Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано по касационна жалба на Ю. Н. Й. чрез адвокат П. М. от АК-Б. срещу решение № 78 от 24.09.2020 г. по в. гр. д. № 150/2020 г. на Апелативен съд Бургас, с което се потвърждава решение от 17.12.2019 г. по гр. д. № 269/2019 г. на Окръжен съд Бургас в частта, в която е уважен иска на Г. И. С. против „АС-ПРИМ-90“ ЕООД и Ю. Н. Й. на основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД.

В касационната жалба се съдържат доводи за неправилност поради нарушение на материалния закон и процесуалните правила, а в изложение към нея се поддържа, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпросите: 1.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на решението си всички допустими и относими към спорния предмет доводи твърдения и възражения на страните? 2.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства на страните в тяхната съвкупност? 3.При какво съотношение продажна цена – данъчна оценка, цената следва да се приеме от съда за необосновано ниска? 4.При иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД правоотношението работодател–служител презумира ли знание за увреждане у приобретателя в качеството му на служител на прехвърлителя по оспорваната сделка? Касаторът счита, че първите три въпроса са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, а последният е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

От Г. И. С. чрез адвокат Л. Ц. от АК-Б. е подаден писмен отговор, с който оспорва доводите в жалбата, като счита, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване и претендира сторените разноски по делото.

За да постанови решението, въззивният съд е приел, че ищецът по делото е установил качеството си на кредитор на дружеството-ответник, което произтича от сключения между тях договор за покупко-продажба от. ......... г. на недвижим имот в [населено място], м.“Б.“, и спогодба от същата дата, с която ищецът се е съгласил да съдейства на управителя на „АС-ПРИМ-90“ ЕООД да бъде избран за управител на ваканционно селище „В.“, за което в срок до 1 година да му бъде заплатена сумата 80 000 лева, като при неизпълнение, дружеството се е задължило да продаде на ищеца придобития от него имот. С оспорваната сделка от 10.06.2016 г., „АС-ПРИМ-90“ ЕООД е продало същия недвижим имот на Ю. Н. Й., но според съда, тя е знаела, че продажбата уврежда интереса на кредитора, тъй като и без преки доказателства, знанието за увреждане може да бъде изведено от няколко взаимно свързани факти, които водят до несъмнен извод, че разпоредителната сделка е в ущърб на кредитора.

Настоящият състав на Върховният касационен съд намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения: Първият процесуалноправен въпрос за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по всички твърдения, доводи и възражения на страните по делото не обуславя допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като касаторът не е посочил конкретния довод или възражение, по които въззивната инстанция не е взела отношение. Въззивният съд е направил самостоятелна преценка на събраните доказателства, като е посочил, че с оглед възмездния характер на сделката е необходимо да се установи знание за увреждане на кредитора не само от длъжника, но и от лицето закупило имота. При липсата на преки доказателства или факти, знанието на приобретателя може да бъде изведено и от установените по делото взаимно свързани факти, когато се обосновава несъмнен извод за такова намерение. Изводите на съда по поставения правен въпрос са в съответствие с формираната съдебна практика на ВКС – напр. решение № 68/22.02.2012 г. по гр. д. № 748/2011 г. на ІІ г. о., решение № 392/10.01.2012 г. по гр. д. № 891/2010 г. на І г. о., решение № 470 от 16.01.2012 г. по гр. д. № 1318/2010 г. на ІV г. о. и решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ІV г. о., в които се приема, че съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК съдът постановява решението си, като преценява доводите на страните по свое вътрешно убеждение, върху приетите за установени обстоятелства и в рамките на твърдените по делото факти, като всяка от страните носи тежестта на доказване на фактите, от които черпи изгодни за себе си последици. В тази връзка, първият въпрос не дава основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Вторият процесуалноправен въпрос обуславя изхода на делото, но също не дава основание за допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд, в случая, е обсъдил всички релевантни за правния спор обстоятелства и въз основа на тях е приел, че всяко разпореждане, което засяга права на кредитора, води до неговото увреждане, когато се препятства възможността той да бъде удовлетворен от прехвърленото имущество, а при възмездно действие – ако е налице знание за увреждане на кредитора от двете страни по сделката. Мотивите на съда са в съответствие със съдебната практика на ВКС – напр. решение № 320/05.11.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1379/2012 г., ІV г. о., в което се приема, че увреждащо кредитора действие е всеки правен и фактически акт, с който се засягат права, които биха осуетили или затруднили осъществяване на правата на кредитора спрямо длъжника. Увреждането е налице, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или по какъвто и да е начин затруднява удовлетворението на кредитора, в т. ч. извършено опрощаване на дълг, обезпечаване на чужд дълг, изпълнение на чужд дълг без правен интерес и пр.

С ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК приема, че при липсата на относим за изхода на делото правен въпрос, като общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, не може да бъде допуснато касационно обжалване за проверка правилността на фактическите изводи на съда в обжалваното решение. В случая, третият поставен от касатора въпрос не правен, а фактически, тъй като отговорът му е свързан с конкретната преценка на доказателствата за възприетите от въззивния съд првнорелевантни факти, въз основа на които е установил, че продажната цена е необосновано занижена. По същността си този въпрос представлява оплакване срещу фактическите и правни изводи на съда, които не могат да бъдат проверявани за необоснованост в производството по реда на чл. 288 ГПК, а само след като бъде допуснато касационно обжалване на решението по конкретно поставен от касатора правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Според въззивния съд, по делото се доказва фактическия състав на чл. 135, ал. 1 ЗЗД, тъй като от събраните писмени и гласни доказателства за личните и служебни отношения между управителя на дружеството и купувача на имота, вкл. обясненията по чл. 176 ГПК се установява, че страните по оспорената сделка са в служебна зависимост и близки отношения, а цената на закупения имот е необосновано ниска /според вещото лице/, т. е. съдът е приел, че към момента на възмездното прехвърляне на имота, лицето, с което длъжникът е договарял, е знаело за увреждането на кредитора.

Последният въпрос не обуславя изхода на делото и правните изводи на съда, доколкото в мотивите на въззивното решение изобщо не е била обсъждана презумцията за знание по чл. 135, ал. 2 ЗЗД, във връзка със служебните отношения между работодател и служител., поради което въпросът е неотносим.

След като съществуващата съдебна практика е уеднаквена и липсват аргументи да бъде изменена или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретни разпоредби на закона във връзка с исковете по чл. 135 ЗЗД, не може да се приеме, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Когато се твърди, че правната уредба е непълна или противоречива и липсва съдебна практика по определен въпрос също е необходимо да се изложат аргументи в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречието на конкретни правни норми, чието тълкуване се иска. В случая, няма доводи в посочения смисъл, поради което не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

От Г. И. С. чрез адвокат Л. Ц. от АК-Б. са поискани разноски, които с оглед изхода на делото следва да бъдат присъдени съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 26.02.2021 г.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 78/24.09.2020 г. по в. гр. д.№ 150/2020 г. на Апелативен съд Бургас в обжалваната част.

ОСЪЖДА Ю. Н. Й., ЕГН [ЕГН], да заплати на Г. И. С., ЕГН [ЕГН], чрез адвокат Л. Ц. от АК-Б. разноски пред касационната инстанция в размер на 2000 (две хиляди) лева.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.