Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадени две касационни жалби от страни в производството срещу въззивно решение № 23/11.01.2022 г. по в. гр. д. № 2482/2021 г. на ОС-Варна по съдебна делба на фаза допускане на делбата.

С обща касационна жалба от съделителите - ищци Т. Д. Я., В. Г. Х. и Д. Т. Д., чрез пълномощника им адв.Н. Т., се обжалва въззивното решение с оплаквания за недопустимост, респ. неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се същото да бъде обезсилено, респ. отменено и вместо това делото да се върне на въззивния съд с указания по тълкуване и прилагане на закона и допускане делба според придобитите по валидни сделки идеални части от делбения имот. Поддържат наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, също и по чл. 280, ал. 2 ГПК, развити в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

Насрещните страни по тази касационна жалба, ответници по иска за делба, А. Д. К., Д. М. К. и А. М. К., с общ писмен отговор чрез пълномощника си адв.Б. Х., намират касационната жалба за частично основателна - основателна относно оплакването за недопустимост на решението, а в останалата част частично основателна, но по различни мотиви, като намират, че делбата следва да се допусне, но при квоти различни от тези по въззивното решение, и при изключване на съделителите –ищци, евентуално при различен техен дял в съсобствеността, при посочени в отговора дялове на съделителите. Претендира се от адв.Х. заплащането му от касаторите на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв.

Насрещните страни по тази касационна жалба, ответници по иска за делба, Х. К. Х. и К. С. Х., с общ писмен отговор чрез пълномощника си адв.Д. П., намират касационната жалба за неоснователна, а приложеното към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. ГПК за неотговарящо на изискванията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и липса на сочените в него основания за допускане касационно обжалване. Молят да не се допуска касационно обжалване, а ако се допусне - да се потвърди въззивнотго решение. Претендират разноски в касационното производство.

Насрещната страна по тази касационна жалба, ответник по иска за делба М. В., с писмен отговор чрез пълномощника си адв.Ю. К., оспорва тази касационна жалба като неоснователна с възражение, че своевременно В. е направила възражение за придобиване по давност с отговора на исковата молба и че възражение за правна конверсия е направено в процеса, по съображения, изложени в подадена от тази страна друга касационна жалба.

С втора касационна жалба, подадена от ответника по иска за делба М. К. В. чрез пълномощник адв.Ю. К., се обжалва въззивното решение като неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост, с искане да бъде отменено и вместо него се допусне делба но при квоти, различни от тези по въззивното решение, конкретно посочени за част от съделителите. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК - очевидна неправилност.

Насрещните страни по тази касационна жалба - ищци по иска за делба, Т. Д. Я., В. Г. Х. и Д. Т. Д., с общ писмен отговор чрез пълномощника си адв.Н. Т., оспорват тази касационна жалба поради липсата на предпоставки за допускане касационно обжалване - липса на формулирани въпроси в изложението към нея, и немотивираност на изложението.

Насрещните страни по тази касационна жалба - ответници по иска за делба, Х. К. Х. и К. С. Х., с общ писмен отговор чрез пълномощника си адв.Д. П., намират касационната жалба за неоснователна, а приложеното към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. ГПК за неотговарящо на изискванията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и липса на сочените в него основания за допускане касационно обжалване. Молят да не се допуска касационно обжалване, а ако се допусне - да се потвърди въззивнотго решение. Претендират разноски в касационното производство.

Останалите страни - ответниците и съделители в производството А. З. А. и Т. П. А., и третите лица-помагачи на ответниците Х. - Н. Г. К. и К. Г. У.-Х., не са взели становище по двете касационни жалби.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, при преценката за допустимост на касационното обжалване, въз основа на данните по делото, намира следното:

Касационните жалби са подадени в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

Производството е образувано пред РС-Варна по иск за делба, предявен от А. К. Я. (починала пред въззивната инстанция и заместена в процеса от законните си наследници Т. Д. Я., В. Г. Х. и Д. Т. Д.) срещу М. К. В., А. Д. К., Д. М. К., А. М. К., А. З. А., Т. П. А., Х. К. Х. и К. С. Х., за делба на поземлен имот с идентификатор *** с площ от 1842 кв. метра, находящ се в с. о.К. с начин на трайно ползване - за ниско застрояване, при граници ПИ с идентификатори ***, ***, ***, ***, ***, ***, ***, *** и ***. Ищцата твърди, че страните – с изключение на ответниците Х. К. Х. и К. С. Х. или евентуални и с последните двама, са съсобственици на процесния недвижим имот, като са придобили собствеността ищцата и ответницата М. В. по правна сделка-дарение от брат им Б. Ч., съответно през 1979 г. първата за 1000 кв. м. и през 1988 г. втората също за 1000 кв. м., а през 1991 г. брат им продал останалите 500 кв. м. на трето лице-Д. П. С., при посочени реални граници на продадената на последната част. Твърди, че реалната площ на имота на Б. Ч. е била значително по-малка от прехвърлените от него 2500 кв. м., поради което счита, че последната разпоредителна сделка в полза на Д. С. не е произвела вещно – транслативно действие, поради което и нейните приобретатели на тези 500 кв. м. ид. ч. по договора за покупка-продажба от 2005 г. – ответниците Х. К. Х. и К. С. Х., не са съсобственици на описания имот. Твърди, че ответницата М. В. се е разпоредила с 500 кв. метра идеални части от притежавания от нея имот с площ от 1000 кв. метра в полза на М. Д. К. по време на брака му с А. Д. К. с договор за продажба по нот. акт от 01.07.1991 г., като след неговата смърт, собствеността върху неговите идеални части е преминала върху съпругата му А. К. и децата му Д. М. К., и А. М. К.. Твърди, че с договор за покупко-продажба по нот. акт от 03.10.1991г., ищцата А. Я. се е разпоредила с 1/2 идеална част от своята част от имота от 1000 кв. метра в полза на А. З. А. по време на брака му с Т. П. А.. Ищцата твърди, че общият на страните праводател Б. Ч. само привидно се е разпоредил с реални части от процесния имот, а в действителност разпореждането е с идеални части, тъй като точни граници на отделните части от имота никога не са установявани на място, а в разпоредителните сделки, извършени от Б. Ч., границите на реалните части са посочени невярно, при което волята на прехвърлителя следва да се тълкува като такава за разпореждане с идеални части, при което е приложима правна конверсия по отношение на сделките. Оспорва правата на ответниците Х. и К. Х., като твърди, според уточнението и в първото открито съдебно заседание пред първоинстанционния съд, че от 1991 г. ищцата сама, а впоследствие и с ответниците А., е осъществявала владение върху придобитата от тях част и тази част е придобила по давност, при което ответниците Х. не са съсобственици. Моли делбата на процесния имот да бъде допусната при посочени квоти, като от нея бъдат изключени Х. и К. Х..

Ответниците А. З. А. и Т. П. А. оспорват иска за делба с възражението, че считано от 1991 г. се намират във владение на част от имота с площ от около 500 кв. м. по силата на правната сделка с ищцата, съответна на пл.№ * според уточнението в първото открито съдебно заседание пред първоинстанционния съд, молят иска за делба да бъде отхвърлен като неоснователен, евентуално, ако бъде допусната, на тях да се определи квота от 412/1842 ид. които те са придобили по давност (устните прения ред СРС).

Ответницата М. К. В. оспорва иска, като възразява, че разпорежданията на общия праводател Б. Ч. са с реални, а не с идеални, части от вещта, че имотът на тази ответница е с материализирани на място граници, и след като същата се е разпоредила в полза на М. Д. К. с 500 кв. ид. части от собствената си реална част, понастоящем тя се легитимира като собственик на 500 кв. м. ид. част от западната реална част от 1000 кв. м.. В случай, че се приеме, че тя не е станала собственик на обособен имот от 1000 кв. м. по договора за дарение, възразява, че е придобила собствеността по силата на давностно владение, упражнявано в периода от придобиването му през 1979 г. до 1989 г. Твърди, че за целите на сделка между нея и ответниците К. е била издадена скица, в която имотът, който е придобила от брат си, е нанесен в действащия план под № * с площ от 1000 кв. м. Моли производството за делба да бъде прекратено, евентуално при допускане на делба, за нея и за нейните правоприемници да се отреди реална част, разположена в западната част по вертикалата на делбения имот с площ 1000 кв. м., за която площ намира че сделката с брат й има действие като първа по време, при което делът й в съсобствеността би бил 1/5 ид. ч., ако имотът на брат й реално е бил 2500 кв. м., или 500/1842 ид. ч. ако имотът на брат й е бил по-малък от 1842 кв. м.

Ответниците А. Д. К., Д. М. К., и А. М. К. възразяват, че делбата между всички страни е недопустима, евентуално че има основание за делба между тях и ответницата М. В. за реална част от имота с площ 1000 кв. м. в западната вертикална част, придобита от тях по давност при равни права между тях общо и В.. Твърдят, че са придобили по сделка с В. договор за продажба от 01.07.1991г. 500 кв. м. и по наследство от купувача М. К., като при сделката на страните е издадена скица по действащ тогава план за м-ст К. от 1988 г., съгл. който имотът на М. В. е бил нанесен като самостоятелен обект, и че към същата дата имотът е бил ограден с телена ограда, като понастоящем също е ограден с трайно установени на място граници. Твърдят, че те владеят югозападната част от имота, а М. В.- северозападната част от общия имот, отразен в КП от 1988 г. като имот с пл. № *. Възразяват, че площта на отделните части, с които се е разпоредил Б. Ч., надхвърля действителната площ на притежавания от него имот, и затова с първото по време дарение в полза на М. В. от 1979 г., същата е придобила 1000 кв. м. реална част от имота, и така с последващата сделка в полза на А. Я., втората е могла валидно да придобие само оставащите 842 кв. м., а третата сделка - в полза на Д. С., не е породила вещно – транслативен ефект, тъй като към датата на тази продажба 1991 г. праводателят Ч. вече се е бил разпоредил с целия притежаван от него имот. В условията на евентуалност, възразяват, че са собственици по силата на упражнявано давностно владение, считано от датата на сделката им 01.07.1991 г., с която са придобили на 500 кв. ид. част от реална част от имота, възлизаща реалната част от имота на 500 кв. м. в югозападната част, която праводателят Ч. е притежавал,

Ответниците Х. К. Х. и К. С. Х. възразяват, че са собственици на 500 кв. м. идеални части от процесния имот, които са придобили от Д. С. в режим на СИО по договор за продажба по нот. акт от 04.04.2005 г. Считат, че общият на страните праводател Б. Ч. се е разпоредил чрез три прехвърлителни акта с целия процесен имот, прехвърляйки обаче идеални части, който извод се обосновава с обстоятелствата, че границите, чрез които са описани прехвърлените от Ч. части от имота му, са неясни и не съответстват на фактическото ползване на имота от приобретателите, като и че фактически не са обособени отделни имоти в съответствие с придобитите права, при което е приложима правна конверсия, и следва да се приеме, че страните по трите сдлеки са имали желание да се прехвърлят и придобият ид. части. Оспорват твърдението, че с първите две прехвърлителни сделки, извършени в полза на А. Я. и М. В., Б. Ч. се е разпоредил изцяло с имота, и така последната по време сделка в полза на праводателката им Д. С. не била произвела прехвърлителен ефект. Твърдят, че още през 80 - те години имотът е бил вътрешно преграден на три вертикални части - западна, средна и източна, които части са били обект на трите разпоредителни акт на Ч., и всички собственици в имота са се съобразявали с тези ограждения. Оспорват ищцата или останалите ответници да са придобили закупените от тях идеални части по давност, доколкото твърдят, че считано от 03.09.1991 г. до 04.04.2005 г. цялата източна вертикална част от общия имот, отделена с частична разделителна ограда от бодлива тел, е била във владение на праводателката им Д. С., а от 04.04.2005 г. до настоящия момент същата част от общия имот се владее от тях при същите граници при които праводателката им е владяла имота, при което са придобили по давност идеална част от имота поради владение на реална част в източната част от имота. Намират, че делбата следва да се допусне, но при квоти по 1/5 ид. част за всяка група съделители при прилагане на правна конверсия спрямо придобитите реални части като идеални такива.

Първоинстанционният съд е допуснал делба на имота между всички страни по делото, при квоти така: за А. К. Я. - 252/1835 ид. ч., за М. К. В. - 315/1835 ид. ч., за А. Д. К. - 333, 333/1835, за Д. М. К. - 83, 333/1835, за А. М. К. - 83, 333/1835, за А. З. А. и Т. П. А. - 412/1835 ид. ч., и за Х. К. Х. и К. С. Х. - 356/1835 ид. ч.

С обжалваното въззивно решение на ОС-Варна, първоинстанционното решение е било потвърдено, като е отразено настъпилото правоприемство в дела на починалата ищца А. Я.- делът й от 252/1835 ид. ч. общо определен за тримата й наследници Т. Д. Я., В. Г. Х. и Д. Т. Д., и е отразено настъпилото приемство в процеса на страната на третото лице-помагач на ответниците Х.- Д. С., починала и заместена от наследниците си Н. Г. К. и К. Г. У.-Х..

Въззивният съд е приел с решаващите си мотиви, че сочените от страните по делото правни сделки се установяват от приетите доказателствени копия на нотариални актове. Въз основа на преценка на приетата тройна съдебно-техническа експертиза, е приел въззивният съд, че частите, с които са извършени последователните три разпореждания от общия праводател –Б.Ч. не могат да се индивидуализират с граници от три страни съгласно действалите към дата на съответната разпоредителна сделка кадастрални планове, при направено съпоставяне на посочените съседи в първите две дарения на продадените като реални части и действащите към всяка сделка кадастрални планове и наличните отбелязвания в регистрите на собствениците към тях. Само в третата разпоредителна сделка от Ч. към Д. С. посочената реална част може да се индивидуализира с граници от три страни. Не са представени и скици с графично отразени граници на продаваните чрез тези актове обособени части. Имотът попада в обхвата на територия „Зона за здравни и курортни нужди“, определена с протокол №16/22.09.1973 г. на ИК на ОНС Варна. Кадастралният план на жк.В. от 1998 г. включва сегашната територия на м-ст К., в който план процесният имот е обозначен с кадастрален номер *, и площ, определена по КП – 1842 кв. м. ПНИ за СО К., одобрен със заповед №РД-10-7706-215/28.07.2010 г., е изработен върху кадастралната основа от 1998 г., и в него имотът е отразен с кадастрален номер ** с площ 1842 кв. м. Отделно от това, още към 1979 г., според действащия към този момент кадастрален план от 1968 г., делбеният имот е обозначен с № * и е с площ 1670 кв. м., т. е. с 830 кв. м. по-малко от общата площ на имотите по разпоредителните сделки, а към 1991 г., според действащия план от 1988 г., делбеният имот е обозначен с № * и с площ 1842 кв. м., т. е. с 658 кв. м. по-малък, а измерен на място – имотът е с реална площ 1835 кв. м. Формиран е извод, че доколкото прехвърлените като реални части не могат да се индивидуализират с граници, площ и номер по действащ план, то страните не могат да установят правата си на собственост върху реални части от общия имот въз основа на приетите по делото нотариални актове, предвид което преценката за правата им в съсобствеността следва да се изведе с оглед следващото наведено придобивно основание давностно владение на реална част от имота.

Въззивният съд е приел, че дори и да се установи, че всяка група съделители е владяла от имота реални части, които вещите лица са отразили графично на комбинирана скица № 2 към заключението, то няма основание да се изключи от делбата обособена реална част от имота в резултат на придобиването му по давност, поради наличието на пречките за това по чл. 200 вр. чл. 19 ЗУТ, защото делбеният имот се намира в зона за курортни нужди, и за да е възможно даден имот да бъде урегулиран като самостоятелен такъв, е необходимо да има най-малко 16 м лице и 500 кв. м повърхност /чл. 19, ал. 1, т. 2 ЗУТ/, при което дори и да се приеме, че се осъществява владение върху реални части от сем. К. или сем. Х., то няма основание за изключване от делбата на тези части, тъй като не могат да бъдат обособени като самостоятелни в резултат на придобиването им по давност, на основание чл. 200 ЗУТ.

Изложен е довод, основан на формирана трайна съдебна практика, за възможността да се придобие идеална част от недвижим имот в рамките на обема на владяната реална част, щом обекта на владение не отговаря на изискванията за самостоятелен обект на собственост. Прието е, че границите на владение на реалните части са тези отразени в комбинирана скица № 2 /стр. 321 от първоинстанционното дело/, доколкото същите според вещите лица съответстват на установените на място граници, в присъствието и с помощта на съсобствениците. Приел е въззивният съд, че имотът следва да се допусне до делба с площ в знаменателя реалната площ от 1835 г. измерена от вещите лица, по която площ са определени и границите на реално владените площи от групите съделители, а не в знаменателя да е площта на имота по плана от 1842 кв., и за да се предотвратят бъдещи спорове по между им при констатиране на разминаване на между реалната и документалната площ на имота. Като е счел, че между страните липсва спор, че в очертанията на делбения имот те са установили самостоятелна фактическа власт върху обособени части от него, в по-голямата си част с материализирани на място граници, е подложил въззивният съд на преценка показанията на разпитаните свидетели, които е кредитирал, за установяване на периода и начина на осъществяване на фактическата власт върху реалните части от групите съделители. Приел е за установено, че ответниците Х. от 2005 г., а преди това и техният праводател Д. С. – от 1991 г., са упражнявали явно и несъмнено владение по отношение на реална част от недвижимия имот, очертана с материализирани на терен граници от 356 кв. м., защрихована в светло синьо на скицата № 2 към тройната СТЕ, находяща се в тази част в най-източната част на делбения имот. За ответниците А. е приел за установено, че считано от 03.10.1991г. са упражнявали владение върху площ 412 кв. м., защрихована в червено по комбинирана скица № 2 към тройната СТЕ, като е счел възражението на ищцата, че А. не са направили възражение за придобиване по давност, за неоснователно, предвид съдържанието на отговора им на исковата молба.

Прието е за установено от анализа на свидетелските показания, че реалните части, върху които първоначално М. В. и сем.А. са установили, и в последствие запазили, фактическата власт, са съседни. Прието е за установено, че А. Я. е упражнявала фактическа власт върху реална част от имота, находяща се в северната му част, заключена между имотите на сестра й М. и А. на когото продала 1/ 2 ид. част собствения си имот, с площ тази част 252 кв. м., защрихована в тъмно синьо, като южната граница минава между т. 23- 19 на комбинирана скица № 2, и е крива, но съответства на откритите на място колчета от стара ограда. В частта на А. Я. се намира сграда № 1 съгласно скицата по КК.

По отношение частта на ответниците М. В. и сем. К., е прието, съгласно заключението на тройната СТЕ, че тя общо е 815 кв. м., защрихована в зелено на комб. скица № 2. При липса на спор между тях, е прието за установено, че М. К. по време на брака си с А. К., от закупването на 500 кв. м. от М. В., владеят южната част от имота с площ 500 кв. м., без материализирана граница между частите на В. и К., при което за М. В. остават 315 кв. м. реална част, която е владяла. След смъртта на М. К., от неговата част 4/6 от тези 500 ид. ч. отиват към съпругата му А. К., и по 1/6 от 500 кв. м. ид. части от 1835 кв. м. към всяко от двете му деца Д. М. К., и А. М. К..

За неоснователно е счетено твърдението на ищцата Я., че на Д. С. /праводателя на ответниците Х./, не е прехвърлена реална част от 500 кв. м., защото макар делбеният имот нито по действащи планове, нито на място, е бил 2500 кв. м., както е описан в нотар. акт от 1939 г., легитимиращ общия праводател Б. Ч., то не може да се направи извода, че с двете дарения от него на сестрите му М. и А. през 1979 г. и 1988 г., той разпоредил с целия притежаван от него имот. Напротив, прието е, че през 1991 г. той е продал на други лица, реална част от имота описана като 500 кв. м., която е съществувала и след извършените дарения, и владението върху нея, макар и в по-малка площ от 500 кв. м., е било предадено на Д. С. при извършване на сделката. Предвид установеното, че на място страните владеят /а факта на владението се установявал от събраните по делото гласни доказателства/, различни части от делбения имот, макар и не в размерите на придобитите по нотариалните актове площи, е направен краен извод, че всички съделители са започнали да владеят реални части от имота, но доколкото същите не могат да се обособят в самостоятелен обекти на право на собственост, то правата им в съсобствеността следва да се определят съобразно ид. части, съответстващи на установеното владение върху посочените различни части от имота.

За неоснователно е прието възражението на началната ищца А. Я. за евентуална нищожност на делбата поради неучастието на съпруга й, по аргумент от т. 3 на ТР № 5/2013 г. Също за неоснователно е прието искането на ответниците Х. да се допусне делба при равни квоти, а именно по 1/5 ид. части за групите съделители, което би било справедливо, ако имотът е бил 2500 кв. м. и ако можеше да се установят реалните граници на прехвърлените имоти, и наличие на разминаване само в реалната им площи. Доколкото обаче в случая е установено, че всяка група съделители е получила владението, и е запознала да осъществява фактическа власт върху реална част от имота, въпреки наличието на разминаване в площите и границите, е прието, че делбата следва да бъде извършена съобразно ид. части, съответстващи на реално владяните, а не чрез просто аритметично деление на целия делбен имот на прехвърлените чрез сделките части.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на ищците Т. Д. Я., В. Г. Х. и Д. Т. Д., се твърди наличие на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, също и по чл. 280, ал. 2 ГПК, по решени от въззивния съд въпроси в противоречие с посочена практика на ВКС и като такива от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Формулирани са следните въпроси:

1) Следва ли да бъде уважен иск за делба на съсобствен имот, при приемане, че всички съделители са придобили своите реални или идеални части от един общ имот в резултат на изтекла в полза на всеки едни от съсобствениците поотделно придобивна давност за някаква част от имота, ако в хода на производството своевремено пред първата инстанция не е заявено подобно твърдение за настъпил ефект на придобивна давност от част от ответниците и от ищците, ако част от съделителите не твърдят такова придобивно основание, ако границите на ползване на реалните части от имота не са категорично установени, както и ако съпруг на съделител не участва в делбата при приетото от съда придобивно основание?

2) Държането на реална част от имот с площ, по-малка от установените от закона размери за самостоятелен такъв, води ли до придобиване чрез конверсия на идеална част срещу останалите съсобственици в резултат на изтекла в тяхна полза придобивна давност, ако такова възражение не е заявено своевременно в процеса и не е доказано?

3) Допустимо ли е да се приеме за установено, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила поради необсъждане на всички доказателства в тяхната съпкупност и взаимна връзка и при приемане на въведени в процеса възражения, които не са сторени, че собствениците на един имот, които са си разпределили ползването, са придобили ползваните от тях части от имота, ако владението е установено на основание на нотариални актове за собственост, придобита чрез правна сделка, ако границите между отделните части не са безспорно установени и материализирани и ако не са демонстрирали намерение за своене на реални части срещу останалите съсобственици?

Твърди се, че по тези въпроси е налице произнасяне от въззивния съд в противоречие с ТР № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС относно позоваването на придобиване на права върху недвижим имот по давност при изискване на изявление за такова придобиване на право, при оплакване, че никой от съделителите не е правил изявление, че упражняваното от него държане на реална част от имота с определена площ и граници, е довела до придобиване по давност, при това чрез конверсия, на идеална част. Също и в противоречие с ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС и за необходимост от установяване изменение на първоначалното основание на владението като предпоставка за придобиване по давност, доказваща намерение за своене, при оплакване, че в случая основанието, на което всеки от съделителите е установил владение върху имота-правни сделки, а за К. и наследяване, изключва предположението, а и такова не е доказано, че са държали част от имота срещу другите съсобственици и са отблъсквали владение на другите, защото налице е било разпределение на ползването. Сочи и противоречие с решение № 43/17.04.2015 г. по гр. д.№ 6347/2014 г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 109/27.12.2018 г. по гр. д. № 4766/2017 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 112/29.10.2018 г. по гр. д.№ 4681/2017 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 191/27.04.2011 г. по гр. д. № 776/2010 г. на ВКС, решение по в. гр. д. № 131/2019 г. на АС-В. Т.

Недопустимостта на въззивното решение се обосновава с неучастието в делбата на съпруга на началната ищца А. Я., при приетото за раглеждане от съда, макар и незаявено от тази ищца, придобивно основание давностно владение. Твърди се още вътрешно противоречие на мотивите, противоречие с формалната логика относно извода, че като не се установява придобиване на реална част от имота по правни сделки, то следва да се приеме придобиване на идеални части по давност, вместо да приеме придобиване на идеални части по силата на тези правни сделки, и на извода, че съделителите владеят части от имота против собственото си придобивно основание.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на ответницата М. В., се твърди наличие на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, също и по чл. 280, ал. 2 ГПК, по решени от въззивния съд въпроси в противоречие с практиката на ВКС, че разглеждане на касационната жалба е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, също се твърди и очевидна неправилност поради допуснати нарушения на процесуалния и материалния закон. Формулирани са следните въпроси по соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

1) При постановяване на съдебното решение следва ли съдът да индивидуализира имота-предмет на делбения процес, съобразно актуалното му състояние и параметри, установени в кадастралната карта и кадастралните регистри? – противоречие с решение № 195/29.01.2018 г. по гр. д. № 5301/2016 г. на ВКС, I г. о.,

2) Следва ли страната, която се позовава на конверсия на вещноправна сделка, да даде правна квалификация на същата, задължен ли е съда да даде правна квалификация, когато страната е посочила факти, от които според нея произтичат правата по конвертираната сделка? – противоречие с решение № 215/4.11.2016 г. по гр. д.№ 1543/2014 г. на ВКС, I г. о., решение № 208/14.12.2017 г. по т. д.№ 53476/2015 г. на ВКС, 3-то гр. о., решение № 185/1.03.2010г. по гр. д.№ 280/2009 г. на ВКС, I г. о.,

3) Може ли лице, допуснато в определен имот със знанието и съгласието на собственика му при условието на търпими действия, да придобие собственост по давностно владение върху част от имота на собственика? - противоречие с решение № 122/3.12.2020 г. по гр. д.№ 3549/2019 г. на ВКС, I г. о., определение № 332/18.06.2018 г. по гр. д.№ 4179/2017 г. на ВКС, II г. о., определение № 251/10.05.2018 г. по гр. д.№ 3559/2017 г. на ВКС, II г. о.,

4) Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в тяхната цялост и взаимни връзки всички събрани по делото доказателства, отнесени към въведените в производството относими и допустими към предмета на спора доводи, твърдения, и възражения на страните?

Съобразно изложените от въззивния съд мотиви за наличие на съсобственост между страните, но не поради придобиване по правна сделка на идеална част от общия имот, ако не се установи валидна продажба на реална част от общ имот, а поради придобиване по давност на идеална част, съответна на владяната реална част, е налице основание за допускане касационно обжалване по следните въпроси по двете касационни жалби, поради наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доуточнени въпросите от касационния съд в съответствие с правомощията му по т. 1 от ТР №1/2010 г. по т. д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, така:

1) Когато несамостоятелни реални части от един поземлен имот са продадени на различни собственици, настъпва ли придобиване на идеални части от вещта въз основа на конверсия на прехвърлителната сделка, и следва ли съдът да признае правото на собственост върху идеалната част на всеки от тези приобретатели и как следва да определи размера на идеалните части?

2) Може ли съдът, при преценката за наличие на съсобственост, да приеме придобиване по давност на реална или идеална част от недвижим имот, ако своевременно в процеса пред първата инстанция не е направено позоваване на настъпил ефект от придобивна давност от всички страни в процеса?

3) Държането на реална част от поземлен имот, която не отговаря на изискванията за самостоятелен имот, винаги ли води до придобиване чрез конверсия на идеална част от имота срещу останалите съсобственици в резултат на изтекла придобивна давност, и следва ли да се установят всички елементи на владението?

4) Следва ли страната, която се позовава на конверсия на вещно правна сделка, да даде правна квалификация на същата, или е достатъчно страната да е посочила факти, от които според нея произтичат правата по конвертираната сделка, а задължение на съда е да даде правна квалификация на фактите и посочи приложимата правна норма?

По отношение на поставеният с касационната жалба на Т. Д. Я., В. Г. Х. и Д. Т. Д., част от първия въпрос, относими към твърдение за недопустимост на производството поради неучастие на съпруг на съделител, при извод за придобиване по давност на недвижим имот по време на брака им, независимо от липсата на посочване на каква задължителна практика на ВКС/ВС противоречи, той задължава касационната инстанция да направи служебна преценка за допустимосттта на въззивното решение, при която не се установява основание за допускане касационно обжалване по него, защото този въпрос е намерил решение в ТР №3/2017 Г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГК на ВКС, според което по предявен от или срещу съпрузите иск за собственост на вещи или имоти, придобити в режим на съпружеска имуществена общност, съпрузите са необходими, но не са задължителни другари.

Не е налице основание за допускане касационно обжалване по поставения от касатора М. В. първи въпрос, тъй като не се установява противоречие с посоченото по този въпрос решение на ВКС по чл. 290 ГПК друго дело. Поземленият имот, допуснат до делба с обжалваното по настоящето дело въззивно решение, е индивидуализиран с местонахождение, вид, граници и площ и идентификатора на имота при наличие на кадастрална карта, т. е. по начина, както е указано в отговор на подобен въпрос в соченото като противоречива практика решение на ВКС по друго дело. В това друго решение не е разглеждан въпрос за разминаване площта на поземления имот по кадастрална карта и посочения размер в решението, поради което не се установява противоречие по такъв въпрос с него.

Не е налице основание за допускане касационно обжалване по поставения от касатора М. В. трети въпрос. Същият е израз на несъгласие на касатора с извода на съда, че ответницата А. Я. е придобила по давност ид. част от имота въз основа на владение на реална част, разположена в северозападната част на делбения имот, върху която част самата касаторка М. В. твърди да е осъществявал владение. Въпросът се отнасят до характеристиките на търпимите действия, и превръщането на търпимите действия във владение, Въззивният съд не е преценявал осъществяваните действия от Я. като търпими действия, поради което и поставените въпроси се явяват необуславящи за изхода на спора, и така не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационно обжалване.

Поставеният от касатора М. В. четвъртия въпрос по съществото си представлява оплакване за необоснованост и съществено процесуално нарушение от въззивния съд, и излиза извън предмета на проверката за допускане на касационно обжалване по смисъла на посоченото ТР № 1/2010 г. в производството по предварителна селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК, затова по него не може да се допусне касационно обжалване.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като не е формулиран въпрос по това основание, нито са изложени от касатора М. В. релевантни доводи за обосноваване на значението на такъв въпрос за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предпоставено от необходимост за разглеждането му от касационната инстанция, с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по нейното прилагане или с оглед осъвременяването й, съгласно дадените в т. 4 на ТР № 1/09 г. на ОСГТК на ВКС разяснения.

Касационното обжалване се допуска на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което не се налага изследване на соченото от касаторите основание по чл. 280, ал. 2 ГПК - очевидна неправилност.

Не се установяват факти, насочващи към вероятна нищожност на решението при извършената служебна проверка от касационния съд.

С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 23/11.01.2022 г. по в. гр. д. № 2482/2021 г. на ОС-Варна.

УКАЗВА на касаторите Т. Д. Я., В. Г. Х. и Д. Т. Д., в едноседмичен срок от съобщението да представят по делото документ/-ти за внасяне по сметката за държавни такси на Върховен касационен съд, на сума от по 40 лв. за всеки един от тримата за държавна такса по касационната жалба, като при неизпълнение в срок на горното указание от тези касатори, касационната жалба ще бъде оставена без разглеждане, а образуваното по нея производство прекратено.

УКАЗВА на касатора М. К. В. в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото документ за внасяне по сметката за държавни такси на Върховен касационен съд, на сума от 40 лв. за държавна такса по касационната жалба, като при неизпълнение в срок на горното указание, касационната жалба ще бъде оставена без разглеждане, а образуваното по нея производство прекратено.

При внасяне на дължимите държавни такси в срок, делото да се докладва на Председателя на Второ гражданско отделение при Гражданска колегия на ВКС за насрочване.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: