Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на Министерство на отбраната, чрез юрисконсулт Р. С., против въззивното решение № 1337 от 11 ноември 2010 г., постановено по в. гр. д. № 1113 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2010 г. в частта му, с която е отменено решение № 320 от 25 януари 2008 г., постановено по гр. д. № 7 по описа на районния съд в [населено място] за 2007 г. в частта му за отхвърляне иска на И. П. И. от [населено място] против МО по чл. 203, ал. 3 ЗОВСРБ отм. до сумата от 5481, 60 лева и за заплащане на мораторна лихва от 1153, 52 лева и вместо него касаторът е осъден да заплати на И. И. сумата от 5481, 60 лева незаплатен извънреден труд за периода 1 януари 2004 г. – 30 ноември 2006 г., ведно със законната лихва върху сумата от предявяване на иска, както и сумата от 1153, 52 лева обезщетение за забава, както и разноски.

В жалбата се сочи, че въззивното решение е неправилно по всички основания по чл. 281 т. 3 ГПК, защото липсват мотиви и правни съображения по прилагането на закона, решението не съдържа информация за приобщаване на доказателствения материал, не са изложени мотиви по ЗОВСРБ отм. ; съдът се е позовал само на поднормативен административен акт; съществува неразбиране и смесване на понятията служебно време и извънреден труд; позоваването на КТ е абсолютно неотносимо към спора, защото отношенията са служебни правоотношения; не са представени пред първата инстанция заповеди за увеличена продължителност на служебното време по отношение на ищеца, няма и отразявания в книгата за извънредния труд; заключението на вещото лице е вътрешно противоречиво; в тежест на ищеца е да докаже в кои дни е работил извън дежурства по функционални задължения и работил ли е извън режима на дежурства; заповеди за полагане на извънреден труд от ищеца не са издавани. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване към касационната жалба по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че допускането до касационно разглеждане на спора би довело до еднаквото тълкуване от съдилищата на ЗОВСРБ отм. и по-конкретно на правилата на чл. 203, ал. 3 и чл. 204 ЗОВСРБ отм. – налице е широк обществен интерес, тъй като съдилищата не кредитират изплатените допълнителни възнаграждения по ведомост, а се приема, че когато е в режим на дежурство кадровият военнослужещ надвишава нормативно определената продължителност на служебното си време и за това му се дължи възнаграждение за положен извънреден труд; налице са определения по същите въпроси на ВКС, в които се приема, че исковете са неоснователни и недоказани по размер, тъй като ищците в хода на съдебните заседания не навеждат доказателства за фактически отработеното служебно време, което да превишава нормативно определеното такова, а по друго дело ВКС приема, че когато кадровите военнослужещи са отдавани в режим на дежурство, на тях им се полага възнаграждение за извънреден труд, без да се вземе предвид фактът, че реално ищецът е доказал по безспорен начин само твърдението си, че е давал дежурства, но не е доказал, че през другото време е бил на работа, с което фактически отработеното служебно време е превишило нормативно определеното служебно врем, което е извънреден труд – налице е въпрос, който се решава противоречиво от съдилищата; противоречиво се решава от ВКС основанието за заплащане на допълнителното възнаграждение по чл. 226, вр. чл. 203, ал. 3 ЗОВСР. Представят се решение № 454 по гр. д. № 342 за 2009 г. на ІІІ ГО и три определения на ВКС по реда на чл. 288 ГПК.

Ответникът И. П. И. от [населено място], не представя отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.

С решението си въззивният съд приел, че за времето на съществуване на правоотношението между страните ищецът е полагал дежурства по график; според представените експертизи, ищецът е положил дежурства в делнични, празнични и почивни дни, като за целия процесен период е ползвал само 19 дни компенсация и не му е заплащано допълнително възнаграждение по чл. 226 ЗОВСРБ отм. за часовете, надвишаващи общата продължителност на служебното време по чл. 203, ал. 2 от закона; на заплащане подлежи трудът, с който се превишава продължителността на служебното време, определено по чл. 203, ал. 2 от закона и е положен над определената месечна продължителност на служебното време, определена по чл. 152, ал. 6 ПКВС, а съобразно разпоредбата на т. 6 на МС № ОХ-313 от 8 май 2001 г., когато по обективни причини е невъзможно ползване на почивка, се допуска отчитане на извънреден труд – фактически отработеното време над месечната продължителност на служебното време по чл. 152, ал. 6 и чл. 151 ПКВС; след като към момента на прекратяване на договора за кадрова военна служба фактически отработените часове в резултат от носенето на дежурства, надвишаващи нормативно определената месечна продължителност на служебното време, не са компенсирани с почивки, то същите следва да бъдат приравнени и заплатени като извънреден труд; установено е наличието на превишаване на нормалната месечна продължителност на служебното време, което не е компенсирано до прекратяване на правоотношението между страните, като предвид стореното възражение за изтекла погасителна давност, претенцията е основателна за периода 29 декември 2003 г. до предявяването на иска или дължимата сума е в размер на 5481, 60 лева и обезщетение за забава от 1153, 52 лева.

К. съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане по поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК.

На първо място, изложеното твърдение за наличие на основанието на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК във връзка с противоречиво разрешаване на правния въпрос, свеждащ се до това какъв е характерът и особеностите на правоотношението с кадровите военнослужещи и възможността да се доказва извънреден труд и разпределението на доказателствената тежест в този процес, обосновано от касатора с противоречивото му разрешаване от съдилищата, предвид постановено решение на ВКС в процедурата по уеднаквяване на съдебната практика по чл. 290 и сл. ГПК и от друга страна – определения на ВКС, постановени в процедурата по допускане на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК, не държи сметка за характера на постановеното решение № 454 по гр. д. № 342 за 2009 г. на ІІІ ГО. Още при тълкуване на разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК и съответните основания за допускане на касационното обжалване, Общото събрание на гражданска и търговска колегии на ВКС в ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, т. 2, приема, че даденото при уеднаквяване на съдебната практика и за точното прилагане на закона и за развитието на правото по съдопроизводствения ред на ГПК от 2007 г. тълкуване на състави на ВКС, е с цел установяване на безпротиворечива съдебна практика. Всяко отклонение от така уеднаквената съдебна практика, се счита за основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а преодоляването на създадена противоречива практика от самия ВКС по чл. 290 и сл. ГПК, става по реда на чл. 292 ГПК. Постановените определения по чл. 288 ГПК, с които не се допуска касационното обжалване на въззивни решения, каквито са представените от касатора определение № 723 по гр. д. № 4600 за 2008 г. на І ГО, определение № 239 по гр. д. № 4101 за 2008 г. на ІІІ ГО и определение № 196 по гр. д. № 4134 за 2008 г. на ІV ГО, не формират съдебна практика, тъй като с тях не се разрешава правен спор, поради което не може да се приеме, че установяват противоречиво разрешаване по идентични правни въпроси. Затова искането за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, е неоснователно. Не се посочва и противоречиво разрешаване на поставения правен въпрос в две решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК, за да може да се инициира процедура по чл. 292 ГПК.

Атакуваното въззивно решение е съобразено с посочената уеднаквена съдебна практика. Така в решение № 454 по гр. д. № 342 за 2009 г. на ІІІ ГО касационният съд приема, че дължимостта на заплащането на приравнения към извънредния труд следва от несъответствието между фактически отработеното време и общата нормативно установена продължителност на служебното време, доколкото разликата между двете величини не е компенсирана с почивки до прекратяване на правоотношението. К. съд още приема, че е неправилно на военнослужещия да се възлага доказване на спазването на процедурата по издаване на съответните книжа за полагане на извънреден труд, предвид обстоятелството, че административният орган има задължение да издаде книжата. Освен това в подобни правоотношения не касае за същински извънреден труд по смисъла на специалния закон, а до приравнен на него труд, чието възмездяване се дължи “като извънреден труд”. Ето защо следва да се приеме, че не е налице и основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, след като обусловилият изхода на спора правен въпрос не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Разрешаването на правния въпрос с решение на ВКС по уеднаквяване на съдебната практика не налага разглеждането на правния проблем по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а и касаторът не сочи причини, поради които създадената съдебна практика е необходимо да бъде изменена или осъвременена.

На последно място, касаторът сочи, че противоречиво се решава и се прилага в решенията на ВКС основанието за заплащане на допълнително възнаграждение на основание чл. 226, вр. чл. 203, ал. 3 ЗОВСРБ отм., но не се представят доказателства за твърдяното противоречиво разрешаване, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по този проблем.

Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА

касационното обжалване на решение № 1337 от 11 ноември 2010 г., постановено по в. гр. д. № 1113 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2010 г. в обжалваната му част.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: