№ 5036

гр. София 05.11.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на четвърти ноември две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

ТАНЯ ОРЕШАРОВА

като разгледа докладваното от съдията Стоянова ч. гр. д. № 3929 от 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба, подадена от С. Х. С. и М. Г. С., чрез общия им пълномощник адв. И. А., срещу определение № 603 от 27.08.2024 г., постановено по в. ч. гр. д. № 366/2024 г. по описа на Окръжен съд – Шумен, с което е потвърдено определение № 1620 от 27.06.2024 г., постановено по гр. д. № 496/2024 г. по описа на Районен съд – Шумен, за прекратяване на производството по делото и изпращането му по подсъдност на Районен съд – Варна.

В жалбата се съдържат оплаквания за недопустимост, а в условията на евентуалност – за неправилност на обжалваното определение. Искането е за неговото обезсилване, евентуално неговата отмяна като неправилно и връщане на делото на първоинстанционния съд.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателите поддържат доводи в приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и поставят следния въпрос: „Определението на по-горестоящия съд, с което се изпраща делото по подсъдност на точно определен съд, обвързва ли по-ниския по степен съд с необходимостта да се съобрази с вече определената местна подсъдност по дело, което е между едни и същи страни и с един и същи предмет, дори и ако го раздели в две отделни дела?“. Поддържа се и наличието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК в хипотезата на вероятна недопустимост, както и очевидна неправилност на обжалваното определение.

Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., за да се произнесе съобрази следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване въззивен акт.

За да постанови обжалваното определение въззивният съд е установил, че гр. д. № 3/2023 г. на Районен съд – Шумен е било образувано по предявен от С. Х. С. и М. Г. С. против П. А. С., Г. П. Н. и Даниела П. Б. отрицателен установителен иск за собственост на недвижим имот. В това производство за съвместно разглеждане е бил приет и инцидентен установителен иск, предявен от С. Х. С. и М. Г. С. против Държавата, представлявана от областния управител на област Варна, П. А. С., Г. П. Н., Даниела П. Б. и Г. Д. С. . С определение от 27.02.2024г. по гр. д. № 3/2023 г. на Районен съд – Шумен е било постановено отделянето на инцидентния установителен иск в отделно производство и така е било образувано гр. д. № 496/2024 г. на Районен съд – Шумен. След неколкократни уточнявания на исковата молба, по която е образувано гр. д. № 496/2024 г. , е установил, че са предявени искове за прогласяване нищожност на пет договора за покупко-продажба на държавна земя, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, евентуално на основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 , чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД , чл. 26, ал. 2, предл. 4 ЗЗД, както и иск за прогласяване на нищожност на договор за доброволна делба, на основание чл. 75, ал. 2 ЗН, евентуално на основание чл. 26, ал. 1 предл. 1 – предл. 3 ЗЗД и чл. 26, ал. 2, предл. 4 ЗЗД. Констатирал е, че съгласно исковата молба и представените към нея доказателства, недвижимият имот, предмет на процесните договори, чиято нищожност се иска, са с адрес в [населено място], [улица].

При така установеното, въззивният състав е намерил, че съгласно чл. 109 ГПК искове за обявяване на нищожност на договори за вещни права върху недвижим имот, какъвто е процесният случай (чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 75, ал. 2 ЗН), се предявяват по мястото, където се намира имотът. Съобразил е още, че според чл. 118 ГПК всеки съд сам решава дали започнатото пред него дело му е подсъдно, като в случай, че не му е, съдът трябва да прекрати делото пред себе си и да го препрати на компетентния съд. Позовал се е и на разпоредбата на чл. 119, ал. 2 ГПК, съгласно която възражение за неподсъдност на делото по местонахождението на недвижимия имот може да се прави от страната и да се повдига служебно от съда до приключване на първото по делото заседание в първата инстанция.

Въззивната инстанция е формирала извод, че в случая по правилото на чл. 109 ГПК, компетентен да разгледа предявените искове е съдът по местонахождението на имота, а именно Районен съд – Варна. Изложил е съображения, че приетото от първоинстанционния съд съответства на установената непротиворечива съдебна практика по приложението на чл. 109, ал. 1 ГПК. В този смисъл въззивният съд се е позовал на практика на ВКС, съгласно която подсъдността по местонахождението на недвижимия имот е специална местна подсъдност, за която съдът следи служебно, като предявяването на иска по правилата на родовата и местната подсъдност по местонахождението на недвижимия имот е абсолютна процесуална предпоставка за неговата допустимост.

Изложил е и съображения, че по делото не е проведено първо съдебно заседание, каквито доводи са поддържали ищците, а напротив – още не е връчен препис от исковата молба на насрещната страна, доколкото същата е нередовна – оставяна е няколко пъти без движение, като не е и вписана. Твърдението за проведено по друго дело – гр. д. № 3/2023 г. по описа на Районен съд – Шумен, първо съдебно заседание, не е споделил, като е приел, че същото не може да се счита за проведено първо съдебно заседание по гр. д. № 496/2024 г. по описа на Районен съд – Шумен, респ. че не е изтекъл срокът по чл. 119, ал. 2 ГПК, в който съдът може служебно да повдигне въпроса за подсъдността по местонахождението на имота.

С оглед оплакванията в жалбата, въззивният състав е изтъкнал, че настоящото производство е образувано по жалба срещу определение във връзка с подсъдността по делото, в което производство не може да проверява правилността на определението за отделяне на част от исковете в друго производство, нито да преценява дали същите имат характер на инцидентни установителни искове или нямат такъв характер. Посочил е, че определението за разделяне е постановено по друго дело и съдът в настоящото производство не може да го обезсилва, отменя или да дава указания за съединяване на делата, респ. да ги съединява служебно. При тези съображения, изложените в жалбата възражения е преценил като ирелевантни за настоящото производство. Приел е също така, че наличието на отводи на съдиите от Районен съд – Варна, след които е образувано гр. д. № 3/2023 г. по описа на Районен съд – Шумен, не рефлектира върху подсъдността по настоящото дело.

По изложените съображения въззивният съд е преценил, че обжалваното определение е правилно и законосъобразно, поради което е потвърдил същото.

Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните:

Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, обосновал е наличието на очевидна неправилност на въззивното определение или касационната инстанция констатира, че определението е вероятно нищожно или недопустимо. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Р. Б. или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.

В конкретния случай поставеният от частните жалбоподатели в изложението въпрос не е обуславящ решаващите изводи на съда и не съставлява общо основание за достъп до касация. Така както е формулиран, въпросът съдържа условието за вече определена местна подсъдност по друго дело, което е между едни и същи страни и с един и същи предмет, а подобно условие не се съдържа в мотивите на обжалваното определение, както и в конкретиката на случая. Въззивният съд не е приел за установени такива факти, като въведените с въпроса, не е давал и правно разрешение по така поставения от жалбоподателите въпрос, което да обуславя решаващите му крайни изводи. В действителност другото дело, на което страната се позовава, е с различен предмет, а именно отрицателен установителен иск за собственост с правно основание чл. 124 ГПК – производството в настоящия случай е образувано по предявени искове за прогласяване нищожност на договори за покупко-продажба на държавна земя на основание чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, както и иск за прогласяване нищожност на договор за доброволна делба с правно основание чл. 75, ал. 2 ЗН. Отделно от горното, не се установява и двете производства да са с идентични страни, тъй като исковете за прогласяване на нищожност, отделени от съда за разглеждане в друго производство, са насочени и срещу различни, неучастващи лица в производството по иска по чл. 124 ГПК. Предвид липсата, както на обективен, така и на субективен идентитет между двете производства, от която теза жалбоподателите извеждат формулирания въпрос, то последният е неотносим, не кореспондира с установеното по делото и изводите на въззивния съд в обжалваното определение, с оглед което не може да обоснове общо основание за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. съдът не дължи произнасяне по поддържаните допълнителни основания. Въпреки това за пълнота на изложението следва да се посочи, че по отношение на формулирания въпрос не е налице релевираното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая жалбоподателите бланкетно са се позовали на това основание и не са развили доводи за наличието на специфичната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което прави невъзможна преценката на касационния съд дали е налице или не с оглед въведеното в чл. 6 ГПК диспозитивно начало.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК за допускане на касационното обжалване, на което се позовават частните жалбоподатели. Съгласно трайно установеното в съдебната практика разбиране, съдебно решение, респ. определение е недопустимо, когато съдът е разгледал спор (вкл. и по частна жалба), който не е подведомствен на съдилищата – чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледал непредявен иск или се е произнесъл при ненадлежно упражнено право на иск – по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното упражняване на правото на иск, респ. правото на жалба. В случая определението на въззивния съд не страда от такива пороци. Напротив, инстанционният контрол е проведен именно при надлежно упражненото право на частна жалба срещу определението, с което е прекратено производството по делото и същото е изпратено по подсъдност на Районен съд – Варна. В тези предметни предели е и произнасянето на въззивния съд в обжалваното определение.

Не се констатира и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на определението поради очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК. Жалбоподателите не мотивират това основание с конкретни доводи. При служебно извършената проверка обаче, настоящият състав на ВКС констатира, че не се установява наличие на нито една от хипотезите, които предполагат очевидната неправилност на обжалваното определение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Както се посочи по-горе, липсват и съмнения определението да е недопустимо, което да обуславя служебното му допускане до касационен контрол.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето г. о.,ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 603 от 27.08.2024 г., постановено по в. ч. гр. д. № 366/2024 г. по описа на Окръжен съд – Шумен.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: