Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от адв.М.М. – пълномощник на В. Ц. В., против въззивно решение № 156/ 06.07.2018 г. по гр. д № 176/2018 г. по описа на Окръжен съд – Кюстендил, с което е отменено решение № 71/ 20.02.2018 г. по гр. д. № 1839/2017 г. по описа на Районен съд – Дупница за разликата над 800 лв. до присъдените 2 000 лв.,представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени от В. В. страдания вследствие на незаконно повдигнато обвинение за извършване на престъпление по досъдебно производство № 416/2017 г. по описа на РП-Дупница и искът в тази част е отхвърлен.Отменено е решението и за разликата над 80 лв. до присъдените 201 лв.,представляваща разноски съобразно уважената част на иска.Потвърдено е решението в останалата част.

В касационната жалба се съдържат оплаквания за неправилност на атакуваното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Касаторът счита, че присъденото обезщетение за неимуществени вреди е значително занижено и не отговаря на справедливия размер по смисъла на чл. 52 ЗЗД.

Позовава се на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Твърди, че при постановяване на атакуваното решение въззивният съд се е произнесъл по въпроса, свързан с начина на определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор от ответника по касация.

Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва атакуваното решение, което е с допустим предмет на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3 ГПК и цената на предявеният иск.

Предмет на делото е предявен от В. Ц. В. против Прокуратурата на Р. Б иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от незаконно повдигнато обвинение за извършване на престъпление по чл. 343”б”,ал. 3 НК в размер на 20 000 лв.,ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба – 11.09.2017 г.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че на 27.05.2017 г. е било образувано досъдебно производство за извършване на престъпление по чл. 343”б”,ал. 3 НК от В.,като с постановление от 22.08.2017 г. на Районна прокуратура - Дупница наказателното производство е прекратено на основание чл. 22, ал. 1, т. 2 НК, поради това, че обвинението не е доказано.Приел е за неоснователни възраженията на ответника, че не е осъществен фактическия състав на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ тъй като срещу ищецът не е повдигнато обвинение за извършено престъпление от общ характер.Позовавайки се на ТР № 3/2005 г.,т. 7 на ОСГК на ВКС е посочил, че съответният правозащитен орган отговаря и в случаите, когато наказателното производство е прекратено, поради недоказаност на обвинението, като основанието за прекратяване по чл. 237, ал. 1, т. 2 от НПК съответства на основанието за търсене на отговорност за вреди по чл. 2, т. 3 ЗОДОВ, а именно - че деянието не е извършено от лицето.При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е взел предвид представената прихиатрична консултация и събраните гласни доказателства, както и естеството на повдигнатото обвинение, което в настоящия случай по смисъла на чл. 93, т. 7 НК не е тежко.Прилагайки критериите на принципа за справедливост - вида и характера на упражнената процесуална принуда, колко и какви процесуални действия са извършени с участието на пострадалия, как са извършени действията, в продължение на колко време, проведено ли е ефективно разследване в разумен срок и др., съдът е отчел, че наказателното производство водено срещу ищеца е продължило около три месеца и продължителността не надвишава критериите на чл. 6 от ЕКЗПЧОС /в сила за България от 07.09.1992 г./, т. е. досъдебното производство е приключило в разумен срок и срещу ищеца не е било повдигнато обвинение, поради което не му е била налагана и мярка за неотклонение.Освен това той не е участвал в никакви процесуални действия, а съдебно - химическата /токсикологична/ експертиза е извършена в сравнително кратък период. На следващо място съдът е взел предвид, че размерът на обезщетението се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания, страдания и неудобства, стигнало ли се е до разстройство на здравето /заболяване/, а ако увреждането е трайно - медицинската прогноза за развитието на заболяването и е приел, че в настоящия случай не се установява образуваното наказателно производство да е увредило значително или трайно физическото или психическото състояние на В.,както и той да е търпял негативни преживявания - срам, страдания, психически притеснения над обичайните такива, които настъпват в резултат от наказателното производство. С оглед на така установеното съдът е приел, че обезщетението за неимуществени вреди, над размер от 800 лв. би било прекомерно и несъобразено със съдебната практика и критерия „справедливост”, като е посочил допълнително, че осъждането само по себе си също има ефекта на овъзмездяване на вредите.

Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материално-правен или процесуално-правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт и по отношение на който да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът за начина на определяне справедливия размер на обезщетението за претендираните неимуществените вреди обуславя решаващата воля на съда, поради което представлява общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но не е налице допълнителното основание по т. 1, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

Съгласно чл. 52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост. Този критерий е намерил широко обсъждане в съдебната практика. Съдържанието на понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД е предмет на изследване още в ППВС № 4/1968 г. и трайно се приема, че включва винаги конкретни факти предвид стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател - характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки. Въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство/вкл. досъдебното/, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Като база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка, Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. Поради изложеното не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 156/ 06.07.2018 г. постановено по гр. д № 176/2018 г. по описа на Окръжен съд – Кюстендил.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: