Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. М. М. срещу решение № 74 от 20.03.2015г. по в. т.д. № 13/2015г. на Апелативен съд - Варна, в частта, в което след частична отмяна на решение № 95 от 07.08.2014г. по т. д. № 669/2013г. на Окръжен съд – Шумен, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 169/23.12.2014г., са отхвърлени като неоснователни предявените от К. М. М. против ЗК [фирма] искове по чл. 208, ал. 1 КЗ и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД съответно за разликата над 32 070 лева до 106 900 лева, предявен като частичен от 120 000 лева, представляващ претендирано застрахователно обезщетение по имуществена застраховка по застрахователна полица “Бизнес план Компакт“ и за разликата над 6 654, 55 лева до предявените 22 181, 89 лева претендирано обезщетение за забавено плащане на главницата за периода от 04.11.2011г. до 11.11.2013г., съответно в частта за разноските.

В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е не само неправилно, поради неправилно приложение на материалния закон и постановено при съществено нарушение на процесуалния закон, но е и недопустимо, поради което се иска отмяната му, съответно обезсилването му. Излагат се твърдения, че съдът е редуцирал отговорността на застрахователя като е приложил клауза от застрахователния договор, която въобще не е приложима към начина на изчисляване на застрахователното обезщетение, като по този начин съдът не само, че е подвел спора под неправилна материалноправна норма, но и се е позовал на основание, ненаведено от никоя от страните.

Ответникът по жалбата, Застрахователна компания [фирма], твърди неоснователност на жалбата по изложени в отговора на касационната жалба съображения. Претендира присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните валидно е възникнала облигационна връзка по договор за имуществено застраховане по застрахователна полица “Бизнес план Компакт“. Въззивният съд е установил, че е налице покрито от договора застрахователно събитие – злоумишлени действия на трети лица, чрез прерязване на обтегачите на покрива, от което е последвало пропадане на покрива, а от там - деформиране на стените и пълна негодност на сградата за експлоятация. Посочено е, че ответникът не е доказал виновно поведение на застрахования. Съдът е установил, че обезщетението по сключена имуществена застраховка се определя в рамките на договорената максимална застрахователна сума и подлежи на уговаряне в застрахователния договор, като при настъпване на покрито от договора застрахователно събитие за застрахователя възниква задължението да заплати уговореното обезщетение, което следва да е равно на размера на вредата към деня на настъпване на събитието. Според съда, застрахователната сума не може да надвишава действителната или възстановителната стойност на застрахованото имущество. Съдът е изложил съображения, че в т. 21 от ОУ и в съответствие с чл. 203, ал. 4 КЗ отм. страните по договора изрично са посочили, че застраховката се сключва на база възстановителната стойност на имуществото, определена в паричен еквивалент от 120 000 лева. Възстановителна стойност по т. 21.1 от ОУ е цената за възстановяване на имуществото от същия вид, съобразно правилото на чл. 203, ал. 3 КЗ отм., Въззивният съд се е позовал на клаузата на т. 22 от ОУ, според която отговорността на застрахователя е ограничена до размера на застрахователната сума, освен ако в полицата не е посочено друго. Според решаващия орган, друго по см. на т. 22 от ОУ е предвиденото в Специалните условия по застраховката „Бизнес план Компакт” и по – конкретно в пакет „Престиж”, а именно - лимит на отговорността до 30% от общата застрахователна сума, но не повече от 100 000 лева за срок от една година за всеки един от изброените в т. 1.3 рискове. Изведено е, че обезщетението по имуществената застраховка се определя в рамките на договорената максимална застрахователна сума, съобразно стойностния еквивалент на претърпяната вреда, като отговорността на застрахователя е ограничена до размер на застрахователната сума и дължимото обезщетение следва да се определи по правилото, уговорено между страните и същото се явява лимитирано на база възстановителната стойност до уговорения процент, ненадхвърлящ сумата от 100 000 лева. В заключение съдът е приел, че е налице „надзастраховане“ по см. на чл. 204, ал. 1 КЗ отм., като отговорността на застрахователя може да бъде ангажирана за сумата от 32 070 лева, явяваща се 30% от 106 900 лева /стойността, необходима за възстановяване на сградата в състоянието й преди събитието на 18.10.2011г./.

В изложението към касационната жалба се твърди, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като касаторът поставя следните правни въпроси, които счита, че в обжалваното решение са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС, постановена в решение № 265 от 10.09.2012г. по гр. д. № 703/2011г., решение № 61 от 30.04.2010г. по т. д. № 741/2009г, решение № 554 от 08.02.2012г. по гр. д. № 1163/2010г., решение № 125 от 15.07.2013г. по гр. д. № 14/2013г., решение № 58 от 12.05.2014г. по гр. д. № 7025/2013г.: /1/ Когато по иск за присъждане на застрахователно обезщетение за пълно или частично погиване на застрахователното имущество съдът присъди застрахователно обезщетение, като приложи клауза от застрахователния договор, отнасяща се до щета, изразяваща се в разноски за разчистване на развалини и останки, съдебното решение представлява ли произнасяне по предявения иск?. По отношение на този въпрос, според касатора са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК; /2/ Допустимо ли е съдебното решение, когато основен мотив за неговото постановяване е позоваването на факти и обстоятелства или клауза от сключения между страните договор, на които никоя от страните не се е позовала в хода на съдебното производство, не е обсъдена от страните и по отношение на която страните са нямали възможност да направят възражение в хода на цялото съдебно производство?. Този процесуалноправен въпрос, според касатора, е решен в противоречие с цитираните решение № 61 от 30.04.2010г. по т. д. № 741/2009г. и решение № 554 от 08.02.2012г. по гр. д. № 1163/2010г. на ВКС; /3/ Представлява ли произнасяне по възражение за надзастраховане решението на съда, с което се редуцира отговорността на застрахователя извън правилата на чл. 204, ал. 1 КЗ, а се прилага клауза от застрахователния договор, която редуцира отговорността на застрахователя по специална договорка за допълнително застрахователно обезщетение за разчистване на развалини и останки?. По отношение на този въпрос касаторът твърди, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК; /4/ Прилагането от съда на клауза от застрахователния договор, на която никоя от страните не се е позовала в хода на съдебното производство, представлява ли произнасяне по факт, който страните са нямали възможност да обсъдят в хода на съденото производство?

Не е налице вероятна недопустимост на обжалвания въззивен акт, тъй като е налице произнасяне по предявения от касатора иск по чл..208 КЗ отм., като наведените в първите два въпроса обстоятелства са твърдения за извършени съществени процесуални нарушения от съда, които могат да доведат до неправилност, но не и до недопустимост на постановеното по спора решение.

Третият въпрос е обуславящ изхода на спора, тъй като въззивната инстанция е приела за основателно възражението за надзастраховане, позовавайки се на клаузата за допълнително застрахователно обезщетение, касаещо разчистване на развалини и останки, а именно клаузата на т. 1.3.11 от Специалните условия, пакет „Престиж”, според която разходите за разчистване на развалини и останки са с лимит на отговорност до 30% от размера на щетата, но не повече от 100 000 лева за срок от една година. По отношения на така формулирания въпрос е осъществено не само общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, но и релевираната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като при липсата на съдебна практика точното прилагане на закона и развитие на правото формират основание за допускане на касационно обжалване, което е налице, когато приносът в тълкуването на закона осигурява решаването на делата, съобразно точния смисъл на закона, какъвто е и настоящият случай.

С оглед горното, въззивното решение в обжалваната част следва да се допусне до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по конкретизирания от настоящия състав по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010г. по тълк. д. № 1/ 2009г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос: „Представлява ли произнасяне по възражение за надзастраховане по чл. 204, ал. 1 КЗ отм. прилагането от съда на клауза от общите условия към застрахователния договор, която редуцира отговорността на застрахователя по специална договорка за допълнително застрахователно обезщетение за разчистване на развалини и останки?”.

На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 1807, 15 лева.

Водим от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 74 от 20.03.2015г. по в. т.д. № 13/2015г. на Апелативен съд - Варна, в частта, в което след частична отмяна на решение № 95 от 07.08.2014г. по т. д. № 669/2013г. на Окръжен съд – Шумен, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 169/23.12.2014г., са отхвърлени като неоснователни предявените от К. М. М. против ЗК [фирма] искове по чл. 208, ал. 1 КЗ и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД съответно за разликата над 32 070 лева до 106 900 лева, предявен като частичен от 120 000 лева, представляващ претендирано застрахователно обезщетение по имуществена застраховка по застрахователна полица “Бизнес план Компакт“ и за разликата над 6 654, 55 лева до предявените 22 181, 89 лева, претендирано обезщетение за забавено плащане на главницата за периода от 04.11.2011г. до 11.11.2013г., съответно в частта за разноските.

УКАЗВА на касатора, К. М. М., в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за внесена по сметката на ВКС държавна такса в размер на 1807, 15 лева, като при неизпълнение на указанието в срок, производството по жалбата ще бъде прекратено.

След представяне на вносния документ, делото да се докладва на Председателя на I ТО за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.