О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 717

София, 12.04.2023г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение в закрито заседание на седми март през две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. П. ЧЛЕНОВЕ : М. Р. ДЖУЛИАНА ПЕТКОВА

като изслуша докладваното от съдия Папазова гр. д.№ 3771 по описа за 2022г. на ІІІ г. о. и за да се произнесе взе пред вид следното :

Производството е с правно основание чл. 288 ГПК.

Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от И. Б. И. от [населено място], [община], чрез процесуалния представител адвокат Т. против въззивно решение № 130 от 1.06.2022г. по в. гр. д. № 457 по описа за 2021г. на Врачански окръжен съд, с което е потвърдено решение № 260139 от 22.06.2021г. по гр. д. № 503/2010г. на РС Козлодуй като е осъден да заплати на [община], представлявана от кмета Н. сумата от 39 133.31лв., от които 27 927.36лв., имуществено отговорност за парични вреди на бюджета на К. Б. и 11 205.95лв. законна лихва по чл. 26 ЗДФИ, считано от датата на съставяне на акта за надчет 11.10.2019г., ведно със законната лихва и са присъдени разноски.

Постъпил е писмен отговор от [община], представлявана от кмета, чрез процесуалния представител адвокат К., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Счита, че не са налице посочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, като обосновава становището си. Претендира направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 290лв., реалното заплащане на които установява с представен договор за защита и правно съдействие /стр. 45/ и платежно нареждане от 3.10.2022г.

Касационата жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото:

Въззивният съд е уважил предявения иск с правно основание чл. 21, ал., т. 1 от Закона за държавната финансова инспекция /ЗДФИ/, със следните мотиви: Срещу касаторът, който е бил кмет на кметство Бутан в периода 2011г.-2019г., е издаден акт за надчет № 11-04-25 от 11.10.2019г. след извършена финансова инспекция на [община] за дейността на кметство Бутан. Прието е, че е причинил вреда във връзка с дейността му по управление и разпореждане с имущество за периода 1.05.2013г.-31.12.2016г. като възползвайки се от служебното си положение и разпореждайки се със средствата кметството, е сключил няколко договора с „БТК“АД за различни суми /общо за 42 660.75лв./ за ползване на 111брой СИМ - карти. От тях само 16бр. са били раздадени на служители на кметството. 48 броя са раздадени на служители на читалище, пенсионерски клуб и футболен отбор, които са извън списъчния състав на кметството. Останалите 47броя не са били раздадени, но за тях, с бюджети пари, са заплащани абонаметни такси. Една карта е била открадната и за това е бил уведомено „БТК“АД, но тя не е била блокирана и плащането на абонаметната такса е продължило. Ответникът е допуснал нарушение на изискванията за предварителне контрол за законосъобразност и бюджетна дисциплина и на заповедта на кмета на [община], с която му е отречено правото да извършва разходи и да поема задължения за такива /заповед № 375 от 15.12.2016г./ Освен това е прието, че касаторът не е възстановил в касата на кметството сумата от 2 074.47лв., от полученият от него служебен аванс в размер на 3 200лв., от които само за 900лв. е представил фактура за закупуване на осветителни тела и складова разписка от 18.10.2016г. С ПКО е възстановил и сумата от 250.53лв. Въззивният съд е преценил като неоснователни направените пред него възражания. Първото е за недопустимост на производството поради това, че не е поискано издаване на заповед за изпълнение въз основа на акта за надчет. Съдът е посочил, че за страната съществува право на избор и тя разполага с възможност да предпочете общия исков ред. К. Б. е сред кръга субекти, подлежащи на държавна финансова инспекция. Актът за надчет е издаден от компетентен орган и съобразно установените специални правила за това. Съгласно чл. 22, ал. 5 ЗДФИ изложените в него фактически констатации се считат за истниски до доказване на противното, а в случая те не са оборени. Ответникът следва да носи пълна имуществена отговорност, защото е причинил вреди умишлено, съзнавайки както че поведението му е противоправно, така и осъзнавйки вредните последици, които ще настъпят, искайки или допускайки това. Вината се предполага, като за да се освободи от отговорност деецът следва да докаже, че вредата не е настъпила по негова вина, въпреки положената от него грижа на добър стопанин. В случая, въззивният съд е счел, че ответникът не е ангажирал достатъчни и убедителни доказателства, въз основа на които да е възможно да се изведе извод, че материалната доказателствена сила на акта за надчет и презумцията за вина по чл. 45, ал. 2 ЗЗД са оборени.

При тези мотиви, касаторът подава касационна жалба, ведно с изложениe, в което се позовава на основанията за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК с поставени въпроси, които пред вид многоборойността им следва да бъдат групирани. Първата група въпроси са свързани с допустимостта на постановения въззивен акт и касаят възможността да се предявява осъдителен иск при наличие на специалните норми по чл. 27, ал. 4 и ал. 5 ЗДФИ и дали същите са с императивен характер. При допустимост на избора на вида на защита, приложими ли са нормите на чл. 22, ал. 5 ЗДФИ и специалната норма за подсъдността по чл. 104, т. 4 ГПК? Втората група въпроси касаят разграничението между кмета като орган на изпълнителнат власт и като представител на общината като юридическо лице и по-специално дале е допустим иск по чл. 21, ал. 1, т. 1, вр. чл. 23, т. 4 и чл. 26 ЗДФИ, предявен от адвокат, който е упълномощен не от общината като юйридическо лице, а от кмета като орган на изпълнителната власт? Третата група въпроси касае промяната в съдебния състав и начина, по който следва да се извърши - чрез електронно разпределение или ръчно, по преценка на ръководителя на съда, от една страна и допустимостта да има различие в датата на постановяване на съдебния акт в Единния портал за електронно правосъдие и на хартийния носител. При различие, коя следва да се приеме за вярна и дали съдебното решение следва да се вписва в съответния регистър преди да е финализиран процеса по електронното му подписване. Четвъртата група въпроси е свързана с приложението на чл. 193 и чл. 183 ГПК, а именно: Допустимо ли е – при заявено с отговора оспорване на истинността на платежни нареждания /без оспорване на съдържанието им/, да се уважава направено за първи път пред въззивната инстанция искане за допускане на експертиза. Следва ли съдът да обсъжда и да извежда изводите си въз основа на представени от вещото лице по назначената експертиза документи и същите да се използват от експерта, без да са приобщени към доказателствения материал? Допустимо ли е във въззивното производство, съдията - докладчик еднолично да издава съдебни удостоверения в полза на вещото лице или следва по искането да се произнесе съдебният състав? Императивна ли е нормата на чл. 183 ГПК? Следва ли съдът – при своевременно оспорване по реда на чл. 193 ГПК, открито производство и назначена експертиза, установяваща неистнинността на оспорените документи, същите да не бъдат изключени от доказателствата, в нарушение на изискванията на чл. 194, ал. 2 и ал. 3 ГПК? Представлява ли съществено процесуално нарушение необсъждането от въззивния съд на няколко тома доказателства по делото? Петата група въпроси са свързани с акта за надчет. Дали той е валиден, в случай че е издаден при спряно от директора на АДФИ и невъзобновено с негов акт производство по ЗДФИ, Дали могат да се приемат за истински констатациите в акта за надчет, ако чрез съдебна експертиза е установено, че сумите на извършените плащания не съответстват на посочените в акта? Допустимо ли е, пред вид ограничението по чл. 266 ГПК, едва във въззивното производство общината да прави искане по чл. 192 ГПК за задължаване на трето лице/кметство Бутан/ да представи документи, във връзка с които своевременно е било направено възражение с отговора? Поставят се и въпросите: Дали е допустимо извършването на финансова инспекция на кметство? Дали кмет на кметство може да е субект на имуществена отговорност по ЗДФИ? и При наличието на конкретни неоспорени в хода на финансовата инспекция договори, въз основа на които са издадени също неоспорени в хода на финансовата инспекция фактури, може ли да се приеме, че са наредени плащания по тези фактури и договори, ощетяващи бъджетна организация?

Извън изложеното, според касаторът постановеният въззивен акт е и „вероятно нищожен и очевидно неправилен“, която теза не обосновава.

Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване не следва да се допуска по никоя от изброените групи въпроси, защото за нито един от поставените от касатора въпроси не е налице някое от посочените специални основания, а и част от въпросите не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост, съгласно дадените разяснения в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т. д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Съображенията:

Съгласно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010г., за да е налице годно общо основание за допустимост – следва да е налице конкретно формулиран въпрос който да е от значение за изхода по делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая тези изисквания не се покриват от следните поставени въпроси: „Следва ли съдът – при своевременно оспорване по реда на чл. 193 ГПК, открито производство и назначена експертиза, установяваща неистнинността на оспорените документи, същите да не бъдат изключени от доказателствата, в нарушение на изискванията на чл. 194, ал. 2 и ал. 3 ГПК?“, „Следва ли съдът да обсъжда и да извежда изводите си въз основа на представени от вещото лице по назначената експертиза документи“, „Дали могат да се приемат за истински констатациите в акта за надчет, ако чрез съдебна експертиза е установено, че сумите на извършените плащания не съответстват на посочените в акта?“ и „Представлява ли съществено процесуално нарушение необсъждането от въззивния съд на няколко тома доказателства по делото?“ Това е така, защото в изброените въпроси се съдържат условия, които не са приети за установени от въззивния съд /че по реда на чл. 193 ГПК е установена неистнинност на оспорените документи, че съдът е обсъждал и извеждал изводи въз основа на представени от вещото лице документи, че сумите на извършените плащания не съответстват на посочените в акта и че не са обсъдени доказателства по делото/. С въпросите, съдържащи се в четвъртата група, касаторът по същество оспорва правилността на изводите на въззивния съд във връзка с ангажираните доказателства. Това изключва възможността да се счетат поставените въпрос за годно общо основание за допустимост. Независимо от това, за пълнота следва да се посочи, че в случая въззивният съд е констатирал – във връзка с наведен във въззивната жалба довод – допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, което в съответствие с приетото в т. 2 от ТР № 1/9.12.2013г. по т. д.№ 1/2013г. на ОСГТК на ВКС се е опитал да преодолее като е открил производство по чл. 193 ГПК по оспорване на представени с исковата молба платежни нареждания, разпределил е доказателствената тежест и е задължил трето лице да представи налични в него доказателства /копия от фактури/. Съдът е констатирал наличие, по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК на извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство, изпълнявайки задължението си да отстрани констатираните от него пороци в първоинстанционното производство и чрез собствени действия да установи фактите и да реши спора, прилагайки правото. Във връзка с поставения въпрос, касаещ съдебните удостоверения, следва да се посочи, че издаването им става с разпореждане на съдията-докладчик, защото се касае до даване на разрешение за извършаване на конкретно действие, а не за действие по събиране на доказателство. Въпросът за приемането на изготвеният въз основа на издаденото съдебно удостоверение документ – като доказателство по делото и за приобщаването му към доказателственият материал - се решава от съдебния състав, в открито заседание, както е процедирано и в конкретния случай.

Не са свързани с решаващите доводи на въззивния съд, поради което не са от значение за изхода на спора и поставените въпроси в трета група, касаещи промяната в съдебния състав и наличието на разминаване в датите на постановяване на съдебния акт, отразено в съдебния акт и в ЕПЕП. Независимо от това, за пълнота следва да се посочи следното: Докладчикът по делото е определен въз основа на електроно разпределение, на базата на случаен подбор и той не е бил променян в хода на въззивното производство. Обективните причини, наложили промени в членовете на съдебния състав са посочени и обосновани в нарочно издадените заповеди от ръководителя на съда, поради което не може да се поставя под съмнение безпристрастността на съдебния състав. Съдебният акт е постановен от състава, участвал в заседанието, в което е завършило разглеждането на делото, съгласно изискването на чл. 235, ал. 1 ГПК. Той е взел решението си след тайно съвещание и с мнозинство на гласовете на съдиите, съгласно изискванията на чл. 21, ал. 1 и ал. 5 ГПК, като решението, заедно с мотивите към него е изготвено в писмена форма, и е подписано от всички съдии, взели участие в постановяването му. Следователно, актът е постановен от надлежен състав, в кръга и съобразно неговите компетенции, по установените за това правила. Доколкото съдът издава актовете си в електронна форма, съгласно чл. 102а ГПК, а издаденият в електронна форма акт на съда може да се възпроизвежда в документ на хартиен носител, който има значението на официален препис, след заверка от служител, овластен от ръководителя на съответния съд /чл. 102а, ал. 5 ГПК/, то от значение е датата на електрония носител.

Първата група въпроси също не обосновава допускане до касационно обжалване, защото е разрешена от въззвиния съд съобразно установената съдебна практика. Съгласно същата /вж. напр. решение по гр. д.№ 3930/2014г. на ІІІ г. о. и посочените в него/ заповедното производство не е задължително, а има факултативен характер. С нормите на чл. 410, ал. 1 и чл. 417 ГПК това производство е предвидено като възможност за кредитора, който може да поиска /но не е задължен/ издаването на заповед за изпълнение. В съответствие с диспозитивното начало, негово е правото да избере реда за защитата си – чрез заповедно производство или чрез осъдителен иск. Когато длъжникът оспорва вземането, ще се стигне до исков процес, независимо дали предявеният иск ще е осъдителен или установителен по чл. 422 ГПК. Изложеното не променя предмета на производстовото, което е за вземане по акт за надчет. Заради това са приложими специалните правила за подсъдността по чл. 104, т. 4 ГПК /касаещо искове за взамания по актове за надчет/ и на чл. 22, ал. 5 ЗДФИ, предвиждаща че „фактическите констатации в акта за надчет се смятат истински до доказване на противното“.

Втората група въпроси също са разрешени от въззивния съд в съответствие с установената практика. Съгласно чл. 44, т. 15 от ЗМСА, кметът представлява общината пред физически и юридически лица и пред съда. За представителство пред съд той може да упълномощи и процесуален представител /адвокат/, който да представлява общината от негово име.

Петата група въпроси, свързани с акта за надчет, също не покрива изискванията за твърдените специални основания и не обосновава възможност за допускане на касационно обжалване, защото са разрешени в съответствие с установената съдебна практика. Лицата, които могат да бъдат привличани към имуществена отговорност по ЗДФИ са посочени в чл. 23 и настоящият касатор попада сред тях, защото е лице, което е получавало, разходвало и отчитало имущество и е упражнявало контрол върху лица, които получават, разходват и отчитат имущество. Доколкото кметството е бюджетна организация, по смисъла на чл. 4, т. 1 ЗДФК, също подлежи на държавна финансова инспекция. В случая въззивният съд е приел, че ответникът в производството /а сега касатор/ следва да носи пълна имуществена отговорност, защото е причинил вредите умишлено. Под вина в гражданското право най-често се разбира небрежността и нея има предвид чл. 45, ал. 2 ЗЗД когато прогласява, че вината се предполага. Небрежността в гражданското право се изразява в неполагане от страна на длъжника на дължимата грижа /която е тази на добрия стопанин/. За да се реализира имуществена отговорност по чл. 21, ал. 1 ЗДФИ не е нужно извършеното деяние да е престъпление. Необходимостта вредата да е причинена умишлено, се разглежда съобразно възприетият от въззивния съд стандарт - лицето да е действало противоправно, съзнавайки вредните последици, които ще настъпят от действията му, целейки или допускайки настъпването им. Опровергаването на фактическите констатации в акта за начет е задължение на лицата, срещу които е съставен актът. Само доколкото те успеят да докажат възраженията си по акта за начет, съдът може да приеме за установено нещо различно от установеното в него./вж. решения по гр. д.№ 6/2020г. на ІІІ г. о., гр. д.№ 876/2021г. на ІV г. о., гр. д.№ 4825/2018г. на ІV г. о. / Правилността на изводите на въззивния съд не може да е предмет на преценка на настоящето производство, в което се разглеждат наличието или не на основания за допустимост на касационното производство.

С оглед направеното искане, изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответната страна следва да се присъдят установените като реално направени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 290лв.

Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 130 от 1.06.2022г. по в. гр. д. № 457 по описа за 2021г. на Врачански окръжен съд.

ОСЪЖДА И. Б. И., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица] да заплати на [община], представлявана от кмета Н. сумата от 1 290 лв. /хиляда двеста и деветдесет лева/, напарвени разноски за адвокатско възнаграждение.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :