Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби и от двете страни, като ответникът ЗАД „ДаллБогг: Живот и здраве“ обжалва решение №40 от 02.07.2021г., постановено по в. гр. д. №214/2021г. по описа на Апелативен съд - Бургас в частта, с която е потвърдено решение №99 от 19.11.2020г. по гр. д. №29/2020г. по описа на Окръжен съд - Сливен, с което са уважени исковете с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ като на всеки от ищците М. А. Ш., А. А. Ш., А. А. Ш. и М. А. Ш. е присъдена сумата от по 30 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания от настъпилата на 12.12.2016г. в резултат на ПТП от 28.10.2016г. смърт на техния баща А. А. Ш., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 24.07.2017г. за присъдената на М. Ш. сума и от 03.01.2017г. за присъдените на останалите ищци суми, а ищците М. А. Ш., А. А. Ш., А. А. Ш. и М. А. Ш., чрез адв. М.Д. обжалват въззивното решение в останалата част, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете им срещу ЗАД „ДаллБогг: Живот и здраве“ за сумите от по 90 000 лева /разлика между претендираните 120 000 лева и присъдените 30 000 лева/. По делото е постъпила и частна касационна жалба от ЗАД „ДаллБогг: Живот и здраве“ срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено определение №260089/05.02.2021г. на Окръжен съд - Сливен, с което е оставена без уважение молбата на частния жалбоподател по реда на чл. 248 ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските чрез намаляване на присъденото на адвокат М. Д. адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

В касационната жалба от ЗАД „ДаллБогг: Живот и здраве“ се твърди, че решението е неправилно - постановено при съществено нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Изложени са доводи за необоснованост на изводите на въззивния съд, че ищците са били в близки емоционални отношения с баща си и са претърпели описаните в исковата молба болки и страдания от неговата смърт. Касаторът оспорва и определения от съда размер на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, като поддържа, че той е 90%. Намира, че при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съдът не е съобразил задължителната съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД и в резултат е определил завишен размер на обезщетение. Намира за неправилно определен и началния момент на дължимост на законната лихва. Моли да се отмени решението в осъдителната част и да се постанови ново, с което да се отхвърлят изцяло исковите претенции. Претендира разноски.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК.

Касаторът твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, значими за изхода на спора:

„1. Следва ли при определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от смъртта на близък съдът да отчита като критерий за справедливост и конкретните икономически параметри от загубата на дадена личност като размера на неговите доходи, финансовия му принос за семейството и домакинството, в което живее, социалното му положение и принос за обществото, респ. загубата на тези доходи и принос в резултат от причинената му смърт при ПТП?;

2. Следва ли да се отчете 90% съпричиняване на вредите от страна на загиналия при определяне на справедливия размер на обезщетението от въззивната инстанция, когато такова възражение изрично е направено в отговора на исковата молба от страна на ответника, събрани са доказателства във връзка с това съпричиняване пред първа инстанция, в резултат на което е безспорно доказано - при условията на пълно и главно доказване по делото грубо нарушаване на правилата за движение по пътищата, изразяващо се в спиране в дясна активна лента за движение по автомагистрален път и невключване на аварийни светлини, които нарушения пряко и непосредствено са довели до настъпване на ПТП и на смъртта му и са били преимуществена причина за настъпване на пътния инцидент?;

3. От кой момент застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ отговаря за лихва за забава пред увредените лица при предявен пряк иск срещу него при непредставяне на банкова сметка на застрахователя съгласно изискванията на чл. 380, ал. 1 от КЗ?“.

Поддържа, че по първите два въпроса съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС №4/1968г., както и в постановените по реда на чл. 290 ГПК решения, цитирани в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По отношение на трите въпроса намира, че е налице основанието за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Излага доводи за очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт.

Ответниците по касационната жалба не представят отговор в законоустановения срок.

В касационната жалба от М. А. Ш., А. А. Ш., А. А. Ш. и М. А. Ш.

се твърди, че въззивното решение в частта, потвърждаваща отхвърлянето на исковете за разликата над 30 000 лева до 120 000 лева, е неправилно - постановено при нарушение на материалния закон и необосновано. Касаторите считат, че въззивният съд при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди не е съобразил задължителната съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД и в резултат е определил занижен размер на обезщетение, който противоречи на принципа на справедливост. Намират, че е неправилен и изводът на съда за съпричиняване на вредоносния резултат от баща им, починал от травмите, получени при процесното ПТП. Молят да се отмени решението в обжалваната част и да се постанови ново, с което да се уважат исковете им за още 90 000 лева на всеки, като им се присъдят и разноските по делото.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Касаторите твърдят, че съдът се е произнесъл по правния въпрос, значим за изхода на спора, уточнен от съда съгласно правомощията му - относно критериите за определяне на справедливо обезщетение по чл. 52 ЗЗД, като поддържат, че е налице противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС №4/1968г., както и в постановените по реда на чл. 290 ГПК решения, цитирани в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Сочат като правен въпрос и „Налице ли е в случая случайно събитие и как би повлияло това събитие на преценката относно въпроса за съпричиняване на вината от починалия водач“, като намират, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Ответникът ЗАД „ДаллБогг: Живот и здраве“ намира, че поставените въпроси не обуславят допускане на въззивното решение в обжалваната част до касационен контрол, като излага и доводи за неоснователността на жалбата. Претендира разноски.

В частната касационната жалба от ЗАД „ДаллБогг: Живот и здраве“ се твърди, че решението, имащо характер на определение, с което е потвърдено първоинстанционното определение по чл. 248 ГПК, е неправилно. Изложени са доводи, че въззивният съд не е съобразил разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК, като неправилно е изчислил дължимото адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищците по реда на чл. 38 ЗАдв без да съобрази, че разноските при частично уважаване и частично отхвърляне на исковете следва да се присъдят съразмерно. Моли да се отмени решението в обжалваната част и да се постанови ново, с което да се уважи молбата по чл. 248 ГПК, като се намали присъденото адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищците за първата инстанция до сумата 3 930 лева. Претендира разноски.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК.

Касаторът твърди, че съдът се е произнесъл по правния въпрос, значим за изхода на спора: „Следва ли при частично уважаване на иска съдът да определи разноските за адвокатски хонорар директно спрямо уважената част от него или следва да го определи като пропорция съразмерно на уважената част от иска, като съотнесе размера на адвокатския хонорар, дължим с оглед пълната заявена цена на иска, към уважената част от нея?“.

Поддържа, че по този въпрос съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение №60260 от 06.07.2021г. по ч. т.д. №159/2021г., І т. о. Намира, че е налице основанието за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Твърди и очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт.

Ответниците по частната касационна жалба не представят отговор в законоустановения срок.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

По касационните жалби:

Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Въззивният съд приема за безспорно настъпването на процесното ПТП, противоправното поведение на водача Х. Т., осъден с влязла в сила присъда, наличието на негова валидна застраховка „Гражданска отговорност“ при ответното дружество, смъртта на А. А. Ш. и причинната й връзка с катастрофата, фактът, че ищците са деца на загиналия, както и обстоятелството, че застрахователят е отказал да плати извънсъдебно обезщетение. Намира за спорни въпросите относно справедливия размер на дължимото обезщетение за установените по делото неимуществени вреди.

По спорния въпрос относно вида и размера на претендираните неимуществени вреди, съдът след анализ на свидетелските показания приема за установено, че ищците са претърпели емоционални болки и страдания от загубата на своя баща, които подлежат на обезщетяване. Намира за доказано, че ищците и баща им са се обичали и били в много добри отношения; понесли тежко неговата загуба, плачели и страдали за него. Децата живеели в едно домакинство с баща си, били задружно семейство, той работел като шофьор и се грижел за тях и след навършването на пълнолетие. След катастрофата пострадалият останал на легло от дома си в изключително тежко състояние, като бил обгрижван от близките си, включително от неговите деца. Преди смъртта си починалият издържал всички, а след загубата на бащата най-големият брат се опитал да започне работа, за да помага на семейството. Съдът намира за неоснователни възраженията на ответника за липсващи вреди или такива в по-малък размер, тъй като починалият е пребивавал в затвора, не издържал децата си и за тях били получавани социални помощи. Излага аргументи, че тези обстоятелства не изключват близостта на децата с техния баща, дори и по време на престоите му в затвора, които не са били с голяма продължителност.

При определяне размера на дължимото обезщетение по реда на чл. 52 ЗЗД, решаващият съдебен състав съобразява и обстоятелството, че загиналият при процесното ПТП А. Ш. е бил на 48 години, в активна работоспособна възраст, без данни за здравословни проблеми, единствен се е грижил и е издържал голямото си семейство, което е било задружно и сплотено. Съдът намира за справедлив размер на обезщетение сумата от 120 000 лева за всеки от ищците, която е съобразена с обществено - икономическите условия в страната и застрахователните лимити към момента на настъпване на вредите - месец октомври 2016г.

Въззивният съдебен състав намира възражението на застрахователя за съпричиняване от страна на пострадалия на вредоносния резултат за частично основателно. Приема за доказано с оглед заключението на авто-техническата експертиза, че с поведението си, изразяващо се в спиране на магистрален път поради възникнала аварийна ситуация в активната дясна лента, а не на указаното за това място - аварийната лента, пострадалият е допринесъл в значителна степен за настъпването на произшествието и на вредите. Излага доводи, че съпричиняване на вредоносния резултат е налице в случаите, когато поведението на пострадалия е обусловило увреждането по някакъв начин или е способствало за неговото настъпване. Приема, че и при техническа повреда, представляваща внезапно отваряне на предния капак на автомобила по време на движение и загуба на видимост, водачът е имал техническата възможност да премести лекия автомобил от дясната активна лента за движение в аварийната лента на магистралата. Доколкото основната причина, довела до възникване на произшествието, е поведението на А. Ш. като водач на лекия автомобил „Сеат“ при предприетото спиране в дясната лента за движение, съдът стига до извод, че пострадалият е допринесъл за настъпване на вредите много повече, отколкото водачът на л. а.“Крайслер“, който се е движил с допустимата, но несъобразена с конкретните условия скорост, като определя приноса на пострадалия в размер на 75%. Предвид изложеното, въззивният състав намира, че на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД застрахователното обезщетение на всеки от ищците следва да се редуцира до сумата 30 000 лева /25% от 120 000 лева/.

Решаващият състав счита, че съгласно чл. 493, ал. 1, т. 5 КЗ застрахователят покрива отговорността на застрахования за причинените на трети лица вреди, като в този случай той покрива и лихвите по чл. 429, ал. 2, т. 2 КЗ, т. е. лихвите за забава, когато застрахованият отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице. В чл. 429, ал. 3 КЗ е предвидено, че застрахователят покрива лихвите, дължими от застрахования, само в рамките на застрахователната сума, считано от датата на уведомяването за настъпилото застрахователно събитие от застрахования по реда на чл. 430, ал. 1, т. 2 КЗ или считано от датата на предявяване на застрахователната претенция от пострадалото лице, която от датите е най-ранна. Предвид изложеното, съдът стига до извод, че в случая застрахованият дължи лихви за забава по отношение на увредените лица от момента на деликта, по общото правило на чл. 84, ал. 3 от ЗЗД, а след като липсват доказателства за уведомяване на застрахователя за събитието от самия застрахован, то като момент на дължимост на лихвата за забава следва да се възприеме 03.01.2017. за ищците А. А. Ш., А. А. Ш. и М. А. Ш. и 24.07.2017г. за М. Ш. /датата, на която всеки от тях е подал заявление за изплащане на застрахователно обезщетение/. Нормата на чл. 380, ал. 3 от КЗ, на която се позовава въззивника-ответник, е неотносима, тъй като тя касае отговорността за забава на самия застраховател, а не на деликвента.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280 ал. 1 т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Поставените от касатора - ответник първи и втори въпрос и поставеният от касаторите-ищци втори въпрос не отговарят на общия критерий за правен въпрос, тъй като не съответстват на мотивите на въззивния съд /първия въпрос/, съдържат субективен оценъчен елемент по отношение на доказателствата по делото и защитните тези на самия касатор относно наличието на съпричиняване на вредата от пострадалия /втория въпрос/, а по начина, по който са формулирани всичките изискват анализ на доказателствата, обсъждане на доводите и възраженията на страните и преценка за правилността на въззивното решение. Обстоятелството, че въпросите са поставени с оглед конкретните факти и обстоятелства по делото и процесуалните действия на съда и страните, че инкорпорират оплакванията на касаторите за необоснованост на обжалваното решение, изключва определянето им като правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Дори да се приеме, че всъщност въпросите на касатора /ответник по иска/ са свързани с критериите за определяне на обезщетението за неимуществени вреди по реда на чл. 52 ЗЗД, какъвто е и поставеният от касаторите /ищци/ първи правен въпрос, който е обусловил изводите на съда, не се обосновава допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол. Този значим за изхода на спора правен въпрос не е решен в противоречие с цитираната съдебна практика. Въззивният съд е съобразил критериите по чл. 52 ЗЗД, като е изложил подробни мотиви и е посочил конкретните обстоятелствата, които са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди в процесния случай, вкл. спецификата в отношенията между починалия и неговите деца; обстоятелствата, при които е настъпила смъртта; възрастта на починалия и ищците; тежестта и продължителността на емоционалната травма на ищците, загубили своята опора и подкрепа, като постановеното решение съответства на задължителната съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД - ППВС №4/1968г. Следва да се има предвид, че фактите и обстоятелствата относно имущественото състояние на починалия и ищците, визирани от касатора ЗАД „ДаллБогг: Живот и здраве“ нямат отношение към претенциите за неимуществени вреди, респ. не са обсъждани от въззивния съд.

Решаващият съдебен състав е взел предвид и съдебната практика по чл. 290 ГПК на ВКС, като е преценявал релевантните факти към момента на застрахователното събитие, респ. е съобразил и общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитие на самото общество, при отчитане на конкретните икономически условия в страната, намиращи отражение в нивата на застрахователно покритие към момента на увреждането. Следва да се има предвид, че застрахователните лимити нямат самостоятелно значение и не са абсолютен критерий за икономическите условия в страната, но имат значение при произнасяне по отговорността на застрахователя при предявен пряк иск.

Несъгласието на касаторите с изводите на съда и изложените доводи за необоснованост на въззивното решение са оплаквания за неправилност - основание за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК, но не представляват основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на обжалвания акт до касационен контрол. Следва да се има предвид, че директното позоваване на размери на определени обезщетения за неимуществени вреди по други дела, не отчита факта, че по всяко от тях съдът е съобразявал конкретните обстоятелства, различни от процесните.

Не е налице и основанието за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по поставения от касаторите въпрос има трайна и непротиворечива съдебна практика, включително задължителна, което изключва необходимостта от тълкуване на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД.

По отношение на третия правен въпрос, поставен от касатора ЗАД „ДаллБогг: Живот и здраве“, не е налице допълнителния критерий на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касационен контрол. Съгласно т. 4 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия. По поставения въпрос е формирана съдебна практика на ВКС /решение №128 от 04.02.2020г., т. д. №2466/2018г., ВКС, І т. о., решение №60112 от 01.12.2021г., т. д. №1221/2020г., І т. о., решение №72 от 29.06.2022г. по т. д. №1191/2021г., І т. о. и др./, с която въззивното решение е изцяло съобразено и която се споделя от настоящия съдебен състав. Касаторът не обосновава необходимостта от промяна на тази съдебна практика, респ. не аргументира значимостта на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Предвид изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.

Решението не е очевидно неправилно - основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложените от касатора ЗАД „ДаллБогг: Живот и здраве“ доводи представляват оплаквания за необоснованост на въззивното решение, но не и за очевидната му неправилност.

По частната касационна жалба:

Частната касационна жалба е подадена в срок от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима.

За да потвърди първоинстанционното определение №260089/05.02.2021г., с което е оставена без уважение молбата на ЗАД „ДаллБогг: Живот и здраве“ за изменение на решението в частта на разноските, въззивният съд приема, че ищците са били представлявани от адвокат при условията на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, поради което в полза на представлявалия ги адвокат следва да се присъди възнаграждение в минималния размер по Наредба №1/2004г. на ВАС, изчислен върху уважения размер на исковете. Намира, че при определяне на възнаграждението по този начин /върху уважения размер/ вече е приложена редукция съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК, предвиждащ, че ищецът има право на разноски съразмерно на уважената част от иска. Стига до извод, че минимумът на възнаграждението е определен от първоинстанционния съд правилно и той възлиза на 1 430 лева за всеки ищец или 5 720 лева общо.

По отношение на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК съгласно разясненията, дадени в т. 1 на ТР №1/19.02.2010г. по т. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК

Поставеният от касатора правен въпрос „Следва ли при частично уважаване на иска съдът да определи разноските за адвокатски хонорар директно спрямо уважената част от него или следва да го определи като пропорция съразмерно на уважената част от иска, като съотнесе размера на адвокатския хонорар, дължим с оглед пълната заявена цена на иска, към уважената част от нея?“ е разрешен от въззивния съд, обусловил е решаващите му изводи и отговаря на общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Налице е и допълнителната предпоставка за допускане на обжалваното определение до касационен контрол по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК. С определение №60260 от 06.07.2021г. по ч. т.д. №159/2021г., І т. о. е прието, че възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗАдв следва да бъде определено на база общата цена на иска, предмет на разглеждане пред първата инстанция, респ. във въззивното производство, съгласно чл. 7, ал. 2 Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, при съобразяване на уважената част от иска съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК. Настоящият съдебен състав споделя дадения отговор. Въззивното определение не е съобразено с даденото разрешение, поради което следва да бъде отменено.

Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /в редакцията на ДВ, бр. 68 от 2020г./ размерът на адвокатското възнаграждение при материален интерес от 120 000 лева е 3 930 лева. С оглед изхода на спора - всеки от исковете е уважен за 30 000 лева, т. е. ј от интереса, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК размерът на дължимото адвокатско възнаграждение за процесуалния представител адвокат М. Д. е 982.50 лева за всеки ищец или 3 930 лева за процесуалното представителство и защита на четиримата ищци.

Предвид изложеното искането по реда на чл. 248 ГПК на ЗАД „ДаллБогг: Живот и здраве“ за изменение на първоинстанционното решение в частта на разноските чрез намаляване на присъденото на адвокат М. Д. адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв до сумата 3 930 лева е основателно.

Воден от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №40 от 02.07.2021г., постановено по в. гр. д. №214/2021г. по описа на Апелативен съд - Бургас в частта, с която е потвърдено решение №99 от 19.11.2020г. по гр. д. №29/2020г. по описа на Окръжен съд - Сливен.

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение в частта с характер на определение, с която е потвърдено определение №260089/05.02.2021г. на Окръжен съд - Сливен.

ОТМЕНЯ решение №40 от 02.07.2021г., постановено по в. гр. д. №214/2021г. по описа на Апелативен съд - Бургас в частта, имаща характер на определение, с която е потвърдено определение №260089/05.02.2021г. на Окръжен съд - Сливен, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ИЗМЕНЯ на основание чл. 248 ГПК определеното с решение №99/19.11.2020г. по гр. д. №29/2020г. на Окръжен съд-Сливен адвокатско възнаграждение, присъдено на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв на адвокат М. Л. Д. от АК-С., като го намалява до сумата 3 930 лева.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.