О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 5535

гр. София, 29.11.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесети ноември две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

Р. Я.

изслуша докладваното от съдията П. С. ч. гр. д. № 4220/2024 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Д. О. Д. от [населено място] срещу определение № 1396 от 05.06.2024 г. по в. ч. гр. д. № 146/2024 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено определение № 10900 от 18.09.2023 г. по гр. д. № 11439/2022 г. на Софийския градски съд за връщане на исковата молба на жалбоподателката на основание чл. 129, ал. 3 ГПК и за прекратяване на производството по делото.

Жалбоподателката счита определението за неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:

Частната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирано лице, в преклузивния срок по чл. 276, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че производството е образувано по искова молба на Д. О. Д., с която са предявени при условията на евентуалност обективно съединени искове срещу Е. Ф. Ц. с правна квалификация чл. 42 ЗН за прогласяване нищожността на саморъчно завещание от 19.04.2012 г., с което майката на ищцата е завещала на ответника недвижим имот, представляващ апартамент, находящ се в [населено място], [улица], ет. 3, ап. 3, и по чл. 30 ЗН за намаляване на завещателното разпореждане. Данъчната оценка на процесния имот е на стойност 53 312,20 лв. С разпореждане № 22598 от 29.12.2022 г. Софийският градски съд е оставил исковата молба без движение, като на ищцата е указано в едномесечен срок от съобщението да впише исковата молба и да представи документ за внесена по сметка на Софийския градски съд държавна такса в размер на 533,12 лв., като след представянето на документ за внесена такса, да се издаде съпроводително писмо за вписване на исковата молба. Указано е, че при неизпълнение указанията на съда в срок, исковата молба ще бъде върната, а производство по делото – прекратено. Препис от разпореждането на съда е връчен на 18.01.2023 г. на ищцата чрез процесуалния й представител – адвокат Р. Л., като на 20.02.2023 г. е депозирана молба, с която е представено платежно нареждане за внесена по сметка на Софийския градски съд държавна такса в размер на 553,12 лв. В представената справка от счетоводството на Софийския градски съд е удостоверено, че по транзитната сметка на съда няма постъпили суми от 533,12 лв. или 553,12 лв. за държавна такса по делото.

При тези фактически констатации, въззивният съд е приел, че са налице основанията по чл. 129, ал. 3, вр. ал. 2, вр. чл. 128, т. 2 ГПК за връщане на исковата молба и прекратяване на производството по делото. Въпреки дадените на ищцата конкретни и ясни указания, надлежно получени на посочения от нея съдебен адрес, същата не е отстранила посочената от съда нередовност на исковата молба, а именно – заплащане на държавна такса в размер на 533,12 лв. Макар по делото да е представено копие на платежно нареждане, от извършената от служител в счетоводството на съда справка е установено, че такава сума не е получавана по съответната сметка на съда. За недоказани са приети твърденията на жалбоподателката, че сумата е излязла от нейната сметка, доколкото не са представени банкови документи за надлежно извършен паричен превод по банков път на въпросната сума, която да е постъпила в съда. За съда и съответно за неговите служители няма задължение да се свързват със страните, съответно с техни процесуални представители, за да организират изпълнение на задължението на ищеца да заплати дължимата държавна такса. По тези съображения въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд правилно е върнал исковата молба и е прекратил производството по делото.

Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване на въззивното определение касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за задължението на въззивния съд да мотивира постановения съдебен акт, да разгледа исканията, възраженията и доводите на страните и да обоснове акта си със събраните по делото доказателства. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на обжалваното определение.

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното определение е предпоставена от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/.

Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на частната касационна жалба до разглеждане в случая не са налице.

Поставеният от жалбоподателката въпрос е от значение за всяко гражданско дело и съставлява оплакване за неправилност на въззивното определение поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждането на доказателствата и доводите на страната, поради което не би могъл да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Въпросът се основава на направени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК твърдения, че въззивният съд не е обсъдил доводите на жалбоподателката и доказателствата по делото във връзка с тях, че тя е превела на упълномощения от нея адв. Р. Л. сумата 1000 лв., от която същата е следвало да заплати държавната такса и след като жалбоподателката е установила, че процесуалният й представител не е изпълнил указанията за заплащане на дължимата държавна такса, е поискала възстановяване на срока за внасянето на таксата, които доводи се отнасят до вътрешните отношения между жалбоподателката и нейния пълномощник, а не до изпълнение на задължението за внасяне на дължимата държавна такса по сметка на съда, респ. предмета на обжалваното определение. Не е налице противоречие с посочената от касаторката практика на ВКС относно съдържанието на мотивите на въззивните решения.

Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. Не се констатира и видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт, а сочените от жалбоподателката евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС.

С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на II г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1396 от 05.06.2024 г. по в. ч. гр. д. № 146/2024 г. на Софийския апелативен съд.

т о не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: