Производството е по реда на чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца „Н. У“ ЕООД, [населено място] срещу решение № 178 от 21.03.2022г. по в. т.д.№ 77/2022г. на Апелативен съд София, 11 състав, с което е отменено решението по т. д.№ 1741/2019г. на Софийски градски съд, вместо което е отхвърлен главният иск, предявен от ищеца „Н. У“ ЕООД срещу „К. Т“ ООД, [населено място] за заплащане на сумата 60 000лв. незаплатена остатък от цена (с включено ДДС), дължима на основание чл. 3, б. „Б“ от договор за продажба на право на експлоатация (търговска дейност) и бизнес опит от 22.11.2018г. с продавач „Н. У” и купувач „К. Т”, ведно с мораторна и законна лихва. Отменено е решението и в частта, с която е отхвърлен насрещният иск (този, предявен в съотношение на евентуалност), вместо което „Н. У“ ЕООД е осъдено да заплати на „К. Т“ ООД сумата 204 000лв., платена на отпаднало основание - развален по право договор за продажба на експлоатация на търговска дейност и бизнес опит от 22.11.2018г.

Решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен кумулативно съединеният иск на „Н. У“ ЕООД с правно основание чл. 92 ЗЗД за сумата 10 000лв. - неустойка за забава при плащането на главницата по чл. 7, б. „Г“ от договора е влязло в сила като необжалвано от ищеца.

Решението на въззивния съд в частта за потвърждаване отхвърлянето на предявения като главен насрещен иск за връщане на сумата 204 000лв. поради нищожност на договора за продажба поради неспазване на предписаната форма (при твърдение, че той е такъв за продажба на обособена част от търговско предприятие и не е сключен в предписаната в чл. 15 ТЗ писмена форма с нотариална заверка и на подписите и на съдържанието му) също е влязло в сила като необжалвано от „К. Т“ ООД.

С касационната жалба ищецът по главния иск поддържа искане за отмяна на въззивното решение в неговата цялост.

Въведено е твърдение за недопустимост на обжалвания акт по съображения, че ищецът по насрещния иск „К. Т“ не е заявил твърдение, че задължението за реституция на сумата 204 000лв. е настъпило поради разваляне по право на договора от 22.11.2018г., а последователните твърдения в насрещния иск и в хода на производството са за прекратяване на този договор, поради настъпване на прекратително условие, каквото „К. Т“ счита, че е уговорено в чл. 7, б. „Д“, във вр. с чл. 7 б. „Г“. Касаторът поддържа, че при твърдение за автоматично прекратяване на договора, иск с правно основание чл. 55, ал. предл. трето ЗЗД, основан на разваляне на договора, не е предявен. Според касатора е подменен очертаният от ищеца по насрещния иск предмет на спора и фактическите основания на иска, поради което постановеното решение, както по отношение на насрещния иск, така и по отношение на първоначалния иск, са недопустими.

По отношение на довода за недопустимост на решението по първоначалния иск други съображения не са изложени. Поддържа, че въззивната инстанция е смесила института на прекратяване и института на разваляне на договора. Въведено е и твърдение за неправилност на решението поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като въззивният съд се ограничил единствено до изследване действителността на договора, но не извършил анализ дали уговорката в чл. 7, б. „Д“ е действителна, както го задължава ТР №1/2020г. на ОСГТК на ВКС. Твърдението е, че тази уговорка е нищожна поради противоречие на закона и добрите нрави, което се установява от самото съдържание и от разписания текст - т. е. произтича пряко от самата клауза, поради което САС е следвало да прогласи нищожността й. Излага подробни съображения за наличието на основанията за нищожност по чл. 26, ал. 1, предл. първо и трето ЗЗД и за противоречие на правния принцип, че никой не може да черпи права от собственото си недобросъвестно поведение, до който резултат според страната води приложението на разпоредбата на чл. 7, б. „Д“. Касаторът възразява, че тълкуването, възприето от САС, че уговорката по чл. 7, б. „Д“ във вр. с б. „Г“ е такава за разваляне на договора по право при настъпване на предпоставката за това - неплащане на остатъка от продажната цена, е дадено в противоречие с разпоредбата на чл. 20 ЗЗД и критериите, посочени в нея не са приложени в пълен обем. Изразява несъгласие с тълкуването на характера на процесния договор като предварителен договор за наем, съчетан с прехвърляне на опита на продавача. Оспорва правилността на изводите на САС, че разпоредбата на чл. 7, б. „Д“ се прилага както при пълно, така и при частично неизпълнение. Излага подробни съображения, че тази разпоредба визира единствено цялостното неизпълнение на плащането на остатъка от продажната цена. Въвежда оплакване, че в нарушение на разпоредбата на чл. 269 ГПК САС не е обсъдил довода на „Н. У“ в отговора на въззивната жалба, че действието на разпоредбата на чл. 7, б. „Д“ би могло да настъпи само ако би било обективно възможно да бъдат върнати от купувача в патримониума на продавача правото на експлоатация, търговската дейност по отношение на бензиностанциите и бизнес/търговския опит; че уговорката в чл. 7, б. „Д“ е неприложима, тъй като нито правото на експлоатация на бензиностанциите, нито бизнес опитът е възможно да бъдат върнати на продавача при установения начин на тяхното предаване, регламентиран в чл. 4 от договора, както и с оглед спецификата на бизнес опита като интелектуално благо. Въведен е и довода, че въззивната инстанция не е изследвала дали е налице разпоредбата на чл. 87, ал. 4 ЗЗД. Оспорва се и извода на САС, че към датата на разваляне на договора - 27.12.2018г. държането на трите обекта е върнато на пренаемодателя „Н. У“ на основание разваления договор. Счита за напълно нелогичен извода на САС, че връщането на бензиностанциите на 26.11.2018г. (тази в [населено място]) и на 04.2018г. (на тези в Казанлък и Калофер) на продавача при краен срок на задължението за плащане на остатъка от цената -27.12.2018г., съставлява връщане на търговските обекти от купувача по смисъла, вложен в разпоредбата на чл. 7, б. „Д“. Поддържа, че връщането на бензиностанциите на посочените дати е на основание чл. 4 б. „Д“ каквото е поетото задължение от продавача, а задължението по чл. 7б. „Д“ е санкция за неплатилия цената купувач. Счита за неправилен извода на въззивната инстанция, че сключването на договори за наем от ответника със собствениците на бензиностанциите е ирелевантно за спора. Поддържа, че това обстоятелство е от особено значение за преценката дали към момента на настъпване на падежа за плащане на остатъка от продажната цена и при сключени наемни договори между ответника и собствениците, е било реално осъществимо връщането на същите (връщане разбиране като право на експлоатация) в патримониума на продавача. Счита, че този факт е релевантен и за преценката дали е налице обедняване на купувача за сметка на продавача от гледна точка на преследваната с договора цел - „Н. У“ да преустанови търговската си дейност, а насрещната страна - да започне такава. Изложени са и други съображения за неправилност на решението по отношение на главните искове, както и за очевидна неправилност на обжалвания акт. Твърди се, че са допуснати особено съществени нарушения на чл. 9, чл. 20, чл. 20а, чл. 89 ЗЗД във вр. с чл. 288 ТЗ и на процесуалните разпоредби - чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2, чл. 269 ГПК, които са приложени в обратен смисъл. Отново се акцентира за неправилния според страната извод на въззивната инстанция, че към датата на развалянето на договора, държането на трите обекта е върнато на пренаемодателя. Твърди се, че това заключение не отчита, че връщането на бензиностанциите е осъществено на основание чл. 4, б. „Д“, което не може да се отъждестви с връщането на търговските обекти в изпълнение на предвиденото в чл. 7, б. „Д“. Счита тези изводи за изградени в противоречие с правилата на формалната логика, с оглед съпоставката на дължимото и/или изпълнено в темпорално отношение съобразно уговорките в договора. Очевидната неправилност е обоснована и с твърдението, че въззивното решение има за краен резултат признаване на правото на неоснователно обогатяване на ответника, който е запазил правото си да експлоатира бензиностанциите, включително чрез придобития от ищеца бизнес опит, не е заплатил остатъка от продажната цена - 60 000лв., но и получава съдебно признато право да му бъде върната заплатената цена от 204 000лв. Искането е за отмяна на решението, уважаване на първоначалния иск и отхвърляне на насрещния със законните последици.

В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се иска допускане на касационното обжалване по въпросите:

1/ „Разполага ли с правомощие въззивният съд да подмени очертаните фактически твърдения на ищеца, формиращи основанието на пределите на търсената защита и при положение, че правният спор е разгледан въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, постановеното решение, недопустимо ли е?“ Въведена е предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1, предл последно ГПК.

2/ „В какъв обем следва да са извършените от въззивната инстанция процесуални действия, за да бъде удовлетворено изискването на чл. 12, чл. 235, чл. 236, ал. 2 и чл. 269 ГПК, осигуряващи постановяването на законосъобразно решение?“ при същата допълнителна предпоставка.

3/ „Длъжен ли е въззивният съд служебно да следи за нищожността на правните сделки или отделни техни уговорки, които са от значение за решаване на правния спор, в хипотеза, в която нищожността произтича пряко от сделката, респ. отделните уговорки или от събраните доказателства дори и заинтересованата страна да не е направила възражение за нищожност?“ при допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, предл първо ГПК с позоваване на ТР №1/2022г. на ОСГТК на ВКС.

4/ „Допустима и действителна ли е уговорка за разваляне на договора по право, което по волята на страните да е предпоставено от неизпълнението на една от тях?“ Касаторът въвежда и обоснова наличието на допълнителната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК като посочва, че по поставения въпрос са относими по аналогия решения на касационната инстанция - решение №7 по т. д.№ 53312/2015г. на 1 г. о., решение№ 77 по т. д.№ 2/2009г. на 1 т. о. Позовава се и на решение № 149 по гр. д.№ 5105/2014г. на 4 г. о.

5/ „При тълкуване на договорна клауза, задължен ли е съдът да тълкува действителната воля на страните, съгласно всички обективни критерии, регламентирани в чл. 20 ЗЗД или може да игнорира по собствена преценка част от тях. Задължен ли е във всички случаи да изследва обстоятелствата, при което е постигната уговорката, последващото поведение на страните, да тълкува уговорката по аргумент за противното или по-силното основание, да изследва всички други обстоятелства, които са от значение за разкриване на действителната воля на страните, как то и други сключени сделки, като при разкриване на действителната воля на страните, приложимо ли е ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК за установяване със свидетелски показания на обстоятелствата, при които договорът е сключен и изпълнен, както и каква е била действителната обща воля на страните?“ Въведена е допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1, предл. последно ГПК.

6/ „Тъждествени ли са понятията разваляне на договора, в частност разваляне по право и прекратяване на договора?“ Позовава се на допълнителната предпоставка въз основа на решението по гр. д.№ 1265/2002г. на 5 г. о. - прекратяването на договорите не е уредено като развалянето, но в разпоредбите, където е предвидено прекратяване, се има предвид преустановяване на договорната връзка за в бъдеще, а не с обратно действие.

7/ „ Задължен ли е съобразно изискването на чл. 269 ГПК въззивният съд да посочи и обсъди всички доводи и възражения на страните, заявени с въззивната жалба и писмения отговор и съществува ли възможност въззивният съд в мотивите да обсъди незаявени от страна в процеса факти, доводи и възражения?“ Според касатора въззивният съд е разгледал невъведено от страните твърдение, че процесният договор е развален по право - въззивникът „К. Т“ е твърдял в жалбата си единствено и само приложението на чл. 25 ЗЗД по отношение на клаузата на чл. 7б. „Д“ - настъпване на прекратително условие, водещо до прекратяване на облигационната връзка между страните. Същевременно въззивният съд игнорирал доводите на „Н. У“ в писмения отговор на исковата молба, че действието на разпоредбата на чл. 7, б.“Д“ не би могло да настъпи поради обективна невъзможност, тъй като не би било осъществимо връщането в патримониума на продавача нито правото на експлоатация-търговска дейност на бензиностанциите, поради последващо сключване на договори за наем между купувача и собствениците на тези търговски обекти в изпълнение на чл. 4 б.“Б“ от договора, нито бизнес опита на продавача като интелектуално благо. Твърди се противоречие на обжалваното решение с решението по т. д.№ 2579/2018г. на 2 г. о. на ВКС.

8/ „Допустима ли е хипотеза, при която фактическите и правни изводи на въззивния съд по предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо и трето ЗЗД, да водят до незачитане на принципа за недопустимост на неоснователното обогатяване и следва ли неоснователното обогатяване да се преценява винаги с оглед реално настъпило обогатяване на едната страна за сметка на другата?“ при предпоставката на чл. 280, ал. 1, т. 1 предл. последно ГПК.

9/ „Очевидно неправилно поради неспазване на правилата на формалната и правна логика ли е съдебно решение, при постановяването на което съдът, извършвайки анализ на предмета на спора, обстоятелствата, подлежащи на изясняване, правно релевантните факти, събраните доказателства, се е отклонил от точното прилагане на закона и основни принципи на правото, както и от правилата за обосноваването като логическа операция?“

В писмен отговор „К. Т“ООД оспорва наличието на предпоставките за допускане на обжалването и основателността на касационната жалба. Счита за неоснователно искането за допускане на обжалването по първия въпрос по съображения, че задължение на съда е да даде правната квалификация на твърдението на ищеца по насрещния иск, а въззивната инстанция в обема на своите правомощия е приела прекратяване на облигационната връзка автоматично, респ. разваляне на договора по право. Счита, че вторият въпрос е универсален, а при поставянето му отсъства причинно следствената връзка със спорните обстоятелства по делото. По третия въпрос счита, че въззивната инстанция се е произнесла по действителността на разпоредбата на чл. 7 „Д“, приела е същата за допустима от закона и договорната свобода. Поддържа, че четвъртият въпрос е идентичен с предходния. Възразява, че петият въпрос е формулиран общотеоретично и при липса на конкретика с предмета на делото и приетото от САС. Счита, че последните шести, седми и осми въпроси касаят правилността на изводите на въззивната инстанция, а ирелевантността им произтича и от необосноваването на допълнителните основания за касационния контрол. Поддържа, че твърдението за очевидна неправилност като основание за осъществяване на касационния контрол не е аргументирано. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба. Поддържа, че не е установено изпълнението на процесния договор - ищецът изобщо не е разполагал с бизнес опит, който да предаде на ответника - обектите не са били управлявани от ищеца. Поддържа становището си, че процесният договор следва да се квалифицира като продажба на обособена част от търговско предприятие, тази сделка не е търговска по смисъла на закона, правилото на чл. 293, ал. 3 ТЗ е неприложимо в конкретния случай, следователно, процесният договор е недействителен поради неспазена предписаната в чл. 15 ТЗ форма.

За да се произнесе, настоящият състав съобрази следното:

По делото е безспорно, че на 22.11.2018г. е сключен договор за продажба на право на експлоатация (търговска дейност) и бизнес опит. Страните по него са посочени като продавач „Н. У” и купувач „Корат треейд”. Във встъпителната част на договора е декларирано, че „Н. У“ има правото на експлоатира три търговски обекта за продажба на горива и петролни продукти и други съпътстващи стоки в градовете С. З, Калофер и Казанлък по силата на договори за наем на тези обекти с различни наемодатели; за в бъдеще дружеството желае да се откаже от правото на експлоатация/търговска дейност в тези обекти, а „К. Т“ желае да развива търговска дейност в тях.

Във връзка с посоченото във встъпителната част на договора по делото няма спор и е установено, че ищецът от 17.03.2017г. е наемател (с право да пренаема - чл. 11, ал. 1) на бензиностанция в [населено място] по договор на наем, сключен със собственика Н. Д и дружеството „Такси газ 08“ЕООД, чийто едноличен собственик е Дяков, със срок до 31.03.2020г.; че от 01.03.2017г. е наемател по договор за наем (с право да преотдава под наем) на обект в [населено място] с наемодател „Сонети 2009“ЕООД със срок до 01.03.2022г.; че от 01.03.2017г. е наемател по договор за наем с „Дория-93“ООД на бензиностанция в [населено място] със срок до 01.03.2022г. с право да пренаема имота. Още на 12.11.2018г. ищецът е уведомил „М. Б“ЕООД - дружество, което към тази дата е било пренаемател на процесните обекти по силата на договори за наем с наемодател „Н. У“ от март и април 2017г., че възнамерява да прекрати търговската си дейност по отношение на трите бензиностанции и по този повод провежда активни преговори с трето лице; С оглед на това е отправил предложение до пренаемателя за подписване на споразумение, с което да се уговори прекратяване действието на договорите за наем от март и април 2017г. и да бъдат уредени последиците от това. На 23.11.2018г. е подписано споразумението за прекратяване на наемните договори от 2017г., както и са постигнати договорености по отношение на това, служител на „М. Б“ да осъществи дейностите по изпълнението на поетото от ищеца задължение по процесния договор за прехвърляне на търговския опит.

Съгласно чл. 1 от процесния договор от 22.11.2018г., „Н. У“ продава на ответника правото на експлоатация - осъществяване на търговска дейност, (дефинирано в договора като продажбата на дребно на крайни потребители на горива, петролни продукти и техните производни, възможност за продажба на стоки в бензиностанции, ведно с всички съпътстващи дейности, продажби и предоставяне на услуги във връзка с дейността) и своя бизнес - търговски опит (дефиниран като логистика на стопанската дейност, изразяваща се в продажба на дребно на крайни потребители на горива, петролни продукти и техните производни, както и възможни за продажба стоки в бензиностанция, бизнес опит при стокооборот и документооборот във връзка с експлоатацията, маркетинга, управлението на качеството на бензиностанцията, планиране на инвестиции, управление и контрол на персонала и всички други знания и умения, придобити от продавача във връзка с развивана от него търговска дейност в посочените в договора бензиностанции), свързан с експлоатацията на трите търговски обекта - бензиностанциите в градовете С. З, Калофер и Казанлък.

Съгласно чл. 3 цената е 264 000 с ДДС, платима в сроковете и условията, както следва:

-чл. 3, б. „А“- 160 000 лева (192 000 лева с ДДС) в деня на подписване на договора;

-чл. 3, б. „Б“- остатъкът от продажната цена в размер на 60 000 лева (72 000 лева с ДДС) - не по - късно от 22.12.2018 г., а в случай, че същият е неприсъствен ден - в първия следващ присъствен ден по посочената в договора банкова сметка.

Съгласно чл. 4, правото на експлоатация (търговска дейност) ще бъде прехвърлено при следните условия:

-б. „А“ при гратисен период до 09.12.2018г., през който продавачът ще реализира наличните в обектите горива, продукти и др., след която дата ще предаде на купувача бензиностанциите с празни резервоари;

-б. „Б“ след изтичането на гратисния период и на 10.12.2018г. страните се задължават да сключат за всяка една от бензиностанциите договор за отдаване под наем, по силата на който продавачът да отдаде под наем всеки един обект на купувача при същите условия, наемна цена и срокове, уговорени по наемните договори, сключени от продавача като наемател. Действието на договорите за преотдаване под наем е обвързано с действието и изпълнението на настоящия договор. В деня на сключването на договор за преотдаване под наем на всяка бензиностанция, продавачът предава на купувача търговските обекти с приемо-предавателен протокол. Предаването се извършва най-късно на 10.12.2018г., а ако се достигне до състояние на празни резервоари по см. на б. „А“, договорите за пренаемане и предаването може да стане преди датата 10.12.2018г.

По делото няма спор, че изпълнението на уговореното в чл. 4, б. „Б“ преотдаване под наем е осъществено на 26.11.2018г. по отношение на обекта в С. З и на 04.12.2018г. по отношение на обектите в [населено място] и [населено място].

Съгласно чл. 4, б. „Д“ след подписването на договорите за преотдаване под наем за всяка една от бензиностанциите и предаването им с приемо-предавателен протокол, продавачът ще съдейства на купувача да бъдат сключени нови договори за наем между собствениците на бензиностанциите и купувача, като в случай, че такива договори за наем бъдат сключени, то в същия ден ще бъдат подписани между продавача и купувача споразумения, с които ще бъдат прекратени сключените в изпълнението на този договор договори за преотдаване под наем за всяка бензиностанция, както и в същия ден ще бъдат сключени споразумения за прекратяване на договорите за наем на същите бензиностанции, сключени между продавача като наемател и наемодателите на продавача.

По делото няма спор, че изпълнението на уговореното в чл. 4, б. „Д“ съдействие от продавача, е осъществено, както и че са сключени нови договори за наем между купувача и собствениците на обектите: на 26.11.2018г. по отношение на обекта в С. З с „Т. Г 08“ЕООД и Н. Д и на 04.12.2018г. по отношение на обекта в [населено място] със „Сонети 2009“ЕООД и на обекта в [населено място] с „Дория-93“ЕООД, което означава, че настъпило и прекратяването на договорите между ищеца и наемодателите - изпълнено е последното задължение, визирано в разпоредбата на чл. 4, б. „Д“.

По делото няма спор, че са сключени и визираните в чл. 4, б. „Д“ споразумения между продавача и купувача за прекратяване на договорите за преотдаване под наем на купувача на трите бензиностанции на същите дати - 26.11.2018г. по отношение на обекта в С. З и на 04.12.2018г. по отношение на обектите в [населено място] и [населено място]. Видно от същите споразумения, те се сключват при констатацията че „К. Т“ вече е наел самостоятелно всеки от обектите и именно с оглед на този факт; че съгласно всяко едно от споразуменията страните декларират, че продавачът е изпълнил задължението си по чл. 4, б. „Д“ - да окаже съдействие за сключване на договори за наем със съответния собственик; че са се сбъднали всички условията на чл. 4, б. „Д; „че връщането на имота със съответното споразумение на пренаемодателя се извършва с оглед осигуряване на възможността собственикът на имота надлежно да го предаде днес на К. Т по сключения нов договор за наем“. Както се посочи, безспорно е, че още на 23.11.2018г. е подписано споразумението за прекратяване на наемните договори от 2017г., въз основа на които бензиностанциите са били преотдадени под наем от ищеца на трето лице.

Съгласно чл. 5 от договора, от момента на подписване на договора до изтичане на гратисния срок по чл. 4, продавачът се задължава да запознае управителя на купувача или посочено от него лице със своя бизнес (търговски ) опит и доколкото се касае предимно за практически знания и умения, и тъй като изпълнението на задължението не е възможно да бъде писмено обективирано, страните се съгласяват, че изпълнението на това задължение ще бъде доказано с подписване на нарочен констативен протокол.

По делото е безспорно, че купувачът е заплатил първата вноска от цената - 192 000 лева с ДДС в деня на подписване на договора, а на 27.12.2018г. - само част от дължимата втора вноска, като е превел сума в размер на 10 000 лева (12 000 лева с ДДС), за което е издадена фактура № 68/28.12.2018г. Предмет на предявения от „Н. У“ иск е вземането за остатъка от цената - 60 000лв. с ДДС.

С отговора на исковата молба ответникът е предявил насрещен иск за връщане на заплатената на основание на процесния договор цена.

Твърдял е, на първо място, че сключеният договор има характеристиката на такъв за продажба на обособена част от търговско предприятие като съвкупност по чл. 15, ал. 1 ТЗ, но поради неспазване на формата (отсъствие в случая на едновременно с нотариалната заверка на подписите на страните и нотариална заверка на съдържанието на договора), той е нищожен - чл. 26, ал. 2, предл. трето ЗЗД и платеното подлежи на връщане като дадено без основание.

На второ евентуално основание е претендирал връщане на цената поради автоматичното прекратяване на договора на основание чл. 7, б. „Д“, настъпило на 22.12.2018г., позовавайки се на разпоредбата на чл. 7, б. „Д“: „При хипотеза на б. „Г“ (ако продавачът не заплати остатъка от продажната цена в срока по чл. 3, ал. 1, б.„Б“), автоматично се прекратяват както настоящият договор, така и сключените в изпълнение на чл. 4, буква „Б“ договори за преотдаване на бензиностанциите под наем, без да е необходимо изявление или покана за доброволно изпълнение от продавача (наемодател по договорите за преотдаване под наем на бензиностанциите) като купувачът дължи връщането им с приемо-предавателен протокол за всеки един от обектите на продавача на 10.01.2019г. В този случай продавачът в седмодневен срок от предаването(връщането) на бензиностанциите, се задължава да върне заплатените авансово суми от продажната цена, след като прихване дължимата му неустойка и законната лихва за забава, включително има право да прихване стойността на евентуално нанесените вреди...“

Ищецът по насрещния иск е твърдял, че е осъществено посоченото в чл. 7, б. „Д“ предаване - връщане от „К. Т“ на „Н. У“ на всеки един от обектите на дати: 26.11.2018г. видно от споразумение за прекратяване на договор за пренаемане на обект С. З; и на 04.12.2018г., видно от споразуменията за прекратяване на договорите за пренаемане на обектите в Калофер и Казанлък, откогато е поддържал, че тече 7 дневния срок за връщане на платената от купувача сума.

Въззивната инстанция е била сезирана с жалба от ответната страна, срещу която главният иск е бил уважен за сумата, съставляваща остатъка от продажната цена по процесния договор от 22.11.2018г. за продажба на право на експлоатация (търговска дейност) и бизнес опит.

Съставът на САС е счел, че на първо място следва да се произнесе по валидността на договора и наличието на облигационна връзка между страните, които са основание на предявените в евентуалност насрещни искове (нищожност на договора, поради сключването му не в установената от закона форма и неговото разваляне по право), преди произнасяне по въпроса за наличието на изпълнение от страна на купувача, който претендира реално изпълнение.

Въззивната инстанция е приела:

1/По очертания като спорен въпрос - дали процесният договор е такъв за продажба на обособена част от търговско предприятие, който не е сключен в предписаната от чл. 15 от ТЗ писмена форма с едновременно нотариална заверка на подписите и съдържанието по подробно изложени съображения е счетено, че процесният договор няма за предмет обособена част от търговското предприятие на продавача, за валидността на същия е достатъчна обикновената писмена форма, която е спазена.

2/ При тълкуването на договорните клаузи на чл. 7, б. „Д“ във вр. с чл. 7, б. „Г“, при посочени като релевантни за тълкуването: предмета и целта на договора, интересът на двете страни от неговото точно изпълнение, въззивната инстанция е преценила, че клаузата чл. 7 б. „Д“ има характер на уговорка за разваляне на договора по право, при изпълнение на предпоставките, посочени в хипотезата на чл. 7 б. „Г“ - неплащане в срок от остатъка от продажната цена от купувача. Приела е, че в тази хипотеза прекратяването на облигационната връзка настъпва автоматично, без никоя от страните да дължи предизвестие, предоставяне на срок за изпълнение или извършване на други действия. Отречена е характеристиката на тази уговорка като такава за прекратително условие по съображения, че разпоредбата на чл. 25 от ЗЗД регламентира хипотези на прекратяване на договора при настъпване на предварително уговорено между страните бъдещо несигурно събитие (условие), стоящо вън от тяхната воля и нямащо връзка с изпълнението на поетите по договора задължения. Преценено е, че в настоящия случай уговорката по чл. 7 б. „Д“ свързва прекратяването единствено с факта на неизпълнение в срок на конкретно задължение на купувача, поради което съставлява клауза за разваляне на договора по право - напълно допустима и валидна, съгласно теорията и трайната съдебна практика.

3/ По спорния въпрос дали клаузата на чл. 7, б. „Д“ е приложима при пълно неизпълнение на задължението за плащане на остатъка от продажната цена или и при частично неизпълнение и при съобразяване на безспорното между страните, че на 27.12.2018г. (в последния ден на срока по чл. 3 б. „Б“, тъй като 22.12.2018 г. е неприсъствен ден) купувачът е заплатил част от дължимата втора вноска, чрез внасяне на сума в размер на 12 000 лева с ДДС, е счетено, че отсъства основание да се приеме, че тя намира приложение единствено при пълно във времево и количествено отношение неизпълнение на задължението на купувача за заплащане на тази вноска, но не и при частично такова. Доводите на „Н. У“, че частичното изпълнение в срока по чл. 3 б. „Б“ изключва от приложение чл. 7 б. „Д“ от договора са счетени за неоснователни като несъответстващи на действителната воля на страните, обективирана в договорните клаузи. Като аргумент е изложен, че в разпоредбата на чл. 7 б. „Г“ липсва конкретизиране на вида на неизпълнението, което според въззивната инстанция сочи, че тя намира приложение при всички видове неизпълнение - пълно или частично. Като аргумент е посочен и този, че по силата на чл. 7, б. „Д“ продавачът е поел задължението да върне на купувача всички авансово получени суми, след приспадане на неустойката по чл. 7, б. „Г“, а последната се дължи за забавено изпълнение на задължението по чл. 3 б. „Б“ и се начислява само върху незаплатената сума, което обосновава извода, че развалянето по чл. 7 б. „Д“ от договора настъпва и в хипотеза на частично неизпълнение. По тези съображения е прието, че договорът е развален по право на 27.12.2018г.

Изводът за развалянето на договора е обусловил и становището за неоснователност на претенцията на ищеца по първоначалния иск за заплащане на незаплатения остатък втората вноска от продажната цена по договора. Прието е, че развалянето на договора с обратно действие, водещо до отпадане на облигационната връзка между страните, има за последица отпадане с обратна сила на задължението на купувача за заплащане на остатъка от втората вноска, по които съображения искът за нейното заплащане в размер на 60 000 лева е приет за неоснователен от въззивната инстанция.

4/ При обсъждането на представените договори за наем при условията на пренаемане и приемо - предавателни протоколи, въззивната инстанция е приела за установено, че на 26.11.2018 г. продавачът е сключил с купувача договор за пренаемане на обекта в [населено място], на същата дата държането на обекта е предадено на наемателя „Корат - Трейд ООД с двустранно подписан приемо - предавателен протокол, а по силата на двустранно подписано споразумение от същата дата, този договор за пренаемане на бензиностанцията е прекратен, държането на обекта е върнато от „Корат - Трейд на „Норд - Уест. Обсъдено е наличието на идентични договори за пренаемане от 04.12.2018г. за бензиностанциите в [населено място], общ. Карлово и [населено място], предаването им на същата дата на пренаемателя чрез приемо - предавателни протоколи, прекратяването на същата дата - 04.12.2018г. на тези договори за пренаемане и връщането на владението на пренаемодателя. Сключването на договорите за пренаемане, предаване държането на обектите и връщането им във владение на продавача, осъществени на 26.11.2018г., респективно на 04.12.2018г. преди изтичане на срока по чл. 3 б. „Б“ за заплащане на втората вноска от продажната цена, е послужило като основание за извода, че към датата на разваляне на договора - 27.12.2018г. държането на трите обекта е било върнато на пренаемодателя, а обстоятелството дали същите са се намирали във владение на въззивника по силата на договора за наем с трето лице - техен собственик е ирелевантно за спора, тъй като същото не може да промени извода за разваляне на процесния договор. По тези съображения САС е приел за установено изпълнението на всички предпоставки по чл. 7, б. „Д“ в предвидените в същата клауза срокове, въз основа на което е извел, че продавачът дължи на връщане на купувача на всички авансово получени суми по договора. Предявеният в съотношение на евентуалност насрещен иск за връщане на сума в размер на 204 000 лева, като дадена с оглед на отпаднало правно основание - развален договор от 22.11.2018г. е приет за основателен, което е обусловило изхода на спора по насрещния иск пред въззивната инстанция.

При тези изводи съставът на САС не се е произнесъл по въведения пред въззивната инстанция от ответника „К. Т“ спорен въпрос, основан на въведеното в отговора на исковата молба по първоначалния иск възражение за липса на изпълнение на задълженията на продавача за прехвърляне на собствения му бизнес/търговски опит, тъй като същият не е притежавал такъв, защото никога дружеството не е експлоатирало процесните бензиностанции като търговец.

По искането за допускане на касационното обжалване:

Отсъства основание за преценка въззивното решение да е недопустимо поради произнасяне по невъведено в предмета на спора с насрещния иск защитавано право. Твърдението на ищеца по насрещния иск, с което той обосновава претенцията си (предявена в евентуалност) - за връщане на платената цена по договора, е основано на довода за автоматичното прекратяване на договора в случаите по чл. 7, б. „Д“ във вр. с чл. 7, б „Г“. Въззивната инстанция е изложила съображенията, че клаузата на чл. 7, б. „Д“ има характер на уговорка за разваляне по право, на автоматично прекратяване на облигационната връзка без предизвестие, без предоставяне срок да изпълнение или извършване на други действия, отричайки характера на тази уговорка като прекратително условие по смисъла на чл. 25 ЗЗД. При тези данни няма основание да се приеме, че въззивното решение е постановено в отклонение от ТР №2/ от 29.02.2012г. на ОСГТК на ВКС - Правната квалификация на всеки иск е свързана с допустимостта на постановеното по него решение само когато, с последното решаващият съд e нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се извън определения от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита, а когато липсва такова нарушение, дадената от съда правна квалификация на исковата претенция, с която e сезиран, във всички случаи обуславя правилността на решението му. Съставът на САС се е произнесъл по претенцията за възстановяване на платената цена именно въз основа на посочената в чл. 7, б. „Д“ последица, а дадената й квалификацията не води до нарушаване на принципа на диспозитивното начало в процеса, доколкото изводите на съда са основани на въведения предмет на спора и обхват на търсена защита.

Не следва касационното обжалване да бъде допуснато на директното основание по чл. 280, ал. 2, предложение последно ГПК (поддържано и като девети въпрос), тъй като обосноваването на тази предпоставка сочи единствено на хипотезата на неправилност като касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Доводите, които касаторът излага към всеки един от формулираните въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК са възпроизведени и обобщени отново в контекста на твърдяната „очевидна неправилност“, а двата процесуални института не са тъждествени. Очевидната неправилност подлежи на обстойно и аргументирано обосноваване, а не на служебно установяване от касационната инстанция. Отсъства основание за преценка при установими от самите мотиви, въззивният съдебен акт да е постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, грубо са нарушени правилата на формалната логика или произнасянето е при явна необоснованост.

Настоящият състав счита, че следва да бъде допуснато касационно обжалване по поставения пети въпрос в частта относно обективните критерии, които съгласно разпоредбата на чл. 20 ЗЗД следва да бъдат приложени при тълкуването на действителната воля на страните.

Между страните е налице спор относно тълкуването на разпоредбата на чл. 7, б. „Д“, във вр. с б. „Г“, във вр. с чл. 3, б. „Б“ от договора за продажба - как следва да се тълкуват тези разпоредби, дали съдържат модалитет - прекратително условие по смисъла на чл. 25 ЗЗД. Изясняването на действителното им съдържание е от значение както за разрешаването на спора по главния иск, така и за спора по висящия насрещен иск. Твърдението на ответника е, че сключеният между страните договор е под условие, в рамките на допустимата от закона договорна свобода - чл. 9 ЗЗД и предвижда потенциалните изменения в облигационната връзка досежно комплекса от права и задължения или отделни елементи, обвързани с разпоредбите на чл. 7 б. „Д“ във вр. с б. „Г“. Ищецът счита за неоснователно твърдението на насрещната страна, че уговореното условие за автоматично прекратяване на договора е настъпило, както и твърдението, че същото е прекратително условие по смисъла на чл. 25 ЗЗД.

Този въпрос е обусловил изхода на спора, тъй като въззивната инстанция е приела, че уговорката за прекратяване на договора при неплащане на втората вноска от цената няма характер на такава за прекратително условие по съображенията, че разпоредбата на чл. 25 ЗЗД регламентира хипотези на прекратяване на договора при настъпване на предварително уговорено между страните бъдещо несигурно събитие /условие/, стоящо вън от тяхната воля и нямащо връзка с изпълнението на поетите по договора задължения, докато уговорката по чл. 7 б. „Д“ свързва прекратяването единствено с факта на неизпълнение в срок на конкретно задължение на купувача, поради което съставлява клауза за разваляне на договора по право - напълно допустима и валидна, съгласно теорията и трайната съдебна практика.

Неоснователно е искането за допускане на обжалването по последната част от петия въпрос - приложимо ли е ограничението на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК за установяване със свидетелски показания относно обстоятелствата, при които договорът е сключен, тъй като въззивната инстанция не се е произнасяла по него, а поисканите от ищеца-въззиваем гласни доказателства пред въззивната инстанция не касаят обстоятелства, при които договорът е сключен (свидетелите са поискани за установяване на обстоятелствата относно наличието на бизнес опит на продавача в дейността по управление на бензиностанции).

Обсъждането на трети и четвърти въпрос е предпоставено от произнасянето по правния проблем, свързан с приложението на чл. 20 ЗЗД и е в зависимост от изводите по отношение на характера на уговорката на чл. 7, б. „Д“ във вр. с б. „Г“ от договора. По тези съображения по тези въпроси самостоятелно касационно обжалване не следва да бъде допуснато, а те следва да бъдат преценявани по съществото на спора.

Неоснователно е искането за допускане на обжалването по въпроса, който е изграден на тезата за незачитане от въззивната инстанция на принципа за недопустимост на неоснователното обогатяване (осми въпрос) и по съществото си съставлява касационно оплакване, ирелевантно за настоящата фаза по чл. 288 ГПК.

Не следва да бъде осъществен касационният контрол и по отношение на шестия въпрос. Приложението на разрешението (прекратяването на договорите не е уредено като развалянето, но в разпоредбите, където е предвидено прекратяване, се има предвид преустановяване на договорната връзка за в бъдеще, а не с обратно действие, дадено в решението по т. д.№ 1265/2002г. на 5 г. о. на ВКС) към настоящия спор означава, че даденото и от двете страни не подлежи на реституция - правило, приложимо при договорите за продължително или периодично изпълнение, какъвто договор касаторът не твърди, че е процесният.

Не следва касационното обжалване да бъде допуснато и по двата процесуалноправни въпроса - втори и седми доколкото са по съществото на спора и необходимостта от преценка на доказателствата и дължимия от съда отговор на доводите и възраженията на всяка една от страните.

По счетения за обуславящ изхода материалноправен въпрос касационното обжалване следва да бъде допуснато при допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1, предл. първо ЗЗД за преценка дали въззивното решение при тълкуването на релевантните разпоредби от договора е съобразено с практиката, обективирана в решение № 347 от 11.10.2011г. по гр. д. № 290/2010 на 4 г. о. и решение № 50116 от 18.10.2022г. по т. д.№ 1247/2021г. на 1 т. о. на ВКС и цитираните в него актове на касационната инстанция.

Касаторът следва да заплати държавна такса на основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата в размер на 5 362 лв.(1 282лв., дължима по първоначалния иск и 4 080лв. за насрещния).

Мотивиран от горното, Върховния касационен съд, ТК, І т. о:

ОПРЕДЕЛИ:

Допуска касационно обжалване на решение № 178 от 21.03.2022г. по в. т.д.№ 77/2022г. на Апелативен съд София, 11 състав в частта по главния и в частта по насрещния иск.

Указва на касатора „Н. У“ ЕООД, [населено място] в едноседмичен срок да представи по делото доказателства за внесена държавна такса по сметката на ВКС в размер на 5 362 лв. като при неизпълнение на това задължение, производството по делото подлежи на прекратяване.

След изтичането на срока делото да се докладва.

Председател: Членове: