Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н.Н.Н, представлявана от адв.В. В., срещу решение № 84 от 24.07.2019г. по в. т.д. № 167/2019г. на Бургаски апелативен съд, Търговско отделение, с което е потвърдено решение № 113 от 26.03.2019г. по т. д. № 492/2018г. на Бургаски окръжен съд, Първо гражданско и търговско отделение. С потвърденото първоинстанционно решение е отхвърлен искът на касаторката за осъждане на „Ес Пи Ви – Сарафово“ ЕООД да заплати сумата от 33 168 евро – главница, явяваща се престирана на отпаднало основание по развален предварителен договор за покупко – продажба на недвижим имот № 195 от 01.04.2010г., със страни: Н. Нечкебия, в качеството на бъдещ купувач, и „Ей Ем Джи“ ООД, като обещател и праводател на „Ес Пи Ви – Сарафово“ ЕООД.

Касаторката поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Изразява становище относно необосноваността на извода на въззивния съд за промяна в предназначението на имота – предмет на предварителния договор. Поддържа, че съдът е допуснал процесуални нарушения, изразяващи се в приемането на доказателства след изтичане на преклузивния срок за представянето им по чл. 370 ГПК, необсъждане на всички доказателства и възражения на страните и отказ за прилагане на императивната правна норма на чл. 177, ал. 1 и ал. 2 ЗУТ. Твърди необоснованост на извода за неоснователно отклоняване на предложението за сключване на окончателен договор. В тази връзка поддържа, че наличието на незаличена ипотека върху обещания имот накърнява интереса й от запазване на предварителния договор. Твърди необоснованост на извода относно липсата на забава на ответника по смисъла на чл. 87, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД. Поддържа, че причината за отказ от сключването на окончателен договор е виновното поведение на дружеството – обещател, което не е изпълнило задължението си по предварителния договор да продаде апартамент без вещни тежести.

В изложението си по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторката твърди наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по следните правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС:

1. Въпрос относно задължението на съда по чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 ГПК да основе решението си на цялостен и обективен анализ на събраните по делото доказателства, като ги прецени не само поотделно, но и в тяхната взаимна логическа връзка, да съобрази доводите и възраженията на страните по вътрешно убеждение и да изложи мотиви в тази връзка, в които мотиви на въззивния съд да се съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и изрични и ясни съображения защо съдът, и в частност въззивният, счита доводите и възраженията на страните за основателни, респ. неоснователни. Позовава се на решение № 73 от 05.07.2018г. по гр. д. № 3228/2017г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 281 от 29.11.2017г. по гр. д. № 5235/2016г. на ВКС, ГК, IV г. о.

2. Въпрос относно задължението на съда да обсъди всички доказателства и доводи на страните поотделно и в тяхната съвкупност, което произтича от задължението му, регламентирано пряко от разпоредбата на чл. 121, ал. 2 на КРБ, съответно чл. 5, чл. 143, чл. 154, чл. 235, чл. 236, чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, и в тази връзка, може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, твърдения и доводи, а не върху всички, без да изложи съображения защо отхвърля част от тях като неоснователни, а други приема? Твърди, че по въпроса въззивният съд не е съобразил решение № 338 от 27.03.2018г. по гр. д. № 706/2017г. на ВКС, ГК, IV г. о. и решение № 76 от 16.05.2017г. по гр. д. № 2926/2016г. на ВКС, ГК, IV г. о.

3. Въпрос относно задължението на съда да приема доказателства и възражения само в преклузивния срок, визиран в чл. 370 ГПК. Поддържа противоречие по въпроса на въззивното решение с т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.

4. Въпрос относно отказа на съда да приложи императивна правна норма, каквато е чл. 177, ал. 1 и ал. 2 ЗУТ, тъй като е установена в публичен интерес, доколкото регламентира допускане до експлоатация само на доказано законно изградени обекти. Твърди, че по въпроса въззивният съд се е отклонил от т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001г. по тълк. д. № 1/2001г. на ОСГК на ВКС.

5. Представлява ли незаличена ипотека върху обещан за продажба имот към момента на поканата за нотариално оформяне на сделката пречка за финализиране на сделката и съответно – правомерно основание за отказ да се сключи окончателен договор поради неговата безполезност именно поради наличие на незаличена ипотека? Поддържа противоречие по въпроса на въззивното решение с решение № 22 от 03.04.2013г. по т. д. № 821/2011г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 57 от 17.07.2013г. по т. д. № 29/2012г. на ВКС, ТК, I т. о.

6. Обвързано ли е възникването и упражняването на правото да се развали договорът по реда на чл. 87, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД с настъпването на негативни последици за кредитора от неизпълнението? Позовава се на решение № 203 от 30.01.2012г. по т. д. № 116/2011г. на ВКС, ТК, II т. о.

Ответникът „Ес Пи Ви – Сарафово“ ЕООД, [населено място] оспорва касационната жалба. Поддържа, че касаторката не е поставила конкретен правен въпрос, който да е решен в противоречие с практиката на ВКС. Счита, че поставените в изложението първи и втори въпроси представляват оплаквания за неправилност на обжалваното решение, трети и четвърти въпроси не са обсъждани от въззивния съд, а приложената към пети и шести въпроси съдебна практика е неотносима към конкретния казус. Излага съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е приел за безспорно, че на 01.04.2010г. Н.Н.Н и „Ей Ем Джи“ ООД са сключили предварителен договор за покупко – продажба на недвижим имот – апартамент № 195, срещу цена от 33 168 евро, без предвиден краен срок за изпълнение. На 28.04.2010г. е подписан анекс, с който падежът на третата вноска от продажната цена е променен от 20.04.2010г. на 30.06.2010г. Страните са постигнали съгласие да бъде определен срок, в който продавачът да изгради и да пусне в експлоатация бл. 3/С до 30.07.2010г., както и да снабди сградата с Акт № 16, след което да прехвърли правото на собственост върху имота. Апелативният съд е констатирал, че ищцата е заплатила в срок цената на имота, ползвала го е след сключването на предварителния договор, плащала е такси за поддръжка и консумативи за ползването му, както и че е поканена да подпише окончателен договор, но е отказала. Констатирал е още, че „Ес Пи Ви – Сарафово“ ЕООД е встъпил в правата и задълженията на обещател по процесния предварителен договор въз основа на споразумение, сключено с „Ей Ем Джи“ ООД.

По отношение на твърдяната от ищцата „безполезност“ за сключване на окончателен договор, на първо място, решаващият съдебен състав е приел за неоснователно възражението за наличие на негоден обект на прехвърляне. Според въззивния съд обстоятелството, че имотът – предмет на продажбата, е бил складово помещение по време на сключване на предварителния договор не е предпоставка за отказ на купувачката от сключване на окончателен договор. Изтъкнал е, че предназначението на обекта е сменено в съответствие с уговореното между страните веднага след получаване на удостоверението за ползване на имота през 2011г.

На следващо място, приел е за необосновано твърдението, че отклоняването на предложението за сключване на окончателен договор е основателно поради наличието на ипотека в полза на чужд дълг. Изложил е съображения, че ищцата като кредитор по придобиване на собствеността върху вече заплатения имот, за да избегне санкцията на чл. 95 ЗЗД, трябва да докаже, че обещателят е отказал да прехвърли имота без тежест. В тази връзка е приел, че такова доказване не е проведено.

В допълнение, въззивният съд е счел, че ответното дружество не е в забава. Изложил е съображения, че за да изпадне длъжникът в забава, когато няма определен срок, неговото изпълнение трябва да е възможно и изискуемо, но длъжникът да не престира, след като е поканен от кредитора. В тази връзка е изтъкнал, че липсват твърдения и доказателства ищцата да е поканила обещателя, а са налице данни, че обещателят е поканил купувачката и тя е отказала да сключи окончателен договор, без да посочи правни съображения за това. По тези съображения решаващият съдебен състав, позовавайки се на чл. 95 и чл. 96 ЗЗД, е приел, че длъжникът се е освободил от последиците на своята забава.

В заключение, въззивният съд, след като е изтъкнал, че ищцата не сочи друг обективен факт за отпадане на интереса от подписване на окончателен договор, е приел, че същата няма основание за разваляне на предварителния договор, поради което претенцията й за връщане на платената цена на отпаднало основание е недоказана.

Настоящият състав на ВКС намира, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Поставените първи и втори процесуалноправни въпроси следва да бъдат разгледани общо, доколкото са със сходно съдържание и са взаимно свързани. Същите касаят задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност, и са поставени във връзка с оплакването на касаторката за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила. По приложението на чл. 236, ал. 2 ГПК е формирана постоянна съдебна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, в цитираните от касаторката решения, както и в служебно известните решение № 63 от 17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 324/22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г. на ІV г. о., решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ІІ т. о., решение № 10/04.07.2011 г. по гр. д. № 533/2010 г. на ІІІ г. о., решение № 147/11.01.2013 г. по т. д. № 46/2012 г. на ІІ т. о., решение № 221/18.01.2013 г. по т. д. № 1270/2011 г. на ІІ т. о. и други, по смисъла на която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /пример неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания и доводите в отговора на въззивната жалба всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. Във въззивната жалба са направени оплаквания, че не е представен документ, удостоверяващ въвеждането в експлоатация като апартамент на процесния имот – склад № 195 и са наведени доводи, че представените от ответника документи не правят обекта годен за ползване, тъй като разрешението за строеж, с което се разрешава преустройството му, е издадено един месец след удостоверението за въвеждане на сградата в експлоатация, и съгласно чл. 177, ал. 1 и ал. 3 ЗУТ строежът подлежи на приемане след изготвяне на документи, удостоверяващи законното извършване на разрешеното преустройство, каквито доказателства не са представени. С оглед липсата на обсъждане в мотивите на въззивното решение на посочените доводи, следва да бъде допуснато касационно обжалване за проверка на съответствието на решението с постоянната практика на ВКС по поставените въпроси.

Третият и четвъртият въпроси са формулирани теоретично и абстрактно, поради което не осъществяват общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК. Следва да се отбележи, че въззивната жалба не съдържа оплаквания за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, изразяващо се в неправилно допускане на доказателствени средства, поискани от ответника /въпрос № 3/. Въпрос № 4, отнасящ се до задължението на въззивната инстанция служебно да приложи императивна материалноправна норма, не може да обуслови допускане на касационен контрол, тъй като въззивният съд не е отрекъл съществуването на задължение за прилагане на посочената правна норма – чл. 177, ал. 1 и ал. 2 ЗУТ, а е приел, че обектът е законно изграден и предназначението му е надлежно променено, по правилността на които изводи настоящата инстанция може да се произнесе в решението си, но не и в производството по чл. 288 ГПК.

Петият и шестият материалноправни въпроси се свеждат до това дали правото на купувача на разваляне на предварителния договор по реда на чл. 87, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД е обвързано с настъпването на негативни последици в правната му сфера от учредената без негово съгласие ипотека върху имота. Този въпрос е релевантен върху изхода на делото, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 153 от 28.12.2012г. по т. д. № 1022/2011г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 231 от 13.02.2013г. по т. д. № 1268/2011г. на ВКС, ТК II т. о., решение № 35 от 06.03.2013г. по т. д. № 74/2012г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 22 от 03.04.2013г. по т. д. № 821/2011г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 54 от 17.07.2013г. по т. д. № 1150/2011г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 41 от 16.05.2013г. по т. д. № 1171/2011г. на ВКС, ТК, II т. о. и други. В цитираните решения е прието, че евентуалните негативни последици за купувача по предварителния договор от учредяването от страна на продавача на ипотека върху имота, предмет на договора, биха представлявали предпоставка за възникването и упражняването на потестативното право на купувача за разваляне на договора по чл. 87, ал. 1 или ал. 2 ЗЗД, ако съобразно конкретните условия на договора ипотеката не е била заличена към момента на предаване на имота, съответно към момента, в който е следвало да се сключи окончателният договор за покупко – продажба. Законодателят не е обусловил изрично възникването и упражняването на потестативното право по чл. 87 ЗЗД от настъпването или от вероятността за настъпване на негативни последици в правната сфера на кредитора, а е предвидил като правопораждащ развалянето юридически факт самото виновно договорно неизпълнение. Отсъствието на изрична правна уредба обаче не означава, че негативните последици от неизпълнението в правната сфера на кредитора всякога са лишени от правно значение за възникването и за надлежното упражняване на правото по чл. 87 ЗЗД. В определени хипотези потенциалното или реално увреждане на интересите на кредитора може да съставлява кумулативно условие за разваляне на договора, наред с обективния факт на неизпълнението. Такава хипотеза би била налице тогава, когато самото естество на задължението отнапред предполага увреждане на интересите на кредитора в случай на неизпълнение, както и когато независимо от естеството на задължението, при сключване на договора страните са постигнали съгласие, че формалното неизпълнение на определено задължение няма да е достатъчно за разваляне на договора, ако неизпълнението не е рефлектирало негативно в правната сфера на кредитора и не е довело до отпадане на интереса му да получи реално изпълнение на същинската договорна престация на неизправния длъжник. Преценката дали и в кой момент е възникнало потестативното право по чл. 87 ЗЗД е винаги конкретна, тъй като е предопределена от уговорките на страните, които формират съдържанието на договора. В случая, за да достигне до крайния си извод, въззивният съд е приел, че ищцата не сочи друг обективен факт за отпадане на интереса от подписването на окончателен договор, освен дългата забава, и е изложил съображения, че тази забава не е причинена от неправомерното поведение на обещателя, от наличната вещна тежест върху имота, която може да бъде вдигната при прехвърлянето му, и от несъответствието на статута на имота с уговорката на страните, което е преодоляно преди седем години. Въззивният съд е приел, че ищцата е отказала да сключи окончателен договор, без да да посочи правни съображения за това, с което е изпаднала в забава, довела до освобождаване на ответника от неговата забава в приложение на правилото на чл. 96 ЗЗД.Стелно произнасянето по поставените въпроси е обусловено от конкретните факти по делото, а по правилността на изводите на въззивния съд настоящата инстанция ще се произнесе в решението по същество на спора.

По изложените съображения следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доводи и възражения на страните и събраните по делото доказателства и да изложи мотиви по тях.

На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата, касаторът Н.Н.Н следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане по същество на касационната й жалба в размер на 1 297 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 84 от 24.07.2019г. по в. т.д. № 167/2019г. на Бургаски апелативен съд, Търговско отделение.

УКАЗВА на касатора Н.Н.Н в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за внесена по сметката на ВКС държавна такса в размер на 1 297 лева, като при неизпълнение на указанието в срок, производството по жалбата ще бъде прекратено.

След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на ІІ т. о. за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: