Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. Р. К. срещу решение №2378 от 01.11.2019 г. по гр. д.№2122/2019 г. на САС. С обжалваното решение е потвърдено решение от 01.03.2019 г. по гр. д.№16290/2018 г. на СГС, с което е отхвърлен предявеният от К. Р. К. срещу ЗАД „ОЗК - Застраховане“ иск по чл. 226, ал. 1 от КЗ отм. за сумата от 50 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Р. К. К., настъпила в резултат на ПТП от 14.11.2014 г.

В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост, като в изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Завишена ли е отговорността на водачите на МПС спрямо тази на пешеходците, съобразно нормата на чл. 20 от ЗДвП. 2 Следва ли, независимо от пътната обстановка, водачът на МПС да управлява същото по начин, който да не застрашава останалите участници в движението, в т. ч. и по уязвимите от тях, каквито са пешеходците. 3. Управлението на МПС при условията на тъмнина, със скорост несъобразена с осветеността на фаровете на къси светлини, съставлява ли нарушение на разпоредбата на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП. 4. При пресичане на пешеходец на път извън населено място при условията на тъмнина, от кой момент същият става опасност за движението и респективно възникват задълженията по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП за водачите на МПС. Спрямо първите два въпроса се поддържа наличие на селективното основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК, а спрямо останалите - че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Твърди се също така, че решението е и очевидно неправилно.

Ответникът по касация ЗАД „ОЗК - Застраховане“ заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд, извършвайки подробен анализ на събраните по делото доказателства е приел, че водачът на МПС е бил длъжен да наблюдава пътната обстановка и при обективна възможност за своевременно възприемане на участник в движението, да намали скоростта или спре. Посочил е, че разрешената в случая максимална скорост е 90 км/ч, пътят е извънградски, а пешеходецът е предприел пресичане на неразрешено място. Счел е, че при тежест на ищеца, е останало недоказано, че трафикът или другите условия на пътната обстановка, влияещи върху избора на конкретна скорост на движение, са изисквали същата да е под 70 км/ч, с колкото е шофирал делинквентът т. е. не се установява нарушение на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП.Уил е, че до възприемане на пострадалия, независимо дали върху банкета или при стъпването му на пътното платно, водачът не е бил длъжен да следи за появата на пешеходец, поради което последният не е представлявал предвидимо за него препятствие т. е. опасност за движението, като е станал такава едва в опасната зона за спиране, която е по – голяма от осветеността на фаровете, където ударът е бил непредотвратим, въпреки предприетото аварийно спиране. Изложил е съображения, че ударът е настъпил в опасната зона за спиране, като делинквентът е управлявал автомобила със скорост в границите на разрешената, пешеходецът е станал опасност за движението в опасната зона за спиране на автомобила и водачът не е имал техническа възможност да спре преди удара, като е достигна до извод, че обстоятелството, че ударът е настъпил в границите на опасната зона за спиране, а те не са определени от движение на автомобила със скорост над разрешената или несъобразена с пътните условия, е достатъчно, за да се определи произшествието като случайно събитие. Намерил е, че е без значение принципната възможност за избягване на удара чрез завой надясно, тъй като законът изисква това да е възможно чрез намаляване на скоростта или спиране, а не чрез предприемане на спасителни маневри, следователно поведението на водача на МПС, макар и вредоносно, не е противоправно, поради което гражданската му отговорност за обезщетяване на вредите от произшествието не може да бъде ангажирана, като не отговаря и застрахователят, чиято отговорност е функционално обусловена от тази на прекия причинител.

Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато.

Формулираните от касатора въпроси не са обусловили решаващата воля на съда, като със същите се предпоставят становища, каквито въззивният съд не е възприел в обжалваното решение. В решението не са излагани съображения, че отговорността на водачите на МПС не е завишена спрямо тази на пешеходците и че водачът е управлявал МПС с несъобразена спрямо конкретната пътна обстановка скорост, застрашаваща останалите участници в движението. Както бе посочено решаващият извод на съда, че произшествието е случайно събитие, е направен с оглед установеното след задълбочен и прецизен анализ на доказателствата: настъпване на удара в опасната зона за спиране; управление на автомобила от водача със скорост в границите на разрешената; пешеходецът е станал опасност за движението в опасната зона за спиране на автомобила; водачът не е имал техническа възможност да спре преди удара; водачът не е следвало да предприема спасителна маневра. Всъщност поставените в изложението по чл. 284, ал. 3 от ГПК въпроси се основават на поддържаните от ищеца в хода на процеса тези - за движение на МПС с несъобразена с конкретната пътна обстановка скорост и за непредприемане на действия, с които да избегне настъпването на ПТП, респективно за движение на МПС на дълги светлини, които тези обаче не са възприети от въззивния съд. В този смисъл и тъй като правилността на решението /извън въведеното с ал. 2 на чл. 280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност/ не е предмет на проверка в настоящия стадий по селектиране на касационните жалби, а спрямо въпросите на касатора не се установява наличие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК, по тях касационно обжалване не може да бъде допуснато.

С оглед изложеното и предвид обстоятелството, че при постановяването на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява наличие и на твърдяната от касатора очевидна неправилност на решението. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания.

С оглед изхода на делото касаторът дължи на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №2378 от 01.11.2019 г. по гр. д.№2122/2019 г. на САС.

ОСЪЖДА К. Р. К. [ЕГН] да заплати на ЗАД „ОЗК - Застраховане“[ЕИК] сумата от 100 лв., юрисконсултско възнаграждение.

Определението не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.