О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 5915

гр. София, 18.12.2024 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

М. Х.

като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц. гр. дело № 1996 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото Б. С. Ч. срещу решение № 39/08.02.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 3/2024 г. на Русенския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстнционното решение № 1508/28.10.2023 г. по гр. дело № 1384/2023 г. на Русенския районен съд, е отхвърлен предявения от жалбоподателя срещу Г. П. Ч. иск по чл. 59, ал. 9 от СК за изменение на решение № 289451/26.11.2019 г. по гр. дело № 63201/2018 г. на Софийския районен съд (СРС), като на касатора-ищец да бъде предоставено упражняването на родителските права по отношение на малолетното дете на страните Й. Б. Ч., да бъде определено местоживеенето на детето при бащата, на майката да бъде определен режим на лични контакти с детето и майката да бъде осъдена да заплаща издръжка на детето.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради съществени процесуални нарушения, необоснованост и нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) задължен ли е въззивният съд, от една страна, когато се определя начина за упражняване на материални субективни права, а от друга страна – изискването да се охранява интереса на детето в производството, служебно да назначи специализирана медицинска експертиза, която да установи дали детето има значителна задръжка в езиково-говорното развитие, както и недоразвита експресивна реч и социално-комуникативно развитие, и на какво се дължи това състояние (неглижиране и социална депривация, изолиране на детето от стимулиращата го среда); 2) може ли въззивният съд да въведе като условие за назначаването на повторна съдебно-психологична експертиза наличието на искане за назначаване на тройна експертиза, т. е. обуславя проверката на правилността на заключението чрез броя на експертите; 3) може ли въззивният съд да създава ново процесуално правило, което има значение за оценката на заключението на вещото лице; 4) следва ли въззивният съд да защити най-добрия интерес на детето, като постигането на полезен резултат, като измени мерките на лични отношения на касатора с детето – силата на новонастъпилите обстоятелства; 5) следва ли въззивният съд да изясни релевантни за делото обстоятелства чрез становище на ДСП, като е отказал да възложи изготвянето на социален доклад в тази насока при направено искане за това от касатора във въззивната жалба; и 6) следва ли въззивният съд да обсъди поотделно и в съвкупност релевантните доказателства, как съдът следва да установи интереса на детето и как и кои обстоятелства трябва да прецени и съпостави, за да се произнесе относно предоставянето на родителските права и режима на лични отношения с другия родител. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд разрешил първия от тези въпроси в противоречие с т. 1 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, втория въпрос – в противоречие с решение № 165/22.10.2019 г. по гр. д. № 2622/2018 г. на І-во гр. отд. на ВКС, четвъртия въпрос – в противоречие с определение № 159/08.04.2019 г. по гр. д. № 462/2019 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, петия въпрос – в противоречие с решение № 537/17.12.2012 г. по гр. д. № 214/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 29/02.02.2015 г. по гр. д. № 4984/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, и шестия въпрос – в противоречие с ППВС № 1/12.11.1974 г. В изложението се поддържа „приложното поле на касационното обжалване“ и на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 и ал. 2 от ГПК, като в тази връзка се сочи, че горните въпроси били актуални както с оглед конкретния спор, така и с оглед принципното тълкуване на материалните и процесуалните норми. В касационната жалба се сочи и очевидна неправилност на въззивното решение.

Насрещната страна – ответницата Г. Ч., в отговора на касационната жалба излага подробни съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно между страните, че същите са родители на детето Й., както и че с решение от 26.11.2019 г. по гр. д. № 63201/2018 г. на СРС е прекратен бракът между тях, като родителските права са предоставени на майката, а на бащата е определен режим на лични отношения с детето и той е осъден да му заплаща издръжка, в съответствие с постигнатото споразумение. Съдът е очертал основния спорен въпрос по делото – дали след постановяването на съдебното решение от 26.11.2019 г. на СРС, обстоятелствата са се изменили по начин, който да обуславя исканата от касатора-ищец промяна на мерките относно детето. Посочил е и че изменението в обстоятелствата, което се твърди в исковата молба, се ограничава до фактическо разширяване на режима на лични отношения между бащата и детето след месец юни 2022 г. и твърдяни положителни промени в развитието на детето в резултат на разширеният му контакт с бащата, като във въззивната жалба на последния твърденията му се променят – на първо място се сочи, че детето е с променено местоживеене от момента, в който родителските права са предоставени на майката – след прекратяването на брака тя преместила дома си от [населено място] в [населено място] и съответно било сменено местоживеенето на детето. След подробно обсъждане и преценка поотделно и в съвкупност на събраните по делото доказателства и на доводите на страните, въззивният съд е споделил крайния извод на първата инстанция, че по делото не се установява промяна в обстоятелствата, която да налага промяна на мерките относно детето. В тази връзка – в обобщение на изложеното преди това в мотивите му, окръжният съд е приел, че преместването на майката от [населено място] в [населено място] не е нов факт, тъй като е станало през месец юли 2019 г., а действащите мерки спрямо детето са установени със споразумението от 26.11.2019 г. между страните. Приел е за недоказани и твърденията във въззивната жалба на ищеца, че с начина си на възпитание и отглеждане на детето ответницата не допринасяла в достатъчна степен за неговото правилно развитие. В тази връзка съдът е изтъкнал, че двамата родители имат различно виждане за начина на възпитание, но майката полага адекватни грижи за детето, като по делото не е доказано проблемите в поведението и развитието на детето да са последица от дефицити във възпитателските качества на майката. Също в тази връзка, преди това в мотивите си въззивният съд е изложил подробни съображения, че съществен източник на конфликти между двамата родители е различното им разбиране за това, как следва да се отглежда и възпитава детето – коя детска градина да посещава, какви допълнителни занимания да има, като ищецът (бащата) смесва обективни факти с мнения и изводи, и е склонен „проблемите“ в развитието и израстването на детето да приписва като резултат от възпитанието на майката, а „подобренията“ да свързва със собствените си действия, каквито причинни връзки обаче по делото не са установени. Въззивният съд е приел и че установеният по делото разширен престой (продължителните периоди на пребиваване) на детето при бащата не е промяна, която да налага изменение на родителските права. За този свой извод съдът се е позовал на установеното от вещото лице (изготвило заключението на съдебно-психологичната експертиза по делото), че този разширен престой влияе негативно върху емоционалната сфера на детето, тъй като същото започва да не знае къде е неговия дом и това поражда несигурност у него, като евентуалните положителни промени е възможно да са просто етапи на израстване и не може да се презюмира, че са изключителна заслуга на бащата. Също предвид извършения преди това анализ и съвкупна преценка на доказателствата, окръжният съд е приел, че майката има достатъчен родителски капацитет да отглежда детето, което е установено от заключението на вещото лице, социалния доклад и показанията на свидетелите В. и П.. Съдът отново е обсъдил, че в обратна насока са показанията на свидетелите Г. и З., но е приел, че същите нямат преки наблюдения за взаимоотношенията на ответницата с детето и за това как тя се грижи за него, че техните показания относно родителските качества на майката са косвени и непрофесионални, и не са възприети от въззивния съд по изложените преди това подробни мотиви, в които е обсъдена заинтересоваността на свидителката З. (фактическа съжителка на ищеца), както и че в едната си част показанията й са доказано неверни, поради които не могат да бъдат кредитирани. Съдът е приел, че не се установява укоримо пасивно отношение на майката и поради това, че е разрешила на бащата по-дълго време да прекарва с детето, като е приел, че по-скоро това е опит от нейна страна да се избегне конфликт. В заключение съдът е посочил, че детето продължава да е на сравнително ниска възраст, което е съществен аргумент родителските права да продължат да се упражняват от майката, която притежава необходимите качества и условия за отглеждане на детето.

По наведените от касатора основания за допускане на касационното обжалване, съдът намира следното:

Касационното обжалване не следва да се допуска в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 и ал. 2 от ГПК, които са само бланкетно посочени от страна на жалбоподателя. Същият не излага никакви доводи някой от формулираните от него правни въпроси да е разрешен от въззивния съд в противоречие с актове на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, нито пък поддържа конкретни съображения някой от въпросите да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, като и самият той счита, че по всеки от тези въпроси е формирана практика на ВКС. Жалбоподателят не сочи и такива тежки и явни пороци на въззивното решение, които да се установяват от самото съдържание на съдебния акт и да обосноват извод за очевидна неправилност на същия. При извършената и служебна проверка – с оглед задължението си да следи за защита на интересите на малолетното дете на страните, настоящият съдебен състав не намира наличие на някое от тези основания за допускане на касационното обжалване, както и че не са налице и основанията, за които касационната инстанция винаги следи служебно – вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение.

Не е налице и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по отношение на първите три и петия правен въпрос, които касаторът свързва с оплакванията си за допуснати процесуални нарушения от въззивния съд при събирането на доказателствата. Съгласно задължителните указания, дадени с посочената от жалбоподателя т. 1 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивната инстанция не е ограничена от оплакванията във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на ненавършилите пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата, в които случаи служебно задължение на съда е и да събере доказателствата в подкрепа или опровержение на правнорелевантните факти по делото, както и да допусне поисканите от страните допустими и относими доказателства, без ограничения във времето. В същия смисъл е и приетото в посочените от жалбоподателя решение № 537/17.12.2012 г. по гр. д. № 214/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 29/02.02.2015 г. по гр. д. № 4984/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, в които изрично е разяснено още, че при неизпращане на представител или непредставяне на социален доклад от страна на дирекцията за социално подпомагане (ДСП) няма пречка съдът да приеме делото за изяснено от фактическа страна, но само когато са предприети съответните мерки с оглед защитата на интереса на детето. С посоченото от касатора решение № 165/22.10.2019 г. по гр. д. № 2622/2018 г. на І-во гр. отд. на ВКС е разяснено, че когато заключението на вещото не е достатъчно пълно, ясно и категорично, и една от страните го оспорва, съдът, на основание чл. 200, ал. 3 и чл. 201 от ГПК, е длъжен да назначи нова експертиза от друго или повече вещи лица. В случая, като не е допуснал служебно изслушване на експертиза от вещо лице – логопед и е оставил без уважение доказателствените искания жалбоподателя-ищец за назначаване на повторна съдебно-психологична експертиза и за изготвяне на нов социален доклад от социалната служба по местоживеенето на бащата, въззивният съд по никакъв начин не се е отклонил от така цитираната практика на ВКС, тъй като несъбирането на тези доказателства по никакъв начин не се е отразило на защитата на интересите на малолетното дете по делото. Още в първоинстанционното производство са представени и приети два социални доклада – единият, изготвен от ДСП-Русе – по местоживеенето на майката и детето, а другият – от ДСП-К. – по местоживеенето на бащата, които съдържат пълна, изчерпателна, конкретна и актуална информация от компетентността на социалните служби относно правнорелевантните обстоятелства по делото и положението на детето и при двамата родители, като във въззивното производство (а и в касационната си жалба) ищецът не е посочил нови обстоятелства, които да могат да бъдат установени с изготвянето на нов („актуален“) социален доклад от социалната служба по неговото местоживеене. Защитата на интересите на детето не е налагала и служебно допускане на експертиза, която да бъде извършена от специалист-логопед. Само по себе, приетото от въззивния съд, че представеното по делото писмено становище на логопед не е годно доказателство, не води до друг извод, тъй като, както сам касаторът сочи, в свидетелските показания по делото се съдържа достатъчно информация относно логопедичния статус на детето, причините за проблемите му в тази насока и за предприетите действия по преодоляването им, като също самият жалбоподател поддържа, че след лятото на 2022 г. тези проблеми в значителна степен са преодолени; в тази насока е и кредитираното от въззивния съд заключение на съдебно-психологичната експертиза, в което вещото лице категорично е посочило, че не открива данни за психопатологични отклонения и разстройства във възприятно-представната сфера на детето, както и маркери за затруднено социално функциониране. В мотивите към решението си въззивният съд е изложил и подробни съображения относно обосноваността и изчерпателността на заключението на съдебно-психологичната експертиза, включително като е обсъдил и противоречията между него и част от свидетелските показания по делото и се е обосновал защо кредитира експертното заключение, като по този начин е дал изчерпателен отговор и на всяко от оспорванията на заключението от страна на жалбоподателя. Действително, част от съображенията на окръжния съд – че правилността на заключението не можела да се провери чрез назначаване на повторна еднолична експертиза, а само чрез тройна такава, каквато не е поискана, са несъстоятелни, но те сами по себе си също не могат да обосноват наличието на соченото от кастора противоречие с практиката на ВКС, тъй като останалите съображения на въззивната инстанция са достатъчни и в пълно съответствие с тази практика, и конкретно в случая – че интересите на детето не налагат изготвяне на повторно заключение от вещо лице – психолог, тъй като приетото по делото заключение е ясно, категорично, обосновано и изчерпателно. В тази връзка съдът отчита и че интересите на детето не налагат предприемането на ненужни изследвания и освидетелствания спрямо него от различни и множество специалисти, т. е. – освен ако същите са действително необходими за установяване на правнорелевантните обстоятелства по делото.

Съгласно задължителните указания, дадени с т. V от посоченото от касатора ППВС № 1/12.11.1974 г., основанието за иска по чл. 29, ал. 2 от СК от 1968 г. (отм.) са изменилите се обстоятелства, които съществено засягат интересите на детето. Под „изменение на обстоятелствата“ се разбират както новите обстоятелства, които влошават положението на детето при родителя, при когото то е оставено за отглеждане и възпитание, така и обстоятелствата, с които би се подобрило положението му при ново разрешение. Във всички случаи съдът е длъжен да обсъжда дали обстоятелствата се отразяват на положението на детето и на ефикасността на по-рано взетите мерки. Съгласно константната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, тези разяснения са актуални и при действието на чл. 59, ал. 9 от СК от 2009 г. В случая, както при обсъждането на доказателствата и на установените от тях обстоятелства по делото, така и при извеждане на решаващите си съображения по спора, въззивният съд в пълно съответствие и с тази задължителна практика на ВС и ВКС, и изцяло съобразявайки интересите на малолетното дете, е приел, че по делото не е установена такава промяна в обстоятелствата, която да налага изменение на одобреното с решението от 26.11.2019 г. на СРС споразумение между страните относно упражняването родителските права, на местоживеенето на детето и неговата издръжка. Поради това, не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК и по отношение на първата част от шестия правен въпрос, поставен от касатора, респ. – няма основание касационното обжалване на въззивното решение да се допуска в частта му относно упражняването на родителските права, местоживеенето и издръжката на детето.

В противоречие с така цитираната задължителна практика на ВС и ВКС обаче, въззивният съд не е обсъдил ефикасността на уговорения в споразумението по чл. 59, ал. 1 от СК режим на лични отношения (контакти) между бащата и детето, а именно – всеки месец, през седмица, от 17 ч. в петък до 17 ч. в неделя, с преспиване, респ. – не е обсъдил, дали след отпадането на 01.04.2020 г. на действието на подробно регламентираните в споразумението привременни и при установените по делото актуални обстоятелства, този лаконично разписан режим на лични отношения продължава да е в интерес на детето. С оглед това, касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне само в частта относно режима на лични отношения между бащата и детето, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по четвъртия правен въпрос и последната част от шестия правен въпрос, формулирани от касатора, които обобщени и уточнени от съда, се свеждат до правния въпрос за задължението на въззивния съд при разглеждането на иск по чл. 59, ал. 9 от СК служебно да следи за защитата на интереса на детото, като извърши и служебна преценка относно ефикасността на действащия режим на лични отношения между него и родителя, комуто не е предоставено упражняването на родителските права.

Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметката на ВКС на дължимата държавна такса в размер 15 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 39/08.02.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 3/2024 г. на Русенския окръжен съд, в частта относно режима на лични отношения между Б. С. Ч. и детето Й. Б. Ч..

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 39/08.02.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 3/2024 г. на Русенския окръжен съд, – в останалата част.

УКАЗВА на жалбоподателя Б. С. Ч. в едноседмичен срок от връчване на съобщението да представи по делото документ за внесена по сметката на Върховния касационен съд държавна такса в размер 15 лв.; като при неизпълнение на тези указания в посочения срок касационната му жалба – в допуснатата до разглеждане част, ще бъде върната.

След представянето на горния документ в рамките на посочения срок, делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване; респ. – след изтичането на срока, делото да се докладва на съдия-докладчика за проверка изпълнението на дадените указания.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: