Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Г. А. срещу решение № 130/09.04.2020 г. по в. т. д. № 73/2020 г. на Апелативен съд Пловдив, с което е потвърдено решение № 165/21.11.2019 г. по т. д. № 298/2018 г. на Окръжен съд Пазарджик за осъждане по предявения от „Балнеологичен център „Камена“ ЕАД срещу касатора иск по чл. 55, ал. 1, предл. I ЗЗД за заплащане на сума в размер 52 692, 66 лв., ведно със законната лихва от 19.10.2018 г.

В подадената касационна жалба се излагат твърдения, че са налице отменителни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК.Рират се доводи, че въззивният съд е допуснал нарушение на процесуалните правила, на материалния закон – чл. 111, б. „в“ ЗЗД, както и е постановил необосновано решение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касация поради неговата недопустимост, тъй като в производството не е участвала съпругата на касатора, евентуално поради неговата очевидна неправилност, тъй като съдът не е съдействал на страните да изяснят фактическата страна на спора. Решението е постановено в противоречие със задължителна практика на ВС, а именно ППВС № 1/79 г. От касатора е формулирано искане за отмяна на постановеното въззивно решение и отхвърляне на предявения иск.

От ответника по касация „Балнеоложки център „Камена“ ЕАД е подаден отговор на касационната жалба, с който се изразява становище за липса на предпоставки въззивното решение да бъде допуснато до касация. При евентуалност е направено искане за постановяване на решение, с което атакуваният въззивен акт бъде оставен в сила. Претендира се присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните не е спорно обстоятелството, че В. А. е бил изпълнителен член на съвета на директорите на ищцовото дружество през периода март 2014 г. – май 2017 г., както и че през част от този период, а именно март 2014 г. – октомври 2015 г., той е бил и общински съветник в Общински съвет Велинград. Приел е за безспорен и въпроса, че по повод осъществяване на дейността си като член на съвета на директорите А. е бил страна по договор за управление по смисъла на чл. 244, ал. 7 ТЗ като въз основа на този договор е получил възнаграждение в размер на 52 692, 66 лв. при забраната на чл. 34, ал. 7 от ЗМСМА (ЗАКОН ЗА МЕСТНОТО САМОУПРАВЛЕНИЕ И МЕСТНАТА АДМИНИСТРАЦИЯ), която е с адресати лица, участващи в органите на управление или контрол на търговски дружества с държавно участие и едновременно с това осъществяващи функциите на общински съветници. Въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния такъв относно липсата на основание в полза на А. да бъде изплащано възнаграждение за участието му в управителния орган на „Балнеоложки център „Камена“ ЕАД. Възражението за давност съдът е намерил за преклудирано, тъй като е било направено едва в писмените бележки.

Настоящата инстанция намира, че няма основания за допускане на касационен контрол по отношение на постановеното от Апелативен съд Пловдив въззивно решение.

Сочените основания за директен достъп до касация са правно несъстоятелни. Решението на предходната инстанция е допустимо, тъй като в производството не е било необходимо задължителното конституиране на съпругата на А.. Този извод пряко произтича от разпоредбата на чл. 33 от СК (СЕМЕЕН КОДЕКС). Дори хипотетично да се приеме тезата на касатора /която в действителност е правно необоснована/, че вземанията му по договора за управление са станали част от семейната имуществена общност и следват режима на вещните права, то съгласно задължителните постановки на ТР № 3/29.06.2017 г. по т. д. № 3/2016 г. на ОСГК на ВКС по предявен от или срещу съпрузите иск за собственост на вещи или имоти, придобити в режим на съпружеска имуществена общност, съпрузите са необходими, но не са задължителни другари. Което означава, че посочването на двамата съпрузи като ответници не е изискване за редовност на исковата молба.

Не е мотивирано и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. III ГПК, което се характеризира със самостоятелен фактически състав. Той предпоставя обосноваване от касатора на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните. Такива пороци на съдебното решение са приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, драстично нарушаване правилата на формалната логика и на основополагащи за производството процесуални правила. Такива пороци на съдебния акт не са обосновани от касатора, а и не се констатират от настоящата инстанция. Доводите по тази част от изложението се отнасят до правилността на мотивите на въззивния съд.

Не е налице и соченото основание за достъп до факултативен касационен контрол ро чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос според изискването на т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС - да е от значение за решаване на възникналия между страните спор. Настоящата инстанция няма задължение да извежда въпрос от съдържанието на изложението, ето защо само на това основание следва да бъде отказан достъп до касация. В изложението касаторът на практика изразява несъгласие с изводите на въззивната инстанция, но правилността на атакуваното решение не би могла да бъде проверена в производството по чл. 288 ГПК

След като не се установява наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 2, предл. II и III ГПК, както и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, то следва да бъде отказан достъп до касационен контрол за законосъобразност на въззивното решение, постановено от Апелативен съд Пловдив.

При изхода на спора и на основание чл. 81 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени сторените за настоящата инстанция разноски, които са в доказан размер от 720 лв. – платено адвокатско възнаграждение.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 130/09.04.2020 г. по в. т. д. № 73/2020 г. на Апелативен съд Пловдив.

ОСЪЖДА на основание чл. 81 ГПК В. Г. А., ЕГН [ЕГН], да заплати на „Балнеологичен център „Камена“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], сума в размер на 720 лв.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2,