О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 50373
София, 21.10.2022 г.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Четвърто отделение, в закрито заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
МАРИЯ ХРИСТОВА
като разгледа докладваното от съдия М.Хч. гр. дело № 3057 по описа за 2022г. взе предвид следното:
Производството е образувано по частна касационна жалба от В. К. И. и Н. Г. И., чрез адвокат Н. Н., срещу постановеното определение №5087/17.12.2021г. по ч. г.д.№10734/2021г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение №20097024/16.04.2021г. по г. д.№1460/2020г. на Районен съд – София, 167-ми състав за прекратяване на производството по делото.
Твърди се, че обжалваното определение е неправилно, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост.
Ответникът „ГЕБОНА – БАТАНОВЦИ“ ЕООД, редовно призован, не е депозирал писмен отговор в срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК и не изразява становище по жалбата.
Съставът на Върховен касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Представено е и изложение на основанията за допускане на касационно обжалване.
В същото се обосновава допускане на обжалването по следните правни въпроси: 1/ Налице ли е сила на присъдено нещо по чл. 198 от ГПК и респективно – допустим ли е иск по чл. 45 от ЗЗД, съответно – по чл. 73 ЗС, с предмет осъждане на бившия наемател да заплати обезщетение за преките вреди, нанесени на собственика /бивш наемодател/ от лишаване на собственика да ползва вещта си, при наличие на влязло в сила Арбитражно решение, с което е разгледан иск по чл. 236, ал. 2, предл. 1 от ЗЗД /за обезщетение за пропусната полза от препятствано последващо отдаване под наем на имота/ и чл. 59 ЗЗД /неоснователно обогатяване на ответника/. Твърди се, че определението е постановено в противоречие с ТР №1/2001г. по т. д.№1/2000г. на ОСГК на ВКС; решение №43/14.04.2014г. по г. д.№6421/2013г. на ВКС, ІІ г. о.; решение №133/14.03.2011г. по г. д.№2020/2009г. на ВКС, І г. о. Искането е основано на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. 2/ Съдът обвързан ли е от дадената правна квалификация във влязлото в сила арбитражно решение при преценка по чл. 198 и чл. 199 от ГПК? Твърди се, че въпросът попада в селективния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като с отговора му ще се създаде уеднаквена практика и ясно тълкуване на чл. 198 от ГПК, досежно преценката за значението на правната квалификация на арбитражно/съдебно решение спрямо последващия иск и неговия предметен обхват. 3/ Идентичен ли е предметът на исковете по чл. 45 от ЗЗД /респективно чл. 73 от ЗС/ и предметът на исковете по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД и ако да – изцяло или частично се припокрива предметния им обхват. Твърди се, че отговорът е от значение за точното приложение на чл. 236, ал. 2 от ЗЗД и чл. 45 от ЗЗД, респ. чл. 73 от ЗС – основание за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. 4/ Искът по чл. 73 от ЗС, респ. по чл. 45 от ЗЗД на бившия наемодател срещу бившия наемател, обхваща ли се от действието на арбитражна клауза, налична в прекратен наемен договор, която е с текст: „Всички спорове, породени от този договор и отнасящи се до неговото тълкуване, попълване на празноти, недействителност, изпълнение и прекратяване, както и приспособяването му към нововъзникнали обстоятелства ще бъдат решавани от Арбитражен съд…“? и 5/ Подчиняват ли се исковете по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД, заведени след прекратяването на наемен договор, на налична в прекратен наемен договор арбитражна клауза с текст: „Всички спорове, породени от този договор и отнасящи се до неговото тълкуване, попълване на празноти, недействителност, изпълнение и прекратяване, както и приспособяването му към нововъзникнали обстоятелства ще бъдат решавани от Арбитражен съд…“? Излага се, че отговорите на последните два въпроса са от значение за точното приложение на чл. 7 от ЗМТА, при наличие на арбитражна клауза в прекратен договор за наем и претенции на бившия наемодател, основани на чл. 236, ал. 2, чл. 73 от ЗС и чл. 45 от ЗЗД.
Претендира се допускане на касационното обжалване и в хипотезата на чл. 280, ал. 2 от ГПК поради вероятна недопустимост на обжалваното определение, като постановено по нередовна искова молба и поради очевидна неправилност.
За да се произнесе, съставът на върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното:
Въззивният съд е потвърдил изцяло определение №20097024/16.04.2021г. по г. д.№1460/2020г. на Районен съд – София, 167-ми състав за прекратяване на производството по делото поради разрешаване на предявените искове с влязло в сила решение на арбитражен съд и поради неподведомственост на спора, поради наличие на валидна арбитражна клауза в сключения между страните наемен договор.
За да постанови този резултат съдът е приел, че производството пред първостепенния съд е образувано по искова молба от В. К. И. и Н. Г. И. срещу „ГЕБОНА – БАТАНОВЦИ“ ЕООД за осъждане на ответника да заплати сумата от 12 000лв., от които 9 000лв. за В. К. И. и 3 000лв. за Н. Г. И., представляваща обезщетение за вреди, произтекли от лишаване на ищците от възможността да ползват собствения им недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], вследствие на липсата на освобождаване на наетия имот от ответника след прекратяване на Договора за наем, за периода от 01.03.2015г. до 31.08.2015г. и в условие на евентуалност за осъждане на ответника да заплати сумата от 12 000лв., от които 9 000лв. за В. К. И. и 3 000лв. за Н. Г. И., представляваща задължение по чл. 3 от прекратения Договор за наем за заплащане на цената на ползване на собствения на ищците недвижим имот, за периода от 01.03.2015г. до 31.08.2015г.
Констатирал е, че по делото е представено арбитражно решение от 18.12.2019г. по ВАД №19/2019г. на Арбитражния съд при Европейска институция по медиация и арбитраж – [населено място], с което са отхвърлени предявените от В. К. И. и Н. Г. И. срещу „ГЕБОНА – БАТАНОВЦИ“ ЕООД искове, както следва: 1/ за осъждане на ответника да заплати сумата от 12 000лв., от които 9 000лв. за В. К. И. и 3 000лв. за Н. Г. И., представляваща обезщетение за неизпълнение на задължение за опразване на нает имот за периода от месец март 2015г. до месец август 2015г., както и сума от 751, 20лв. за възстановяване на консумативни разходи за имота до месец август 2015г. – за СОТ за месец април и май на 2015г.; за вода към „Софийска вода“ АД до 31.08.2015г.; за топлинна енергия към „Т. С. ЕАД от м. февруари 2015г. до 31.08.2015г.; за електроенергия към „ЧЕЗ – Електро-България“ АД до 31.08.2015г.; за заплащане на работници за почистване на помещението; такса смет за периода; и 2/ и в условие на евентуалност за осъждане на ответника да заплати сумата от 12 000лв., от които 9 000лв. за В. К. И. и 3 000лв. за Надежда Г. И., представляваща обезщетение за вреди – пропуснати ползи от отдаването под наем на съсобствения на ищците недвижим имот. Констатирал е, че дадената в решението правна квалификация на исковете е чл. 236, ал. 2 от ЗЗД по главния иск и чл. 59 от ЗЗД по евентуалния. Посочил е, че при извършена служебна справка е установил, че с решение №142/24.02.2021г. по т. д.№918/2020г. на ВКС са отхвърлени исковете на ищците по чл. 47, ал. 1, т. 2, т. 5 и т. 6 и чл. 47, ал. 2 от ЗМТА за отмяна, съответно прогласяване нищожността на арбитражното решение.
Въз основа на това е направил извод, че предявените пред Софийски районен съд искове са идентични с тези разгледани в арбитражното производство, независимо от посочената от страната правна квалификация, както и тази дадена с арбитражното решение, тъй като е налице идентичност на изложената фактическа обстановка, формулираните петитуми и фактическите състави посочени в арбитражното решение и в исковото производство. Посочил е, че наличието на влязло в сила решение, с което повдигнатия пред съда спор е разрешен е пречка за неговото разглеждане, предвид разпоредбата на чл. 299, ал. 1 от ГПК и същият подлежи на прекратяване, на основание ал. 2 на чл. 299 от ГПК. Наличието на сила на пресъдено нещо е абсолютна процесуална пречка за образуване на повторен процес. В допълнение към изложеното, въззивният съд е приел, че страните по делото са обвързани от валидна арбитражна клауза съдържаща се в чл. 50 от сключения между тях договор за наем, с която всички спорове породени от него или отнасящи се до неговото тълкуване попълване на празноти, недействителност, изпълнение или прекратяването му, както и относно приспособяването му към нововъзникнали обстоятелства следва да бъдат разрешавани от Арбитражния съд при Европейска институция по медиация и арбитраж – [населено място]. Посочил е, че съгласно константната практика на ВКС, без значение дали договорът ще бъде развален или прекратен, този факт не се отнася до арбитражната клауза, която изрично обхваща и споровете породени от прекратяване действието на договора. При тези съображения е потвърдил първоинстанционното определение.
Съставът на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване:
Поставените в изложението на касационните основания въпроси са неотносими – същите не са включени в предмета на спора, нито са обуславящи правните изводи на съда по конкретното дело. Предявените искове не са с правно основание чл. 45 от ЗЗД и чл. 73 от ЗС, а съдът не е обвързан от дадената от страната квалификация. При постановяване на обжалваното определение съдът е съобразил изложените в исковата молба твърдения и формулирания петитум, както и обстоятелството, че така очертаните предметни предели на производството съвпадат с разгледаните от арбитражния съд претенции между същите страни, за същия имот и период, произтичащи от невъзможността за ползване на наетия имот за период от шест месеца след прекратяване на договора за наем.
Предвид изложеното, съдът намира, че поставените въпроси не осъществяват общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Не са налице и специалните предпоставки, посочени от касатора по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. По приложение на разпоредбата на чл. 299 от ГПК е формирана трайно установена съдебна практика, включително и сочената в изложението, според която съдът е задължен да зачете силата на пресъдено нещо по влязло в сила решение, която се формира по отношение на спорното право, индивидуализирано посредством основанието и петитума на исковата молба. Обжалваното определение е постановено в съответствие с така дадените разрешения, а поставените въпроси не са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Не са налице и сочените основания за допускане на обжалването по реда на чл. 280, ал. 2 от ГПК – недопустимост и очевидна неправилност на въззивното определение. Съгласно трайно формираната съдебна практика на ВКС по приложение на чл. 270, ал. 3 от ГПК, съдебните актове са недопустими, когато са постановени при липса на право на иск – при наличие на процесуални пречки или липса на някоя от абсолютните предпоставки за предявяването и разглеждането му. Недопустими са и актовете, които са произнесени по непредявен иск, когато съдът е излязъл извън спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с поисканото от ищеца; когато се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран в нарушение на диспозитивното начало; при участие на ненадлежна страна или при разглеждане на вече разрешен с влязло в сила решение спор между страните по същия предмет и основание. В случая нито една от посочените хипотези не е налице, поради което твърдението за евентуална недопустимост на обжалвания съдебен акт, по смисъла на чл. 280, ал. 2 от ГПК, е неоснователно. Не е налице очевидна неправилност на оспореното определение, тъй като при постановяването му съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика.
В заключение, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение №5087/17.12.2021г. по ч. г.д.№10734/2021г. на Софийски градски съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: