Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 1340 от 18.11.2019 г. по в. гр. д. № 407/2019 г. на Варненски окръжен съд е потвърдено решение № 4803 от 19.12.2016 г. по гр. д. № 14732/2015 г. на Варненски районен съд, с което е уважен предявеният от К. Т. К. и В. Т. Г. срещу Р. М. Щ. и В. М. В., починал на 26.03.2017 г. и заместен от наследниците си Н. Д. В., К. В. Б. и Д. В. Т., отрицателен установителен иск - че ответниците не са собственици на 929 кв. м., реални части от 990 кв. м., от поземлен имот с идентификатор №. ......... по кадастрална карта на [населено място], находящ се в [населено място], район Приморски, к. к. „Ч.“, при граници:. ............,. ..........,. .........,. ............ и останалата част от имота. .........., така както имотът е показан на скица на л. 99 от гр. дело № 14732/2015 г. по описа на ВРС, в защриховани сини и червени линии.

Спорът по делото е породен от конкуриращите се претенции на насрещните страни по отношение на спорния имот, основани на различни реституционни основания. Ищците обосновават правния си интерес от отрицателния установителен иск с обстоятелството, че имотът им е възстановен по реда на чл. 4 ЗВСВНОИ по ЗТСУ и др., а ответниците се позовават на възстановяване на собствеността на техния наследодател по реда на ЗСПЗЗ.

По делото е установено, че праводателят на ищците Т. Х. К. е закупил с нотариален акт №.../07.02.1967 г. имот от 1000 кв. м. в местността „К.“, В., който впоследствие е бил отчужден от него за благоустройствено мероприятие. Оценката на имота е определена с протокол № 14 от 01.04.1972 г. С решение № 656/09.10.1992 г. на кмета на [община] отчуждаването е отменено по реда на ЗВСВНОИ, Т. К. е върнал полученото обезщетение и се е снабдил с констативен нотариален акт №. ../21.06.1996 г., след което е дарил имота на ищците с нотариален акт №. ..03.06.1998 г. Установено е също, че праводателят на Т. К. – Г. И. П., се е легитимирал като собственик с нотариален акт №. ../1965 г.

Същевременно с решение № 1047/19.01.2004 г. на ОСЗ В. е признато правото на възстановяване по ЗСПЗЗ на собствеността на наследодателя на ответниците М. В. П. върху имот с площ от 1000 кв. м. и след издадено удостоверение по чл. 13, ал. 4 и 5 ППЗСППЗ е постановено окончателното решение № 1/25.11.2015 г. за възстановяване на собствеността в стари реални граници.

Като се е основал на данните по техническите експертизи, въззивният съд е приел, че е налице идентичност между ПИ с идентификатор №. ..........., по-голяма част от който е предмет на спора по делото, с имота по нотариалния акт на праводателя на ищците Т. К. – нот. акт №.../1967 г., но не и с имота на първоначалния праводател Г. П. - нот. акт №. ./1965 г. Прието е също, че след като в решението за признаване правото на възстановяване по ЗСПЗЗ № 1047/19.01.2004 г. не са описани граници на признатия имот в полза на наследодателя на ответниците, то не може да се установи идентичността му с процесния №.............

За да уважи отрицателния установителен иск въззивният съд е приел, че ответниците не са собственици на спорния имот на заявеното от тях придобивно основание – реституция по ЗСПЗЗ. С решение № 1/25.11.2015 г. на ОСЗ В. им е възстановено бившето лозе на техния наследодател М. В. П., находящо се в строителните граници на [населено място], в местността „Д. г.“, бивш пл. №. ..от ПКП на к. к Чайка. Тъй като ищците не са участвали в административното производство, в което е издадено това решение, съдът извършил на основание чл. 17, ал. 2 от ГПК косвен съдебен контрол за законосъобразност. Приел е, че е съществувала материалноправна забрана за възстановяване на правото на собственост върху имота по реда на ЗСПЗЗ. По делото не се установявало наследодателят на ответниците М. В. П. да е бил собственик на възстановения имот, както и към момента на фактическото му отнемане този имот да е бил земеделска земя. От доказателствата по делото се установявало, че процесният имот е възстановен по реда на ЗВСОНИ в полза на праводателя на ищците. Безспорно се установявало още, че по време на самото одържавяване процесният имот (през 1970 г.) е бил в урбанизирана територия, находящ се в границите на ЗРП на к. к. Ч., и не е попадал в територия по §4 от ЗСПЗЗ. Въпросният имот бил отчужден именно от наследодателя на ищците Т. Х. К., като изрично в протокол №. ../01.04.1972 г. на комисията по пар. 85 от ППЗПИНМ е записано, че Ц. съвет на професионалните съюзи – София следва да заплати на Т. Х. К. сумата от 1087.18 лв., в качеството му на собственик, съгласно нотариален акт №. .., том. .., дело №. ../07.02.1967 г., на имот представляващ част от имот с пл. №. .., отчужден за почивна станция на ЦСПС – София, отредено със заповед от 1969 г., в комплекс „Ч.“. Установило се от събраните доказателства – предложение на Комисията по реституция при [община] от 02.10.1992г., копие от писмо от Общинска комисия по реституцията изх. № 3082/ 13.10.1992г., разписка от 25.9.1992г. на стойност 1 098, 93 лева, платени по сметка от Т. Х. К. за реституция на имот и решение на кмета на [община] № 656/09.10.1992 г., че имотът е възстановен на собственика Т. Х. К., на основание чл. 4 от ЗВСНОИ. При установяване на факта, че спорният имот не е подлежал на реституиране по реда на ЗСПЗЗ, в патримониума на наследниците на М. В. П. не било възникнало субективното право на собственост върху процесната земя. С оглед направеното в исковата молба твърдение за придобиване на процесния имот и по давност, правно ирлевантно било твърдението на ответниците, че липсва идентичност на имота, който е бил продаден на праводателя на ищците, и процесния имот.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена Д. В. Т., Н. Д. В., К. В. Б. и Р. М. Щ..

Жалбоподателите поддържат, че решението на въззивния съд е нищожно, като постановено от незаконен състав, недопустимо, като постановено по нередовна искова молба и при липса на правен интерес от отрицателен установителен иск и неправилно, тъй като не са били обсъдени всички твърдения и възражения, изложени от касаторите своевременно, както и че са допуснати нарушения при събиране на доказателства по делото.

Жалбоподателите са поставили следните въпроси, по които считат, че е налице основание за допускане на касационно обжалване:

1. Нищожно ли е решението, когато е постановено от незаконен съдебен състав?

2. Допустим ли е отрицателен установителен иск, когато ищецът не е могъл в хода на производството да докаже, че между спорния имот и имота на неговия праводател липсва идентичност?

3. Допустим ли е отрицателен установителен иск, когато ищецът разполага с правната възможност да предяви положителен установителен иск?

4. За основанията за събиране на нови доказателства от въззивния съд в хипотезата на чл. 266, ал. 3 от ГПК;

5. Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недопустими?

6. Следва ли въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните и освобождава ли се въззивната инстанция от задължението да отговори на всички доводи във въззивната жалба, в рамките на проверката по чл. 269 ГПК?

7. Относно правомощията на въззивната инстанция, съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС;

8. Неправилното докладване на делото води ли до неправилност на съдебното решение?

9. Относно приложението на чл. 130, ал. 2 ЗСВ като въпрос от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото;

10. Относно приложението на чл. 236, ал. 2 ГПК като въпрос от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото;

По първите осем въпроса въззивното решение влизало в противоречие с Тълкувателно решение № 8/2012 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 668 от 15.11.2010 г. по гр. д. № 1790/2009 г. на ВКС; решение № 119 от 17.05.2013 г. по гр. д. № 1198/2012 г. на ВКС; решение № 65 от 10.05.2016 г. по т. д. № 3780/2014 г. на ВКС, определение № 188 от 31.10.2019 г. по ч. гр. д. 3550/2019 г. на ВКС, I г. о.; решение № 223 от 13.12.2018 г. по т. д. № 3018/2017 г. на ВКС, I т. о.; решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, II г. о.; решение № 244 от 04.01.2016 г. по гр. д. № 4363/2015 г. на ВКС, I г. о.; Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Твърди се още, че решението е очевидно неправилно.

Ответниците по касационната жалба К. Т. К. и В. Т. Г. са подали писмен отговор чрез пълномощника им адв. В. С., с който молят да не бъде допускано касационно обжалване, а по същество считат касационната жалба да неоснователна. Претендират разноските за касационното производство.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, счита, че жалбата е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от легитимна страна, срещу подлежащо на обжалване решение на въззивния съд по иск за собственост, което не е изключено от обхвата на касационния контрол, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

Не са налице обаче основания за допускане на касационно обжалване.

На първо място – не съществува вероятност въззивното решение да е нищожно. Както се приема в теорията и в мотивите на Тълкувателно решение № 1 от 10.02.2012 г. по т. д. № 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС, нищожно е това съдебно решение, което е постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираемото решение или неподписаното решение. В настоящия случай оплакването за нищожност е обосновано с обстоятелството, че въззивният съд е отменил дадения ход на делото по същество и след отвод на член на съдебния състав е определен нов член на основание т. 2.1, вр. т. 1.1 от Вътрешните правила за заместване на съда. Този начин на процедиране не води до нищожност на въззивното решение. Докладчикът по делото е определен чрез компютърно разпределение на случаен принцип, което определя и членовете на първоначалния състав. След извършения отвод на един от членовете на състава новият член е определен въз основа на предварително съставени от съда вътрешни правила. Това води до извод, че съставът, постановил обжалваното решение, е надлежен, съответно – въззивното решение е валидно. Посочената от жалбоподателите практика на ВКС - решение № 668 от 15.11.2010 г. по гр. д. № 1790/2009 г. на ВКС; решение № 119 от 17.05.2013 г. по гр. д. № 1198/2012 г. на ВКС; решение № 65 от 10.05.2016 г. по т. д. № 3780/2014 г. на ВКС, е неотносима към спора по настоящото дело, тъй като е постановена при различна фактическа обстановка – ВКС приема, че въззивното решение е нищожно, когато съдебният състав, участвал в последното съдебно заседание и вписан в протокола, е различен от съдебния състав, постановил решението. Тези обстоятелства в настоящия случай не са налице. Не съществува вероятност въззивното решение да е и недопустимо. Исковата молба е редовна – в нея ищците са обосновали правния си интерес от отрицателния установителен иск, като са се позовали на нотариалния акт от 1967 г., извършеното отчуждаване в полза на държавата за благоустройствени мероприятия, както и на реституцията по ЗВСВНОИ и последващото дарение от 1998 г. Оспорили са и правата на ответниците, произтичащи от реституция по ЗСПЗЗ. Ищците са могли да изберат като път за защита на правото си на собственост както положителния установителен иск, така и отрицателният установителен иск. Съдът не може да влияе върху това тяхно право на избор. Неправилно е разбирането на жалбоподателите, че според ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС отрицателният установителен иск е недопустим, когато е налице друга правна възможност за защита на правото на собственост на ищеца. Тъкмо тази теза е отречена с посоченото тълкувателно решение. На следващо място – с молба от 29.01.2016 г. ищците са индивидуализирали със скица и реалната част от 929 кв. м. от поземления имот с площ 990 кв. м., която е предмет на делото. Тази индивидуализация е извършена преди съдът да изпрати на ответника препис от исковата молба за отговор. И на последно място – идентичността между процесния имот и имота по нотариалния акт на праводателя на ищците №. ../1965 г. не е установена от вещите лица по настоящото дело поради обстоятелството, че като граници на имота в нотариалния акт са посочени само имената на съседите. Вещите лица обаче са установили идентичността между процесния имот и имота по нотариалния акт №. ../1967 г. Следва да се има предвид, че идентичността между имотите по двата нотариални акта от 1965 г. и 1967 г. е установена от нотариуса, издал втория нотариален акт. Обстоятелството, че 55 години по-късно вещите лица по настоящото дело не са могли да установят по категоричен начин тази идентичност, не може да се тълкува във вреда на ищците, тъй като няма как да бъде преодоляна проверката, която през 1967 г. е извършена от държавен орган – нотариус. Представените нотариални актове от 1965 и 1967 г. и последващите документи за отчуждаване на имота за благоустройствени мероприятия именно от праводателя на ищците, както и реституцията по ЗВСВНОИ и прехвърлителната сделка от 1998 г., са достатъчни за обосноваване на правния интерес от отрицателния установителен иск. Неотносимо към спора по настоящото дело е и посоченото от жалбоподателите определение № 188 от 31.10.2019 г. по ч. гр. д. 3550/2019 г. на ВКС, I г. о., тъй като то се основава на липса на идентичност между имота, признат за възстановяване на ищците по реда на ЗСПЗЗ с решение на ОСЗ от 2006 г. от една страна и процесният имот от друга, т. е. ищците са предявили отрицателен установителен иск за отричане на собствеността на ответниците върху имот, който е различен от този, който предстои да им бъде възстановен по ЗСПЗЗ. Този случай е различен от настоящия.

Четвъртият въпрос е за събирането на нови доказателства от въззивния съд в хипотезата на чл. 266, ал. 3 от ГПК. Този въпрос жалбоподателите свързват с решение № 223 от 13.12.2018 г. по т. д. № 3018/2017 г. на ВКС, I т. о., но не сочат какво доказателство въззивният съд е отказал да им допусне при условията на чл. 266, ал. 3 ГПК. Въззивниците са поискали от съда да им допусне тройна експертиза и това тяхно искане е уважено. Липсва противоречие между действията на въззивния съд и посоченото решение на ВКС.

Въпроси № 5 и № 6 отново не са обвързани от конкретни оплаквания кои доказателства и възражения на въззивниците не са обсъдени. Настоящият състав не намира противоречие между въззивното решение и посоченото от жалбоподателя решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, II г. о. и решение № 244 от 04.01.2016 г. по гр. д. № 4363/2015 г. на ВКС, I г. о.

Въпрос № 7 е обоснован с обстоятелството, че въззивният съд не обсъдил доводите на ищците, с които обосновават виждането си, че имотът подлежи на възстановяване. Доколкото жалбоподателите не са ищци, а ответници в процеса, те не могат да се бранят с оплакване, че не са обсъдени доводи на насрещната страна. В случая въззивният съд, в съответствие с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № № 1/2013 г. на ОСГТК, е изложил самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора, а доколко те са достатъчно обосновани е въпрос на правилността на решението. Този въпрос обаче не е предмет на разглеждане в настоящата предварителна фаза на касационното производство.

Въпрос № 8 е обвързан с оплакването, че въззивният съд не направил нов доклад с оглед възраженията във въззивната жалба. По този въпрос не възниква противоречие на въззивното решение с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № № 1/2013 г. на ОСГТК. Съгласно посоченото тълкувателно решение въззивният съд не прави нов доклад, а може само да дава указания на страните за предприемане на процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради непълнота или неточност на доклада и на дадените указания. В настоящия случай тези условия не са налице, тъй като във въззивната жалба няма оплакване, че делото е останало неизяснено от фактическа страна поради неточен или неправилен доклад. Във въззивната жалба се съдържа единствено изявлението, че в определението по чл. 140 ГПК са посочени едни факти и обстоятелства, а в решението са приети други. Това изявление не налага даване на указания от въззивния съд за предприемане на процесуални действия по събиране на нови доказателства.

Въпрос № 9, освен че е неясен, не е и обуславящ по смисъла на т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и по него също не може да се допусне касационно обжалване.

Въпрос № 10 не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като по приложението на чл. 236, ал. 2 ГПК има многобройна практика на ВКС и конкретното дело с нищо няма да допринесе за обогатяването,

Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение. Според формираната практика на ВКС очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК е квалифицирана форма на неправилност на въззивното решение, която може да бъде установена от съда при обикновен прочит на решението, без обсъждане и анализ на доказателствата по делото. Касае се за видимо тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост. Тези предпоставки в случая не са налице.

Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че конкуренцията между правата на страните се разрешава от разпоредбата на чл. 18з, ал. 3 ППЗСПЗЗ. От една страна по делото има данни за извършена замяна по ЗТПС – нотариалният акт на Г. П. № 8/1965 г. е издаден за имоти, получени от ТПС комисия в замяна срещу имоти, включени в блока на ДЗС „Д.К.“. Чрез последващи прехвърлителни сделки, отчуждаване и реституция, имотът е станал собственост на ищците, в качеството им на правоприемници на бившия собственик по нотариалния акт от 1967 г. Т. Х. К.. От друга страна върху същия имот е възстановена собствеността на ответниците, в качеството им на наследници на М. В. П., чието име е записано в ПКП, послужил за индивидуализация на възстановения по реда на ЗСПЗЗ в стари реални граници бивш имот на наследодателя, като при възстановяването е спазена процедурата по чл. 13, ал. 4 и 5 ППЗСПЗЗ за индивидуализацията на бившия имот. Разпоредителната сделка от 1967 г., от която черпи права праводателят на ищците, запазва замяната по ЗТПС, съгласно чл. 18з, ал. 3, изр. 2 ППЗСПЗЗ и стабилизира правата на ищците върху процесния имот. Като резултат въззивното решение съответства на изложеното.

При този изход на делото на ответниците следва да бъдат присъдени сторените разноски в размер на 500 лв. по договор за правна защита и съдействие от 10.03.2020 г.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1340 от 18.11.2019 г. по в. гр. д. № 407/2019 г. на Варненски окръжен съд.

ОСЪЖДА Р. М. Щ. от [населено място],[жк], [улица], Н. Д. В. от [населено място],[жк], [улица], К. В. Б. от [населено място], [улица], [жилищен адрес] и Д. В. Т. от [населено място],[жк], [улица] да заплатят на К. Т. К. от [населено място], [улица], вх..., ет..., ап..., сумата от 500 лв. разноски за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: