Производство по чл. 208 и сл. АПК вр. чл. 160, ал. 6 ДОПК.

Образувано по касационна жалба на [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], представлявано от управителя В. В. Р., чрез адв. Пл.Р., против Решение №6350 от 24.10.2014г. на Административен съд София-град по адм. д.№ 8398 по описа за 2013г., с което е отхвърлена жалбата на касатора против Ревизионен акт /РА/ №141206271 от 09.11.2012 г., на орган по приходите при Териториална дирекция на НАП (ТД на НАП) – С., в потвърдената част от директора на Д”ОДОП” – С. при ЦУ на НАП с негово Решение № 1310 от 29.07.2013 г.

В касационната жалба се твърди, че съдебното решение е неправилно като постановено при пороци почл. 209, т. 3 АПК, изразяващи се в : 1./ игнориране на съществени процесуални нарушения в производството по издаване на РА, включително и относно възлагането на ревизията ; 2./необосновани фактически изводи за недоказана реалност на фактурираните доставки при несъобразяване на относими доказателства-съдът без основание не кредитирал неоспорено експертно заключение, не съобразил наличието на редовни данъчни фактури, осчетоводени при ревизирания получател и заплатени, както и убедителни гласни доказателства относно спорните факти; 3./необосновано съдът приел, че не е доказано влагането на процесните материали на конкретни строителни обекти, който въпрос не е изследван нито в хода на ревизията, нито при оспорването на РА по административен и съдебен ред. Иска се отмяна на решението и на РА, както и присъждане на направените разноски.

Ответникът по касационната жалба ДД”ОДОП” С. при ЦУ на НАП, чрез юрк.Б., оспорва жалбата. Иска оставяне в сила на решението и присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба в подробно становище по съществото на делото.

Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като обсъди допустимостта на касационната жалба и направените в нея оплаквания, при спазване на разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 АПК, намира жалбата процесуално допустима, а по съществото й съобрази следното:

Предмет на оспорване пред първоинстанционния съд е частта на РА, с която е отказано право на данъчен кредит общо в размер на 88 505, 77 лева по фактури, издадени от [фирма] в размер на 6 273, 20 лева, [фирма] в размер на 1 814, 80 лева, [фирма] в размер на 17 584, 85 лева, [фирма] в размер на 37 108, 60 лева, [фирма] в размер на 23 384, 32 лева и [фирма] в размер на 2 340 лева, ведно с лихвите за забава в размер на 31 028, 06 лева за данъчни периоди м. 07.2007, м. 05-07, м. 9-12.2008 г., м. 09-12.2011 г. и м. 01.2012 г.

За да отхвърли жалбата на РЛ изцяло първоинстанционният съд приел, че не е доказано, че процесните фактури отразяват реално осъществени данъчни събития и претендираното право на данъчен кредит по тях е отказано законосъобразно.

Решението е правилно и при постановяването му не са допуснати пороците, посочени в касационната жалба.

Неоснователни са касационните оплаквания относно действителността на РА и потвърждаващото го решение. Правилно първоинстанционният съд е приел, че в ДОПК няма пречка лице, участвало при изготвяне на РД да участва в издаването на РА, а че потвърждаващото РА решение е издадено от компетентен орган, макар не то да е предмет на съдебния контрол пред първата инстанция.

Първоинстанционнният съд подробно е обсъдил събраните доказателства по отношение на всеки един от доставчиците, предмета на всяка една от фактурите и обосновано е приел, че става дума за фирми-преки доставчици без налични активи и материални ресурси, регистрирани на несъществуващи адреси, повечето от които представлявани от едно и също физическо лице като пълномощник А. Туджай С., за доставките на които самото ревизирано лице не е представило никакви съпътстващи фактурите доказателства за реалното изпълнение на доставките, а представените едва в съдебното производство с молба от 22.11.2013г. и оспорени от ответника приемо-предавателни протоколи, товарителници и други е установено със съдебно графологична експертиза, че не са подписани от представители на фирмите - доставчици т. е. са неавтентични.

Неоснователно в касационната жалба се поддържа, че само редовни данъчни фактури са достатъчни за упражняването на право на данъчен кредит. Реалността на доставките по тях е материално условие по същество за възникването на правото на данъчен кредит и съгласно трайната практика на Съда на ЕС по тълкуване на разпоредби на Директивата за ДДС, както е приел и първоинстанционният съд. Обосновано съдът е приел, че редовното осчетоводяване на процесните фактури при ревизирания получател, потвърдено със заключение на съдебно-счетоводна експертиза, не е пряко доказателство за реалността на доставките, защото това заключение е изготвено въз основа на вторични счетоводни документи, в които са отразени процесните първични, за които се спори дали отразяват действителни данъчни събития.

Съдът много подробно е обсъдил всички гласни доказателства и е изложил убедителни мотиви за некредитиране на свидетелските показания, което преценено в съвкупност с всички събрани доказателства е дало стабилна основа на фактическите му изводи.

Относно оплакванията в касационната жалба за липса на проверки за извършване на последващи доставки с предмета на спорните фактури, евентуално - влагане на този предмет, както в ревизионното производство, така и при оспорването на РА, следва да се отбележи, че самото ревизирано лице нито е твърдяло тези факти, нито е искало събиране на доказателства във връзка с тях пред първоинстанционния съд. Както с основание е посочил АС тези доводи са направени за първи път с писмената защита по съществото на делото, но при липса на доказване на получаването на предмета на доставките от ревизираното лице, евентуалното разпореждане със стоки от същия вид от негова страна, само по себе си, не може да обоснове обратен фактически извод по главния спорен фактически въпрос.

При този изход на процеса на ответника по касационната жалба следва да се присъдят 3 725, 34лв. юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.

Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение РЕШИ: ОСТАВЯ В СИЛА

Решение №6350 от 24.10.2014г. на Административен съд София-град по адм. д.№ 8398 по описа за 2013г. ОСЪЖДА

[фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], представлявано от управителя В. В. Р., да заплати на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” С. при ЦУ на НАП 3 725, 34лв. юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция. Решението не подлежи на обжалване. Особено мнение: