О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 5706

София, 06.12.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на втори декември през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ

ЕРИК ВАСИЛЕВ

изслуша докладваното от съдията В. И.

гр. дело № 2009/2024 год.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от М. Г. Д. против въззивно решение № 65/22.01.2024 г., постановено по в. гр. д. № 2014/2023 г. на Окръжен съд - Бургас, с което е потвърдено решение № 2167/25.10.2023 г. по гр. д. № 2521/2023 г. на Районен съд - Бургас, с което е отхвърлен, предявеният от М. Г. Д. против ОДМВР -Бургас иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 7000 лева, представляваща сбор от неплатени брутни месечни възнаграждения за периода 11.03.2020 г. – 27.05.2020 г. и сумата от 100 лева, представляваща мораторна лихва, дължима за периода 11.03.2020 г. – 28.04.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяването на иска до окончателното й изплащане.

В касационната жалба се релевират доводи за нищожност, недопустимост, неправилност и необоснованост на решението – основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, преповтарящо касационната жалба, се сочи бланкетно основанието за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Поддържа и, че решението е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Ответникът по касация ОДМВР - Бургас не е подал писмен отговор на касационната жалба и не изразява становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на ІV гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва постановения съдебен акт, срещу въззивно решение, което е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск от М. Г. Д. против ОДМВР - Бургас с правно основание чл. 176 ЗМВР. По делото е установено, че със заповед № 8121К-1069/15.07.2014 г. на Министъра на вътрешните работи на ищеца е било наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и е било прекратено служебното му правоотношение с МВР. С решение № 14/28.03.2016 г., постановено по адм. д. № С-71/2014 г. по описа на ВАС, заповедта за уволнение е било отменена, като решението на ВАС е било потвърдено с решение № 3745/11.03.2020 г. по адм. д. № 13659/2019 г. на ВАС – петчленен състав и е влязло в сила на 11.03.2020 г. Ищецът е заявил желание да бъде възстановен на заеманата преди незаконното му уволнение длъжност – Директор на ОДМВР - Бургас и в тази връзка е подал заявление вх. № 812100-4585/24.03.2020 г. до Министъра на вътрешните работи. Тъй като длъжността която е заемал преди уволнението не е била вакантна, на ищеца е било предложено да избере измежду свободните ръководни длъжности в МВР, той избрал длъжността „Заместник-началник II степен“ в ЗЖУ – Бургас към ГД „Национална полиция“. Съгласно заповед № 3121К-6320/21.05.2020 г. на Министъра на вътрешните работи М. Г. Д. е преназначен от длъжността „Директор I степен на ОДМВР Бургас“ на длъжността „Заместник-началник II степен“ в ЗЖУ - Бургас, със специфично наименование „Главен инспектор“ и с основно месечно възнаграждение в размер на 1496 лева. Видно от представения Акт за встъпване в длъжност на 27.05.2020 г. ищецът е встъпил в длъжност Заместник-началник II степен“ в Зонално жандармерийско управление – Бургас към Д „Жандармерия“ при ГД „Национална полиция“, което не се оспорва от страните по делото. Спорно по делото е дали на ищеца се дължи възнаграждение за периода от влизане в сила на решението на административния съд, с което е отменено дисциплинарното уволнение до встъпването му в длъжност „Заместник-началник II степен“ в ЗЖУ - Бургас.

Въззивният съд е посочил, че възстановяването на заеманата длъжност от държавния служител в МВР не следва автоматично с отмяна на заповедта за уволнение, а възстановяването на същата длъжност е под условие - ако длъжността е вакантна. Затова и не може да се приеме, че с влизане в сила на решението на административния съд, ищецът е възстановен на заеманата от него длъжност, тъй като същата е била заета. При констатиране от административния орган, че предишната заемана длъжност не е вакантна на служителя следва да се отправи предложение за заемане на друга „равностойна длъжност” и ако приеме да заеме длъжността, която му е предложена като равностойна същия се възстановява на съответната длъжност. В конкретния случай на ищеца е било известно, че не е възможно възстановяването му на същата длъжност - „Директор I степен на ОДМВР Бургас“, тъй като длъжността е заета, поради което твърдението му, че е полагал труд на тази длъжност съдът не е споделил. След като ищецът е подал заявление на 24.03.2020 г./т. е. в законоустановения срок/, с което е заявил желания за възстановяване, в изпълнение на чл. 232 ЗМВР са предприети действия по възстановяването му на друга длъжност в рамките на съответния вид по чл. 143, ал. 1 ЗМВР и след като ищецът е приел една от предложените му длъжности на 21.05.2020 г. е издадена заповед за преназначаване. Компетентният орган е спазил процедурата по чл. 7, ал. 2 от Наредба № 8121з-310 от 17.07.2014 г., като служителят е бил преназначен на равностойна длъжност при спазването на разпоредбата на чл. 7, ал. 6 от наредбата. Видно от акта за встъпване, на 27.05.2020 г., ищецът е встъпил в длъжност. Именно от датата на встъпване в длъжност, ищецът е започнал да изпълнява служебните си задължения за което му се дължи съответно уговореното възнаграждение. Докато трае процеса на възстановяване на конкретна длъжност, ищецът не е полагал труд и не е изпълнявал каквито и да е служебни задължения. Явяването на ищеца в сградата на ОДМВР Бургас не е било за да полага труд и да изпълнява служебни задължения произтичащи от заеманата длъжност, а с оглед подготовка и представяне на документи необходими за заемане на новата длъжност. Установено е, че от датата на влизане в сила на решението на ВАС - 11.03.2020 г., с което е отменена заповедта, с която на М. Г. Д. е наложено наказание дисциплинарно наказание „уволнение“ до встъпването му в длъжност - 27.05.2020 г. са изминали повече от два месеца, през който период от време ищецът не е бил ангажиран по друго трудово правоотношение, не е заемал друга държавна длъжност, но същия не е изпълнявал служебни задължения в ОДМВР – Бургас, поради което не му се дължи претендираното възнаграждение.

Не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, доколкото от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Изложените от касатора съображения, че въззивното решение е постановено при допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, както и липса на обоснованост на правните изводи на съда не могат да обусловят очевидна неправилност. Не кореспондират със съдържанието на мотивите твърденията на касатора, че въззивният съд в обжалваното решение е приел, че месечното му възнаграждение в процесния период, предмет на исковата молба се урежда по реда на чл. 32 ЗДСл., а не по чл. 177 ЗМВР.

Съдържанието на изложението представлява неуспешен опит за формулиране на въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като формулировката е бланкетна и преповтаря по същество касационните основания, визирани в жалбата и относими към преценката за обоснованост и правилност на решението, която е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК. Изложението не отговаря на приетото в ТР № 1 / 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Недопустимо е съдът сам да извлича въпросите, които касаторът евентуално би имал предвид. Такова процесуално действие на съда би довело до нарушение на принципа на диспозитивното начало, прокламиран с чл.6 ГПК. Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на въпрос /материалноправен или процесуалноправен/ обосновава извод, че не е налице общата предпоставка на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а отсъствието на последната - води до необсъждане на въпроса за наличие на специфичните предпоставки по точки 1 - 3 от чл.280 ал.1 ГПК.

В процесния случай изложението на касатора за допустимост на касационното обжалване съставлява по същността си посочване на доводи за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение, които като такива са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК,в какъвто смисъл са и указанията в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

За пълнота на изложението следва да се посочи следното: в изложението липсва не само формулиран правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението, но и конкретизация и обосновка на специфичните предпоставки, поддържани от касатора. Следва да се има предвид, че уредбата на касационното обжалване като факултативно, а не задължително, възлага на страната-касатор изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Това е ново изискване за страната, която не е доволна от получения резултат с въззивния съдебен акт. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 65/22.01.2024 г., постановено по в. гр. д. № 2014/2023 г. на Окръжен съд - Бургас.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: