О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 484

гр. София, 05.11.2020 г.

Върховният касационен съд на Р. Б, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на дванадесети октомври две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА

ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ГЕРГАНА НИКОВА

разгледа докладваното от съдия Г. Н гражданско дело № 1567 по описа за 2020 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството e по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Г. М. Н. чрез адвокат М. А. от САК, срещу въззивно решение № 5174 от 09.07.2019 г. по в. гр. д.№ 14603/2018 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ „е” въззивен състав, с което в обжалваната част е отменено решение № 428896 от 13.06.2018 г. по гр. д.№ 18458/2017 г. на СРС, І г. о., 40 състав, и вместо това е постановено отхвърляне на предявения от настоящия касатор срещу Столична община положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че Г. М. Н. е собственик на 1/2 ид. ч. от следния недвижим имот: реална част с площ от 544 кв. м. от имот № * по помощния план на[жк],4, 5, която реална част е разположена в рамките на УПИ * – „за озеленяване” от кв. 38 по плана на[жк] и попада с площ от 405, 28 кв. м. в поземлен имот с идентификатор *** и с площ от 138, 72 кв. м. в поземлен имот с идентификатор *** по означението 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 1 от комбинирана скица към заключението на СТЕ, изготвено от вещо лице Ю. П. (л. 51 от делото на СРС), която е неразделна част от решението.

В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила, както и необоснованост. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа искане касационно обжалване на решението да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпрос дали непосочването на основание за придобиване на право на собственост в акта за общинска собственост прави документа невалиден - нищожен и лишен от материална доказателствена стойност. Твърди, че по този въпрос съдът се е произнесъл в противоречие с ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк. д.№ 11/2012 г. на ВКС, ОСГК и Решение № 19 от 12.03.2016 г. по гр. д.№ 3401/2015 г. на ВКС, ІІ г. о.

Ответникът по касация Столична община не депозира отговор на жалбата.

По искането за допускане на обжалването, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с влязло в сила на 25.08.2011 г. решение № 00076 от 18.07.2011 г. на ОСЗ “Овча купел” е възстановено правото на собственост в съществуващи (възстановими) стари реални граници на В. В. К. върху следния имот: нива от 0, 654 дка, четвърта категория, находяща се в землището на Ф., в местността „С.”, имот № * от кадастрален план, изработен през 1958 г., с посочени граници. Като забележка в решението е посочено, че имотът попада в границите на урбанизирана територия и представлява част от УПИ * на кв. 38 по плана на[жк], одобрен със заповед № РД-09-50-513 от 03.05.2007 г., кв. 38, УПИ *, *. Отбелязано е също така, че решението е постановено в изпълнение на решение № 1058 от 10.03.2011 г. на АССГ, II отделение, 36 състав, по дело № 2561/2009 г., влязло в сила на 05.04.2011 г. Към решението не е приложена скица. По делото е представено решението на АССГ. То е постановено в производство, образувано по жалба на В. В. К. срещу заповед № РД-09-049 от 03.02.2009 г., с която кметът на СО - Район „Люлин” е одобрил на основание чл. 11, ал. 4 ППЗСПЗЗ решение № 8 по протокол № 1 от 14.02.2008 г. за имот с пл.№ *, к. л. 214: 237, попадащ в плана за регулация на местност „Л.” – 3, с която е определена като застроена цялата площ на имота. С решението на АССГ обжалваната заповед е частично отменена в частта относно площ от 654 кв. м., попадаща в УПИ *, кв. 38, „за озеленяване”, отразена в зелен цвят на скицата на вещото лице В. по букви Е-З-В-Ж-Е, подписана от съдебния състав и представляваща неразделна част от съдебния акт, определена е незастроената площ в горепосочения обем и е отхвърлена жалбата в останалата част. Решението на АССГ е влязло в сила като необжалвано от страните на 05.04.2011 г.

Съгласно удостоверение за наследници изх.№ 998 от 16.07.2015 г. В. В. К. е починала на 12.08.2012 г., като е оставила за свои наследници по закон Г. М. Н. – син, Ж. И. Г. и В. И. Г. внучки – дъщери на починалия син на наследодателката И. М. Н..

От заключението на вещото лице инж. Ю. Я. П. по изслушаната пред СРС съдебно – техническа експертиза, е прието за установено, че площта на процесния имот попада в ПИ с идентификатор *** с площ 405, 28 кв. м. в зелен цвят, *** с площ от 138, 72 кв. в. в зелен цвят. Към експертното заключение е приложена скица, в която процесният имот е означен в зелен цвят по означението 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 1.

Във въззивното производство е представен акт за публична общинска собственост № 7664 от 19.12.2008 г., съставен на основание чл. 3, ал. 2 вр. с чл. 59 ЗОС и РП, одобрен със заповед № РД-09-513 от 03.05.2007 г. Актът е съставен за УПИ * с площ от 697 кв. м., отреден за озеленяване, находящ се в [населено място],[жк]– ІІІ м. р., кв. 38. Съсобственици на имота няма. За същия имот има предходен съставен акт за общинска собственост № 6819 от 13.01.2006 г.; правото за управление е предоставено на СО, Район „Люлин”. Като забележки е посочено, че със заповед № РД-5742 от 20.05.2011 г. на кмета на СО се отказва отписване на част от имот *, к. л. 214, 238 с площ от 170 кв. м. Със заповед № РД-57-115 от 29.12.2011 г. на кмета на СО се отказва отписване и на част от имот *, к. л. 214, м. „С.”, с площ от 654 кв. м. Представена е и заповедта с № РД-09-50-513 от 03.05.2007 г. на главния архитект на гр. София, с която е одобрено изменение на плана за регулация на УПИ * – за обществено обслужване и озеленяване, като са създадени УПИ * - за КОО и * - за озеленяване, кв. 38, м. „Л.” – 3 м. р. по кафявите линии, цифри и букви, съгласно графичната част към заповедта.

От правна страна въззивният съд е приел, че ищецът основава материално – правната си легитимация по спора от представеното по делото решение на ОСЗ „Овча купел” и настъпило наследствено правоприемство. Страните спорят дали правото на собственост върху процесния имот е надлежно възстановено по реда на земеделската реституция в полза на наследодателката на ищеца. Решението на ОСЗ „Овча купел” е постановено по реда на чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ. Липсата на скица на имота, заверена от ОСЗ „Овча купел” и от техническата служба на СО не поставя под съмнение действителността на решението, доколкото възстановеният имот е достатъчно индивидуализиран с посочен номер по кадастрален план и съответния кадастрален лист. При преценка легитимиращото действие на представеното по делото решение на ОСЗ, въззивният съд е съобразил, че същото е постановено в административно производство и по отношение на него намира приложение нормата на чл. 17, ал. 2 ГПК и формираната съдебна практика по приложението й. Съдът е съобразил, че влязлото в сила решение на АССГ е послужило като основание за ОСЗ „Овча купел” да постанови решение за възстановяване правото на собственост по реда на чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ. Въззивният съд е посочил, че ответникът противопоставя собствени права, с довод, че те изключват правата на ищеца, поради което е допустимо същите да бъдат разгледани чрез осъществяването на косвен съдебен контрол по реда на чл. 17, ал. 2, изр. 2 ГПК (тъй като СО не е участвала като страна в производство по пряк съдебен контрол върху административния акт, с който приключва реституционното производство, както и защото развилото се производство във връзка с постановената по реда на чл. 11, ал. 4 ППЗСПЗЗ заповед за определяне застроената част от терена, по своя характер е самостоятелно и различно от производството по възстановяване правото на собственост по реда на чл. 18ж, ал. 1 ЗСПЗЗ). Въззивният съд е взел предвид своевременно въведеното с отговора на исковата молба възражение на Столична община (поддържано и във въззивното производство), че процесният имот съставлява публична общинска собственост, което се явява абсолютна пречка за осъществяване на земеделската реституция. Посочил е, че в подкрепа на това свое възражение (и при съблюдаване на чл. 266, ал. 3 ГПК във връзка с основателното оплакване за непълнота на доклада на първоинстанционния съд) ответникът е ангажирал по делото акт за публична общинска собственост, издаден на основание чл. 3, ал. 2 ЗОС. Относно доказателствената стойност на актовете за общинска собственост въззивният съд е съобразил формирана съдебна практика на ВКС, обективирана в решение № 149/12.06.2013 г. по гр. д.№ 647/2012 г. на ВКС, ГК, ІV г. о.; решение № 98 от 02.08.2018 г. по гр. д.№ 4308/2017 г., на ВКС, ГК, ІІІ г. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК и др. С нея е разяснено, че по силата на чл. 5, ал. 2 ЗОС актът за общинска собственост е официален документ, съставен от длъжностно лице по ред и форма, определени в закона. Ето защо същият има обвързваща доказателствена сила за удостоверените с него обстоятелства относно правното основание за актуването на имота; вида на собствеността; граници; бивши собственици и т. н. С него се констатира правото на общинска собственост - публична или частна. Като официален документ, издаден от длъжностно лице в кръга на службата му по установените форма и ред, съобразно разпоредбата на чл. 179, ал. 1 ГПК актът се ползва с обвързваща материална доказателствена сила до доказване на противното относно извършените от длъжностното лице действия. Това означава, че съдът е длъжен да приеме за установени посочените в акта факти относно съставянето му на съответните дата и място от определено длъжностно лице, както и относно вида и състоянието на имота. Той има легитимиращ ефект за принадлежността на правото на собственост. Съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. Актът, удостоверяващ правото на общинска собственост, може да бъде оспорван от всяко лице, които има собствени противопоставими права и съответен правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик, респ., че процесният имот не е с предназначение за трайно задоволяване на обществени потребности от общинско значение, т. е. няма характер на публична общинска собственост. Въззивният съд е констатирал, че в разглеждания случай такива оспорвания и доводи не са заявени от насрещната страна, която е оспорила единствено относимостта на доказателството към спорния предмет. Ето защо и при съобразяване твърденията и възраженията на страните, въззивният съд е зачел легитимиращия ефект на представения по делото акт за публична общинска собственост относно принадлежността на правото на собственост и нейния характер.

Въззивният съд е приел, че имот, който е публична общинска собственост, не подлежи на възстановяване по никой от реституционните закони, включително и по реда на земеделската реституция. Този извод на съда е мотивиран с въведената в нормата на чл. 7, ал. 4 ЗОбС забрана за придобиването по давност, отчуждаването и прехвърлянето в собственост на трети лица на вещи, които са публична общинска собственост. Прието е, че тези вещи са извадени от гражданския оборот и титуляр на собствеността върху тях може да бъде само изрично определеният в закона субект – общината. Други субекти не могат да притежават собственост върху имоти, които са обявени за публична общинска собственост. За пълнота е отбелязано, че аналогична е разпоредбата на чл. 7, ал. 4 ЗДС и формираната по прилагането й съдебна практика, според която тази правна регламентация е израз на засилената защита на публичната държавна собственост. Този статут на имота се явява пречка за реално възстановяване на правото на собственост.

По изложените съображения въззивният съд е счел, че ищецът не се легитимира като собственик на процесния имот въз основа на реституция по ЗСПЗЗ и последващо наследяване, и е отхвърлил като неоснователен предявения положителен установителен иск за собственост.

Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по поставения от касатора правен въпрос.

Както последователно и непротиворечиво приема в практиката си ВКС, актът за общинска собственост констатира правото на собственост на общината, без да го поражда. Аналогично на възприетото в ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк. д.№ 11/2012 г. на ВКС, ОСГК досежно доказателственото значение на констативния нотариален акт, на основание чл. 179, ал. 1 ГПК актът за публична общинска собственост се ползва с обвързваща материална доказателствена сила само за отразените в него факти, а за собствеността на общината и нейния публичен характер следва да му се признае легитимиращо действие, по силата на което актуваният имот се счита за общинска собственост до доказване на противното. Общината не носи тежестта да доказва основанието, на което е съставен актът за публична общинска собственост. Съдът може да формира извод в противен смисъл само в случай, че по делото са събрани доказателства, отричащи принадлежността на правото на собственост към патримониума на общината, респ. отричащи публичния характер на собствеността. В настоящия случай такива доказателства не са ангажирани от ищеца. В съответствие с практиката на ВКС, въззивният съд е преценявал легитимиращият ефект на представения по делото акт за публична общинска собственост с оглед доказателствата по делото и разпоредбите на закона, при съобразяване на твърденията и възраженията на страните. Отхвърлянето на предявения положителен установителен иск за собственост е обусловено от решаващия извод на въззивния съд, че характеристиката на имота като публична държавна собственост е пречка за възстановяването на собствеността, който извод намира своето основание в разпоредбата на чл. 7, ал. 4 от ЗОС (ЗАКОН ЗА ОБЩИНСКАТА СОБСТВЕНОСТ).

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 5174 от 09.07.2019 г. по в. гр. д.№ 14603/2018 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ „е” въззивен състав.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: