O П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3023

[населено място], 20.11.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Т. К. второ отделение, в закрито заседание на тринадесети ноември, през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бонка Йонкова

ЧЛЕНОВЕ: П. Х.

Иванка Ангелова

като разгледа докладваното от съдия Ангелова ч. т.д.№ 2425/2024 год. и за да се произнесе съобрази следното :

Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на един от ответниците по делото „Симеон 73“ ООД, чрез процесуален представител, срещу Определение № 1590 от 25.06.2024г. по в. ч.гр. д. № 1598/2024г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено Определение от 27.12.2023г. по т. д. № 1208/ 2020г. на Софийски градски съд за оставяне без уважение искането на „Симеон 73“ ООД за освобождаване от заплащане на държавна такса за въззивно обжалване на решението, постановено по т. д. № 1208/2020г. по описа на СГС. Оплакванията на частния касатор са за неправилност на атакуваното определение поради несъгласие с извода, че дължи държавна такса за обжалване на решението. Счита, че при подадена обща въззивна жалба с останалите ответници по спора, на които е било дадено същото указание, но впоследствие са освободени от заплащането на държавна такса, отпада неговото задължение за внасянето на такава. Позовава се и на допуснато от инстанциите по същество процесуално нарушение поради неуказване какви документи са необходими за разглеждане на искането за освобождаване от внасянето на държавна такса.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК частният касатор сочи, че при постановяване на обжалваното определение съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос, решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Определение № 692 от 28.07.2014г. по к. т.д. № 4224/2013г. , а именно:

1. При пасивно субективно съединени искове срещу няколко ответника, с които се претендира едно и също имуществено благо, дължи ли се една държавна такса върху цената на същото или така определената държавна такса се умножава по броя на ответниците?

В случай на приемане от съда, че цитираната практика към първия въпрос е неприложима, в изложението е поставен следващ втори въпрос в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, за който се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитито на правото, а именно:

2. При подадена обща въззивна жалба от няколко лица, с която се оспорва едно и също имуществено благо и част от страните са освободени от заплащането на държавната такса, следва ли страната, която не е освободена от държавна такса, да заплати цялата такса? В случай на уважаване на въззивната жалба, изгубилата страна в какъв размер и на кого следва да заплати държавната такса за обжалването – на страната, която я е заплатила, на съда, който е разгледал делото, или и на двамата ?

Отново в хипотезата на чл.280, ал.1,т.3 ГПК и поради липса на съдебна практика, е поставен третият въпрос, който гласи:

3. При подаване на молба от юридическо лице с искане за освобождаване от държавна такса какви документи следва да бъдат представени? Необходимо ли е да се подава декларация по чл.83, ал.2 от ГПК? В кои случаи съдът следва да даде указания за предоставяне на допълнителни документи или разяснения?

Ответникът по частната касационна жалба „Щрабаг“ЕАД не е подал отговор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, IІ отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл.274, ал.3, т.2 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл.275, ал.1 от ГПК.

За да постанови обжалвания резултат съставът на САС е установил, че с постановеното по делото първоинстанционно решение е признато за установено по предявения от „Щрабаг“ ЕАД против „Симеон 73“ ООД и В. С. П. иск по чл.422 ГПК, че ответниците дължат на ищеца при условията на солидарност сумата от 171 335.09 лв.; Със същото решение е признато за установено по предявения от „Щрабаг“ЕАД против „Симеон 73“ ООД и Симеон В. С., че ответниците дължат на ищеца при условията на солидарност сумата от 194 000 лв.; Ответниците са подали обща въззивна жалба против съдебното решение, оставена без движение до внасяне на държавна такса в размер на 3 426.70 лв. от В. П. и още на 3 426.70 лв. от С. С. С Определение от 30.11.2023г. е уважено искането на жалбоподателите - физически лица за освобождаване от заплащане на държавна такса за въззивното обжалване, а на „Симеон 73“ ООД са дадени указания да внесе държавна такса в размер на 7 306.70 лв.

Въззивният съд е намерил за неоснователен довода на частния жалбоподател, че не дължи заплащане на държавна такса, тъй като тя е една и останалите двама въззивници са освободени от заплащането й. Според съда, обстоятелството, че част от жалбоподателите са освободени от заплащането на такса не рефлектира върху задължението на последния от тях.

При преценка наличието на предпоставки за освобождаване на частния жалбоподател от заплащане на държавна такса за въззивно обжалване съставът на апелативния съд първо е съобразил, че по отношение на търговските дружества няма предвидена аналогична на нормата на чл.83, ал.2 ГПК възможност за освобождаване от задължение за внасяне на държавна такса, приложима само спрямо физическите лица, за които се признава от съда, че нямат достатъчно средства да заплатят изцяло или частично дължимата такса. Изложено е също така, че държавна такса от юридически лица не се дължи само когато става въпрос за спор относно нарушаване на правото на Европейския съюз. Въззивният съд се е позовал на практика на ВКС, съответно цитирана, според която в определени случаи задължението за внасяне на държавна такса може да се превърне в непреодолимо препятствие пред достъпа до правосъдие на дружеството, като това основно касае дружества, които са в открито производство по несъстоятелност. При преценка на възможността на дружеството да заплати следващата се държавна такса се преценяват фактори като размер на таксите според специфичните за случая обстоятелства, платежоспособност на юридическото лице, стадий на производството, в който е наложено ограничението във връзка с таксата. Посочено е, че така даденото от съставите на ВКС разрешение на разглеждания въпрос е съобразено с практиката на СЕС /напр. Решение от 24.12.2009г. по дело „Агромодел“ООД срещу България, Решение от 26. 07.2005г. по дело Podbielski и PPU Populare срещу Полша, Решение от 10.01.2006г. по дело Teltronic – CATV срещу Полша/, в която е признато правото на юридически лица да бъдат освободени изцяло или частично от плащането на държавна такса.

Изхождайки от дадените в практика на СЕС и ВКС критерии въззивният съд е приел за неоснователно искането на частния жалбоподател за освобождаването му от задължението за внасяне на държавна такса за въззивното обжалване. Изложено е, че „Симеон 73“ ООД е търговско дружество, чиято дейност не е прекратена и по правило може да бъде източник на средства за заплащане на държавна такса, възлизаща в случая на 7 306.70 лв.; Твърдението му за затруднено финансово състояние не е подкрепено с доказателства; Правноорганизационната форма на жалбоподателя предполага извършване на търговска дейност и реализиране на приходи от такава дейност; Фактът, че действащо търговско дружество не притежава налични парични средства за заплащане на държавна такса сам по себе си не е достатъчен за освобождаването му от посоченото задължение.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания акт и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд.

Поставените от жалбоподателя въпроси нямат характеристиката на правни съгласно задължителните разяснения, дадени с горепосочения акт на нормативно тълкуване. Същите обективират поддържаните в частната касационната жалба оплаквания за неправилност на атакувания съдебен акт, поради което не могат да послужат като общо основание за искания достъп до касационно обжалване. Първият въпрос се преценява като необуславящ изхода на спора, тъй като е относим към хипотезата на дължимост на държавна такса при предявяване на искове срещу няколко ответници за защита на едно и също имуществено право /дали се дължи една обща държавна такса или поотделно за всеки от исковете/, която е различна от настоящия случай. Вторият въпрос от изложението също е без правно значение за спора, тъй като не съответства на решаващия мотив на въззивния съд при произнасянето му по възражението за недължимост на държавната такса от дружеството жалбоподател. Изложените в тази връзка съображения са в смисъл, че признатото от съда на останалите жалбоподатели освобождаване от това задължение на основание чл. 83, ал.2 ГПК не е равнозначно на изпълнение на публичното задължение за внасяне на такса, като само изпълнението на същото би освободило от задължението страната, за която не е признато, че няма средства да я заплати. В частната касационна жалба липсва касационен довод срещу този мотив на съда, съответно не е формулиран релевантен правен въпрос. Втората част на въпроса изхожда от съждения, по които въззивният съд не е излагал съображения, поради се преценява като хипотетичен. Констатацията на съда за недоказаност на твърдението за затруднено финансово състояние, на която се основава третият въпрос от изложението, няма самостоятелно значение за постановения отказ за освобождаване на дружеството от внасяне на държавна такса, доколкото въззивната инстанция се е позовала и на други, съобразени с практиката на СЕС и ВКС, критерии и съображения при преценяване основателността на искането. В мотивите към обжалваното определение въззивният съд изрично е изключил приложението на разпоредбата на чл.83, ал.2 ГПК по отношение на юридическите лица, поради което неуместно при формулирането на въпроса се изхожда от подобна аналогия. Наред с това, следва да се има предвид, че при подаване на частната въззивна жалба настоящият касатор не е заявил искане за представяне на доказателства за установяване на затрудненото му финансово състояние или за съдействие от съда за доказването му, поради което и с оглед гореизложените съображения, въпросът няма нужното за изхода на конкретния спор правно значение.

За изчерпателност на изложението, следва да се отбележи, че по последните два въпроса не се установява и допълнителният критерий по чл.280, ал.1,т.3 ГПК, доколкото частният касатор не е обосновал необходимостта от създаване на съдебна практика по прилагането на непълни, неясни или неточни законови разпоредби или от промяна или осъвременяване на съществуваща практика с оглед промени в законодателството и обществените отношения.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Определение № 1590 от 25.06.2024г. по в. ч.гр. д. № 1598/2024г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено Определение от 27.12.2023г. по т. д. № 1208/ 2020г. на Софийски градски съд за оставяне без уважение искането на „Симеон 73“ ООД за освобождаване от заплащане на държавна такса за въззивно обжалване на решението, постановено по т. д. № 1208/2020г. по описа на СГС.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.