Върховният административен съд на Р. Б. - Трето отделение, в съдебно заседание на тринадесети април две хиляди и двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ж. П. ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА БО. А. при секретар И. К. и с участието на прокурора М. Т. изслуша докладваното от съдията С. Б. по административно дело № 11636 / 2021 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по касационна жалба Българска народна банка против решение № 2398/12.04.2021 г. по адм. д. № 3204/2020 г. на АССГ и против решение № 4929/22.07.2021 г. по адм. д. № 3204/2020 г. на Административен съд – София-град, постановено на основание чл. 175 АПК. В касационната жалба против първото посочено решение се твърди, че то е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост и се иска да бъде отменено. Излагат се подробни доводи за липса на компетентност на БНБ да издаде акта за неналичност на депозити, както и за липсата на нарушение и на причинени вреди. Прави се възражение, че съдът не е взел предвид изплатената на ищеца договорна лихва, изчислена за целия срок на претенцията. По отношение на решението за допълване се твърди, че същото е недопустимо. Възразява се, че при повторно разглеждане на делото, съдът не може да разглежда нови претенции. Претендира се заплащане на разноски по делото.

Касационна жалба против решение № 2398/12.04.2021 г. по адм. д. № 3204/2020 г. на АССГ, в отхвърлителната му част, е подал и С. С.. Твърди, че в тази част решението е неправилно и моли да бъде отменено. Оспорва извода на съда, че в изплатената му сума са включени и договорни лихви. В съдебно заседание се представлява от адвокат Йорданов, който претендира заплащане на разноските по делото и прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на БНБ.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че жалбата на Българска народна банка е основателна, а жалбата на С. С. е неоснователна. Обжалваният съдебен акт е неправилен поради нарушение на материалния закон. Предявеният иск е неоснователен. По делото не са представени никакви доказателства за конкретно причинени вреди или пропуснати ползи, вследствие на които неговото имущество е намаляло, респективно не се е увеличило. Предявеният иск е недоказан и по размер. Няма доказателства, от които да е видно, че ищецът е претърпял вреди именно в присъдения размер на законната лихва. Лихвата по депозитите в банките в страната е много по-нисък от законната лихва, почти нулев на практика, т. е. ако за посочения 5-месечен период паричните средства са били в която и да е търговска банка, лихвите по този депозит биха били хилядократно по-малки от претендираната сума. По изложените по-горе съображения е изцяло неоснователна касационната жалба на С. С., доколкото в същата не се съдържат доводи, които да обосноват поддържаната от този касатор теза.

Върховният административен съд, ІІІ отделение, в настоящия състав, намира, че касационните жалби са подадени от надлежни страни в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и са процесуално допустими.

Производството пред Административен съд – София-град е образувано по искова молба на С. С. срещу Българска народна банка /БНБ/ за осъждането и да му плати обезщетение в размер на 7153,16 лв, представляващо законната лихва за забавено изплащане на гарантираните вземания за периода от 30.06.2014 г. до 04.12.2014 г. – върху максималния размер на гарантираните вземания от 196,000 лв., вследствие незаконосъобразно бездействие на БНБ да вземе решение в изпълнение на задълженията, произтичащи от директното прилагане на правото на ЕС в областта на изплащането на гарантирани депозити в очертания срок от чл. 1, 3, т. i от Директива 94/19/ЕО, изменена с Директива 2009/14/ЕО. Претендира се и лихва върху вземането, считано от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на обезщетението.

С решение № 2398/12.04.2021 г. съдът е прекратил производството по адм. д. № 3204/2020 г. по описа на Административен съд – София-град, в частта относно сумата от 1327,03 лв., поради оттегляне на иска. Осъдил е Българска народна банка да заплати на Стоянов обезщетение за имуществени вреди в размер на 4329,16 лв., претърпени в периода от 25.07.2014 г. до 06.11.2014 г., вследствие на извършено от БНБ нарушение на правото на Европейския съюз, както и сторените по делото разноски в размер на 2002 лева. Отхвърлил е иска в останалата част, за разликата над 4329,16 лв. до 7153,16 лв. и за периодите от 30.06.2014 г. до 24.07.2014 г. и от 07.11.2014 г. до 04.12.2014 г., като неоснователен и недоказан. Осъдил е Българска народна банка да заплати на ищеца сторените по делото разноски в размер на 1021 лева. Осъдил е Стоянов да заплати на Българска народна банка сторените по делото разноски за един адвокат в размер на 2165 лева. Осъдил е Стоянов да заплати по сметка на Административен съд – София-град съдебни разноски в размер на 196 лв., а Българска народна банка – да заплати по сметка на Административен съд – София-град съдебни разноски в размер на 204 лв.

С решение № 4929/22.07.2021 г. съдът е допуснал поправка на ОФГ в диспозитива на решение № 2398/12.04.2021 г., постановено по адм. д. № 3204/2020 г. на АССГ, като изразът „както и сторените по делото разноски в размер на 2002 лева“ НЕ СЕ ЧЕТЕ. Допълнително е осъдил Българска народна банка да заплати на Стоянов законната лихва върху обезщетението за имуществени вреди от 4329,16 лв., считано от датата на предявяване на исковата молба – 19.06.2017 г., до окончателното изплащане на сумата. Отхвърлил е молбата на С. С. за допускане поправка на очевидна фактическа грешка досежно размера на присъденото обезщетение, като неоснователна.

В мотивите си съдът е приел, че БНБ е надлежен ответник в производството по обезщетяване на вреди по реда на ЗОДОВ, поради това, че е натоварена с изключителна компетентност да регулира и осъществява надзор върху дейността на другите банки в страната с оглед поддържане стабилността на банковата система и защитата интересите на вложителите.

Позовал се е на Решение от 4 октомври 2018 г. на Съда на Европейския съюз по дело С-571/16, че разпоредбата на чл. 4, параграф 3 ДЕС, както и принципите на равностойност и ефективност, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно която правото на частноправните субекти на обезщетение зависи от спазването на допълнително условие, вредата да е причинена умишлено от съответния държавен орган.

Съдът е приел наличието на предпоставка за отговорността на БНБ с оглед изричното произнасяне от СЕС, че чл. 1, пар. 3, подт. i) от Директива 94/19 има директен ефект. След като тази разпоредба, като пряк източник на права и задължения, овластява и задължава БНБ да установи неналичността на депозитите с изричен акт, различен от акта, с който се отнема лиценза поради неплатежоспособност в императивния 5-дневен срок и това не е сторено, БНБ е нарушила правото на Съюза, с което първото условие за ангажиране на отговорността на Държавата е изпълнено. При тези данни съдът е приел за доказани имуществени вреди, причинени от нарушението на правото на ЕС от страна на БНБ, както и наличието на причинно-следствена връзка между противоправното поведение на БНБ и претърпените вреди.

При определяне на размера на вредите и периода, за който се дължат, съдът е приел, че ако БНБ беше взела решението по чл. 1, пар. 3, подт. i) в петдневния срок – т. е. най-късно на 27.06.2014 г., то спрямо срока от 20 работни дни за изплащане на депозитите, смятано от 30.06.2014 г., най-рано ищецът е можел да получи достъп до депозита си на 25.07.2014 г. Решението за обявяване неналичността на депозитите е взето на 06.11.2014 г., когато е отнет лиценза на КТБ и съобразно действащото към момента законодателство е обявена неналичността на депозитите, респ. е стартирана процедурата по компенсиране по чл. 10 от Директива 94/19. Съдът е изчислил реално претърпяната от С. С. вреда, представляваща законната лихва за периода 25.07.2014 г. – 06.11.2014 г., върху максималния размер на гарантираните вземания – 196 000 лв. и е определила дължимата сума в размер на 5733,82 лв. От тази сума е приспаднал изплатената договорна лихва на ищеца върху влога му за процесния период в размер на 1404,66 лв. и е присъдил сумата от 4329,16 лв.

Решението е правилно. Съдът е изложил обосновани мотиви по основателността на претенцията.

Действително, към датата на предявяване на исковата молба, в българското законодателство липсват специални процесуални норми, регламентиращи реда за реализиране отговорността на държавата за вреди, причинени в резултат на нарушаване на правото на Европейския съюз.

Съгласно чл. 4, 3 от Договора за Европейския съюз, по силата на принципа на лоялното сътрудничество, Съюзът и държавите членки, при пълно взаимно зачитане, си съдействат при изпълнението на задачите, произтичащи от Договорите. Държавите членки взимат всички общи или специални мерки, необходими за гарантиране на изпълнение на задълженията, произтичащи от Договорите или от актовете на институциите на Съюза, съдействат на Съюза при изпълнението на неговите задачи и се въздържат от всякакви мерки, които биха могли да застрашат постигането на целите на Съюза. Цитираната разпоредба на ДЕС не предвижда иска за ангажиране отговорността на държавата за нарушаване на правото на ЕС, но материалноправните му предпоставки са изведени ясно в практиката на Съда на ЕС, който приема, че принципът на извъндоговорната отговорност на държавите членки за нарушение на правото на ЕС е присъщ на системата на Договорите, на които се основава Съюза. Правната възможност да се ангажира отговорността на всяка държава членка за вреди от нарушаване на правото на Съюза произтича от чл. 4, 3 ДЕС и принципа на лоялното сътрудничество.

Правото на ЕС не предвижда процесуалните правила и компетентния национален съд за разглеждане на спорове по повод посочената по-горе отговорност, а предоставя това правомощие на държавите членки в съответствие с принципа на процесуална автономия, ограничени от принципите на равностойност и ефективност. Освен това, правото на достъп до съд и на ефективна съдебна защита са изрично закрепени в чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз. Макар определянето на компетентните юрисдикции и на процесуалния ред за предявяване на иск за отговорност на държавата на основание правото на Съюза да попада в обхвата на процесуалната автономия на държавите членки, те са длъжни да отстранят по реда на националното право последиците от причинените от държавата вреди, при това при спазване на принципите на ефективност, налагащ националните процесуални правила да гарантират ефективна защита на предоставените от общностното право права и на равностойност, изискващ националното право да предостави на всеки основан на общностна разпоредба иск процесуално третиране, което да е поне толкова благоприятно, колкото е благоприятно третирането, предвидено за сходни искове, основани на вътрешното право

Правото на Съюза предвижда също, че задължението за поправянето на вредите съществува във всички хипотези на нарушаване на правото на Съюза от държава членка, при това независимо кой е публичният орган, извършил нарушението, и кой е публичният орган, който съгласно правото на съответната държава по принцип носи отговорност за поправянето на вредите. Изискванията за прилагане на отговорността на държавата за вреди, причинени на частноправни субекти, вследствие нарушение на общностното право, принципно не трябва да се различават от тези, които уреждат отговорността на Общността при сравними обстоятелства. Защитата на правата, които частноправните субекти извличат от общностното право, не може да се изменя в зависимост от националната или общностната същност на органа, който е причинил вредата.

Както следва и от решението по дело С-571/16, националният съд е този, който следва да определи пред кой съд и по кой ред трябва да се разгледа предявеният иск. Основният въпрос, на който следва да бъде отговорено в тази връзка, е дали задължението на БНБ по чл. 1, 3, подт. i) от Директивата е административно и в тази връзка действа ли БНБ като административен орган по смисъла на 1, т. 1 ДР на АПК.

Българска народна банка функционално и организационно не принадлежи към системата на администрацията. Тя се отчита пред Народното събрание, което, наред с Президента, избира ръководните и органи. Управление „Банков надзор“ на БНБ се ръководи от подуправител, избран от Народното събрание. Същевременно обаче, Българска народна банка е публичноправен орган, на когото са възложени публичноправни функции, главната сред които е да поддържа ценовата стабилност чрез осигуряване стабилността на националната парична единица и провеждане на парична политика в съответствие с изискванията на закона. Наред с тази основна цел на БНБ, на нея е възложен и надзорът на кредитните институции, съгласно чл. 1, ал. 2 от Закона за кредитните институции /ЗКИ/. Във връзка с надзорните правомощия на БНБ, тя може да издава индивидуални административни актове, които подлежат на съдебен контрол – чл. 151, ал. 3 ЗКИ.

Следователно, принципната независимост на БНБ и разграничаването ѝ от системата на администрацията не изключват обстоятелството, че на нея са възложени конкретни административни правомощия именно по ЗКИ, във връзка с които БНБ извършва административна дейност. Това означава, че в определени хипотези БНБ действа като носител на административни правомощия, овластен въз основа на закон, и в това си качество и в тези случаи представлява административен орган по смисъла на 1, т. 1 ДР на АПК.

В контекста на посочените стандарти, на чл. 4, 3 от ДЕС и на принципите на равностойност и ефективност, както и на тълкуването, дадено с решението по дело С-571/16, съдът правилно е приел, че искът, с който е сезиран, макар и предявен преди измененията на ЗОДОВ и АПК /ДВ бр. 94 от 2019 г./, следва да бъде разгледан по реда на чл. 203-207 АПК, в съответната им редакция, срещу надлежния ответник Българска народна банка, във връзка с възложените му административни правомощия по надзор върху кредитните институции.

Посочените от административния съд изводи в тази насока напълно се споделят от касационната инстанция. Съдът е взел предвид възражението на ответника, че на ищеца е била изплатена дължимата към 06.11.2014 г. договорна лихва, данни за която се съдържат както в представеното по делото удостоверение, така и в заключението на вещото лице.

От фактическа страна по делото е установено, че ищецът е бил титуляр в „КТБ“ АД /в несъстоятелност/ на безсрочен депозит в евро, по който към 06.11.2014 г. е имало наличност от 590 986,74 евро. След обявяване на банката в несъстоятелност, на ищеца е била изплатена сума в размер на 196 000 лв., като в удостоверението на банката е посочено, че в тази сума са включени и начислените лихви за периода от 25.07.2014 г. до 06.11.2014 г.

Макар размерът на претендираното от ищеца обезщетение за имуществени вреди да е определен чрез стойността на законната лихва за периода на забава, то не е лихва. Както следва и от съображения 8 и 9 от Директивата, за вложителите е от съществено значение да имат постоянен достъп до техните спестявания. При липса на разпоредби в правото на ЕС по отношение на размера на дължимото обезщетение, се прилагат принципите на процесуалната автономия, равностойността и ефективността. Според българския закон, при паричните притежания обективният измерител на стойността на нарушеното право е законната лихва по чл. 86 от ЗЗД.

В случая за държавата е възникнало парично задължение, което не е изпълнено в срока, предвиден от Директивата. При неизпълнение на парично задължение, кредиторът винаги има право на обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата – чл. 86 ЗЗД. Законната лихва се дължи на кредитора, без да се изисква от него да доказва, че действително е претърпял вреда в размер на законната лихва. Това принципно законово положение не се влияе от обстоятелството, че по вземането към КТБ е начислявана договорна лихва и част от нея е изплатена от Фонда за гарантиране на влоговете.

В същото време обаче, във връзка с размера на иска, не може да се пренебрегне фактът, че за период, съвпадащ с исковия, по влога на кредитора от КТБ са начислявани договорни лихви, съгласно действащия тогава текст на чл. 4, ал. 2 от Закона за гарантиране на влоговете в банките /отм./. По естеството си договорните лихви представляват възнаградителни лихви, дължими от банката, затова че определена парична сума ѝ е предоставена за определен период. Лихвите имат характер на граждански плод на капитала. С изплащането на договорните лихви по вземането към КТБ, част от вредата на кредитора, в размер на законната лихва върху главницата, за процесния период, би била възмездена. Всички тези доводи са били взети предвид от първоинстанционния съд, който правилно е определил размера на дължимото обезщетение за имуществени вреди. С оглед на това, обжалваното решение № 2398/12.04.2021 г. по адм. д. № 3204/2020 г. на АССГ следва да бъде оставено в сила. Правилно съдът е присъдил и направените разноски в хода на разглеждане на делото и за двете страни. Неоснователно е възражението на Стоянов, че не са му признати от съда сумите, претендирани за заплатено гориво, поради това, че не може да се установи пряката връзка между този разход и явяването на ищеца пред съда.

Не се установяват касационни нарушения и при постановяване на решение № 4929/22.07.2021 г. по адм. д. № 3204/2020 г. на Административен съд – София-град, с което е отстранена очевидна фактическа грешка и е допълнено предходното решение. Съдът е изправил допуснатото противоречие между мотиви и диспозитив досежно разноските, както и се е произнесъл по претенцията за законна лихва върху главницата, което е пропуснал да направи с първото си решение.

Поради изхода на спора, за касационното производство на страните не следва да се присъдят разноски.

По изложените съображения и на основание чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 2398/12.04.2021 г. по адм. д. № 3204/2020 г. на Административен съд – София-град и решение № 4929/22.07.2021 г. по адм. д. № 3204/2020 г. на Административен съд – София-град.

Решението е окончателно.

Вярно с оригинала,

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

/п/ ЖАНЕТА ПЕТРОВА

секретар:

ЧЛЕНОВЕ:

/п/ С. Б. п/ АГЛИКА АДАМОВА