ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5701

гр. София, 06.12.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА

ДИАНА КОЛЕДЖИКОВА

изслуша докладваното от съдията Д. К. гр. дело № 1084/2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.

С решение № 400 от 22.11.2023 г. на Окръжен съд – Пазарджик по в. гр. д.№ 617/2023 г. по описа на същия съд е потвърдено решение № 614 от 31.05.2023 г. на районен съд Пазарджик, постановено по гр. д. № 1702/2022 г. по описа на същия съд в обжалваните части, с които са отхвърлени предявените от касатора отрицателен установителен иск за право на собственост върху ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място] и искането за отмяна на нотариалния акт, издаден в полза на ответниците, както и положителен установителен иск за право на собственост върху сграда с идентификатор *** в процесния имот.

Срещу въззивното решение е подадена касационна жалба вх.№ 509 от 16.01.2024 г. от името на К. К. Ц., лично и в качеството му на ЕТ “Лени -71 – К. Ц.“ чрез адв.В. П. и адв.Н. А., с оплаквания за нарушения на материални и процесуалния закон и необоснованост. Касаторът счита за неправилен извода на въззивния съд, че ответниците са придобили по давност процесния недвижим имот. Счита, че наличието на сгради, притежавани от него, е препятствало придобиването на поземления имот по давност, тъй като е смущавали владението на ответниците върху него. Твърди, че извършеният от ответниците отказ от предявения срещу него иск за премахване на сграда с идентификатор *** има за последица отричане правото на собственост на ищците върху поземления имот, в който сградата е построена, тъй като заличава изтеклата до извършването на отказа придобивна давност. Касаторът счита, че ответниците не са доказали пълноценно владение върху поземления имот поради наличие на сгради, притежавани от други лица. Наведени са оплаквания за необоснованост на извода, че ищецът не е придобил право на собственост върху сграда с идентификатор *** в процесния имот.

В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК, тъй като във въззивното съдебно решение съдът се е произнесъл по следните формулираните процесуалноправни и материалноправни въпроси в нарушение на материалния и процесуалния закон, неправилно и в противоречие с практиката на ВКС:

1. Дали владението върху поземлен имот е необезпокоявано, спокойно и в пълен обем, ако в него са изградени сгради, притежавани от трети лица?

2. Отказът от иск по чл.233 ГПК влече ли след себе си прекъсване на придобивна давност?

3. Изпълнил ли е въззивният съд задължението си по чл.236, ал.1 ГПК да се произнесе по спора след обсъждане на всички доказателства, възражения и доводи?

Ответниците по касация С. С. и М. С. оспорват чрез процесуалния си представител адв.В. Д. допустимостта и основателността на касационната жалба.

Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение приема, че касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните:

За да потвърди първоинстанционното решение в частите, с които са отхвърлени предявените от касатора отрицателен установителен иск за право на собственост върху ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място] и искането за отмяна на нотариалния акт, издаден в полза на ответниците, както и положителен установителен иск за право на собственост върху сграда с идентификатор *** в процесния имот, въззивният съд е намерил за установено твърдяното от ответниците по отрицателния иск заявено като евентуално първично придобивно основание, осъществило се в тяхно лице по отношение на поземления имот. Съдът приел, че реституционното решение за възстановяване на имота като земеделска земя, е било постановено в противоречие със закона и не може да се противопостави на ищеца, но същото дало начало на придобивна давност, текла от 2000 г. Съдът приложил презумпцията на чл.83 ЗС и приел, че ответниците са владели имота като свой в изискуемия период. По тези съображения приел, че правилно предявеният срещу тях отрицателен установителен иск е отхвърлен от районния съд.

По положителния иск за установяване право на собственост на ищеца върху сграда идентификатор *** въззивният съд приел, че не е доказано придобивното основание - давностно владение, текло в полза на ищеца от датата на закупуването на сградата с предварителен договор за покупко-продажба от 16.07.1998 г., сключен между ищеца в качеството му на купувач и „Технотекс“ ЕООД като продавач. Изводът е направен поради недоказана идентичност на сградата, предмет на предварителния договор, с процесната сграда 3. За достигането до този извод са обсъдени писмените и гласните доказателства, както и заключението по съдебно-техническата експертиза.

При тези мотиви на обжалвания акт не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед заявените основания в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.

По първия формулиран въпрос се твърди противоречие с разрешението, дадено по този въпрос в решение № 4 от 02.02.2009 г. по гр. д. № 4383/2007 г. на ВКС, І г. о.; решение № 79 от 01.08.2012 г. по гр. дело № 117/2011 на ВКС, І г. о. и решение № 18 от 24.03.2021 г. по гр. д. № 418/2020 г. на ВКС, ІV г. о. Първото от посочените решения не е постановено по реда на чл.290 ГПК и не представлява задължителна практика на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, съгласно разясненията на т.2 от ТР № 1 от 19.02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. В нито едно от другите две цитирани решения не се обсъжда въпросът, формулиран от касатора. В решение № 79 са обсъдени различни законови ограничения за придобиване на земеделски имот по давност; решение № 18 е относно изразяването на субективния елемент, манифестирането на владението от купувачи по предварителен договор, позоваващи се на придобивна давност. В съдебната практика по приложението на чл.63 и сл. ЗС не съществува съмнение, че собствеността върху дворно място и сградите в него може да принадлежи на различни собственици. В тези случаи суперфициарният собственик има право да ползва земята само с оглед обслужването на сградата според нейното предназначение като това право не засяга възможността останалата част от терена да се владее и придобие по давност от друго лице. Следователно по този въпрос касаторът не обосновава наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане но въззивното решение до касационен контрол.

По втория формулиран въпрос се твърди противоречие с разрешението по този въпрос, дадено в ТР № 7 от 31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г на ОСГТК на ВКС и решение № 32 от 20.04.2021 г. по гр. д. № 2217/2020 г. на ВКС, ІІ г. о. Въпросът е поставен във връзка със становището на касатора, че извършеният от ответниците отказ от предявения от тях срещу него иск с правно основание чл.109 ЗС за премахване на сграда с идентификатор *** от процесния поземлен имот има за ефект прекъсване придобивната давност върху земята. Становището е неправилно, а поставеният въпрос не е обуславящ решението на въззивния съд, който не го е обсъждал в мотивите към решението си. Предмет на делото по чл.109 ЗС не е било правото на собственост върху поземления имот, в който е изградена сграда с идентификатор ***, затова отказът от иск по гр. д. № 1250/2020 г. по описа на РС Пазарджик няма значението, което касаторът му придава. Така заявеният отказ от иска за премахване на сградата няма за последица заличаване на придобивната давност, изтекла в полза на ответниците, защото липсва обективен идентитет на иска, от който последните са се отказали. В този смисъл поставеният въпрос не отговаря на общата предпоставка за допускане на решението до обжалване, тъй като не е решаващ за произнасянето на въззивния съд.

Третият формулиран въпрос изпълнил ли е въззивният съд задължението си по чл.236, ал.1 ГПК да се произнесе по спора след обсъждане на всички доказателства, възражения и доводи, не е правен въпрос, защото е поставен общо, без да е обосновано кои доказателства или доводи на ищеца не са обсъдени. Съдът е обсъдил всички доказателства, от значение за решаване на спора за правото на собственост върху поземления имот и сградата с идентификатор ***. Несъгласието на касатора с направените изводи е оплакване за необоснованост, което не може да се разглежда в етапа на селектиране на касационната жалба.

Формулираните въпроси не осъществяват общата предпоставка на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Касаторът не е обосновал необходимост от допускане до касационно обжалване по поставените въпроси в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, която е посочена формално и без аргументи. Наличието на практика по поставените въпроси изключва посочената хипотеза за допускане на решението до касационен контрол.

Ответниците по касация са направили разноски за адвокатско възнаграждение пред касационния съд в размер на 1000 лева всяка от тях. При направеното искане заплатените разноски следва да се възложат на касатора.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделениеОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 400 от 22.11.2023 г. на Окръжен съд – Пазарджик по в. гр. д.№ 617/2023 г. по описа на същия съд.

ОСЪЖДА К. К. Ц., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ет.2, ап.17 да заплати на С. А. С., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], № 97, ет.5, ап.13 и М. А. С., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], № 97, ет.5, ап.14 сумите по 1000 (хиляда) лева на всяка от двете - разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция.

Определението е окончателно.

Председател:

Членове: 1.

2.