвестиционни проекти за реставрация и адаптация на сградата. Приел е, че след като е налице влезнало в сила разрешение за строеж с оглед на правната сигурност следва да бъде зачитана тази сила и съответно при одобряването на разрешението за строеж е в правомощията на главния архитект да осигури и провери съответствието на разрешението за строеж с ПУП. Приел е и че тъй като се касае за обект – недвижимо културно наследство, то е било в задължение на административния орган да предприеме действия по съответното изменение на ПУП в тази насока и отразяване на обекта. Приел е, че разпореждане, което препятства поддържането на недвижимо културно наследство в добро състояние, пряко противоречи на целите на ЗКН.
От събраните по делото доказателства безспорно се установява, че с констативен протокол и указания по чл. 72 ал. 3 от ЗКН с вх. № 10 – 00 – 47 от 25.02.2013г. на СО от инспектори на Министерство на културата са дадени указания за аварийно временно укрепване на сградата [улица] във вътрешния двор, декларирана като историческа недвижима културна ценност въз основа на протокол № 5 от 15.02.2005г. на НИПК. В констативния протокол е посочено, че тъй като сградата е декларирана като недвижима културна ценност от 2005г., след влизане в сила на действащия за района ПУП от 1989г., нейният статут на недвижима културна ценност не е отразен в плана, поради което следва служебно да бъде отразен на основание чл. 134 от ЗУТ във връзка с променените градоустройствени условия. Не еспорно между страните по делото, а и от приетата и неоспорена СТЕ се установява, че служебно от СО не са предприети действия във връзка с дадените указания по чл. 72 ал. 3 от ЗКН за отразяване на сградата като недвижима културна ценност в действащия ПУП. Със заповед № СО – РД – 09 – 2 от 02.01.2014г. на Кмета на СО на собствениците на сградата П. и С. Г. е дадено предписание за незабавно изготвяне на подробно архитектурно и фотозаснемане на сградата, както и изготвяне на конструктивна експертиза; изготвяне на инвестиционни проекти за укрепване, реконструкция, реставрация и адаптация на сградата и преизграждане на застрашените от самосрутване елементи на сградата. Въз основа на тези предписания са изработени инвестиционни проекти и е издадено разрешение за строеж № [номер] от 03.04.2015г. за [наименование], намиращ се в УПИ [номер], кв. [номер] по плана на [населено място], [улица], като разрешението за строеж е влезнало в сила. Решението е правилно.
Съгласно чл. 224а ал. 5 от ЗУТ, на което основание е издадена оспорената пред АССГ заповед „При констатиране на строеж от четвърта до шеста категория или на част от него, незаконен по смисъла на чл. 225, ал. 2, от служителите по чл. 223, ал. 2 се съставя констативен акт, който се връчва на заинтересуваните лица, които могат да подадат възражения в 7-дневен срок. Заповедта за спиране на незаконния строеж се издава от кмета на общината или от упълномощено от него длъжностно лице в тридневен срок от изтичането на срока за възражения“. Видно от цитираното като предпоставка за издаване на заповедта е наличието на костатиран незаконен строеж по смисъла на чл. 225 ал. 2 от ЗУТ. В конкретния случай се твърди наличието на незаконен строеж по смисъла на чл. 225 ал. 2 т. 1, а именно, че извършеното строителство не съответства на ПУП. Строежът обаче не е незаконен по смисъла на чл. 225 ал. 2 т. 1 във връзка с чл. 224а ал. 5 от ЗУТ тогава, когато съответства на влезли в сила инвестиционен проект и строително разрешение. Изискване за законосъобразност на инвестиционните проекти и одобреното въз основа на тях разрешение за строеж е съответствието им с подробния устройствен план по аргумент от чл. 142 ал. 5 т. 1 и 2 и чл. 148, ал. 4 ЗУТ, затова с влизането му в сила това се счита за установено, и то окончателно. Окончателността произтича от регламентираната в чл. 156 изр. 2 от ЗУТ стабилност на влезлите в сила разрешения за строеж, която изключва възможността за отмяната им чрез извънредните способи, а следователно и инцидентния контрол за законността им. Такава преценка административният орган може да направи, по жалба или служебно, само до влизането им в сила, защото стабилността е съществена за предвидимостта на инвестиционния процес, а противното би обезсмислило и цялата процедурата по одобряване на инвестиционни проекти и строителни разрешения. Във връзка с гореизложеното настоящият състав намира, че е правилен извода за материална незаконосъобразност на оспорената пред АССГ заповед, поради липса на предпоставката за издаване на заповедта по чл. 224а ал. 5 от ЗУТ, а именно липса на незаконен строеж по смисъла на чл. 225 ал. 2 т. 1 от ЗУТ.
На следващо място законосъобразен е и извода на АССГ, че по отношение на спорната заповед е налице и специална законова уредба, а именно в ЗКН, която е с предимство по отношение на обектите – недвижими културни ценности – пред общата, дадена в ЗУТ. Законосъобразен е извода, че съобразно целите на ЗКН с приоритет е опазването на културните ценности, и съобразяването на опазването и отразяването им в плановете по ЗУТ. Съгласно чл. 79 ал. 5 от ЗКН „Единичните и груповите недвижими културни ценности с техните граници и охранителни зони формират защитени територии за опазване на недвижимото културно наследство, които се отразяват в кадастралните карти съгласно ЗКИР (ЗАКОН ЗА КАДАСТЪРА И ИМОТНИЯ РЕГИСТЪР) и в общите и подробните устройствени планове съгласно ЗУТ (ЗАКОН ЗА УСТРОЙСТВО НА ТЕРИТОРИЯТА)“. В конкретния случай спорната сграда, за чиято реставрация и адаптация, е наредено спиране на СМР, е следвало да бъде отразена в действащия за територията ПУП служебно от компетентните административни органи на СО, ведно с дадените предписания за предприемане на действия от собствениците за реставрацията, реконструкцията и адаптацията й. Въпреки дадените в този смисъл ясни предписания с издаден от 07.02.2013г. на инспектори от Министерство на културата на СО, това не е направено по вина на администрацията. Следва да се отбележи, че е недопустимо граждани да понасят негативни последици – в случая със спиране на СМР и забрана достъпа до строежа, поради виновното поведение на администрацията. Поради гореизложеното е законосъобразен извода на АССГ за незаконосъобразност на оспорената заповед и поради това, че не са съобразени специалните разпоредби и целите на специалния закон – ЗКН – приложим в настоящия случай. С оглед горното оспореното решение на АССГ като правилно следва да бъде оставено в сила.
Предвид изхода на спора е неоснователно искането на касатора за присъждане на разноски. Искането на ответниците по касация за присъждане на разноски е неоснователно предвид това, че не са представени доказателства за сторени такива, включително за заплатено адвокатско възнаграждение за представителство пред касационната инстанция, поради и което и тяхното искане не следва да бъде уважено.
По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, второ отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 4702 от 13.07.2017г., постановено по адм. дело № 33/2017г. на Административен съд София - град, 29 състав. РЕШЕНИЕТО е окончателно.