О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 5792

гр. София, 12.12.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети ноември, две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

Председател: EМИЛ ТОМОВ

Членове: Д. Д.

ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 602 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца И. А. Р. срещу решение № 1386 от 23.11.2023 г. по в. гр. д. № 1878/2023 г. на Варненски окръжен съд (ВОС), с което е потвърдено решение № 2468 от 05.07.2023 г. по гр. д. № 5015/2022 г. на Варненски районен съд, с което са отхвърлени предявените от касатора срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията ([Фирма 1]) при Министерство на правосъдието обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 Закона за защита от дискриминация (ЗДискр.) за установяване на дискриминационно отношение от страна на администрацията на ответника спрямо ищеца в периода от 01.09.2021 г. - 30.03.2022 г., изразяващо се в неравностойното му третиране като физическо лице, и с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗДискр. за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 10 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в породени чувства на унижение, отхвърленост, изолация, пренебрежение, незачитане на права и интереси, ведно със законната лихва, считано от 01.09.2021г. до окончателното изплащане на сумата, като е реализирана и отговорността на ищеца за съдебно – деловодни разноски, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, пред двете съдебни инстанции.

Жалбоподателят поддържа в касационната си жалба, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост. Счита, че въззивният съд неправилно и в разрез с приетите по делото писмени и гласни доказателства е намерил, че предявеният иск по чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр. за установяване на дискриминационно отношение от страна на администрацията на затвора в [населено място] за процесния период е неоснователен, поради това, че ищецът не е сред лицата, изтърпяващи наказанието си „доживотен затвор“ във Варненския затвор, при което третирането му не следва да бъде сравнявано с това на другите лишени от свобода със същото наказание, изтърпяващи наказанието си в затвора в [населено място], а само с лицата „чужда делегация“ - външни за Варненския затвор лица, които обичайно са конвоирани в него за кратки периоди във връзка с участието им в съдебни заседания. Моли атакуваното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявените искове да бъдат уважени изцяло.

В изложението към касационната си жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът релевира основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол по следните въпроси: 1. „Изтърпяващите наказание „доживотен затвор“ и/или „доживотен затвор без право на замяна“, приведени в даден затвор като „чужда делегация“ намират ли се при „сравними сходни обстоятелства“ в смисъла по чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр. с останалите лишените от свобода, изтърпяващи наказание „доживотен затвор“ и/или „доживотен затвор без право на замяна“ в същия този затвор, доколкото всички те се намират под юрисдикцията на началника на дадения затвор, изтърпяват еднакви по вид наказания и представляват обособена група характеризираща се с еднакъв признак, която следва да се третира еднакво?“; 2. „Доколкото[Фирма 1] е длъжна да третира всички лица, изтърпяващи наказания „доживотен затвор“ в затворите в Р. Б. по еднакъв начин като им осигурява сходни условия на живот, налице ли е дискриминация по признак „лично положение“ когато всички лица, настанени като „чужда делегация“ в даден затвор са подложени на по-неблагоприятно третиране?“; 3. „Представлява ли дискриминация по признак „лично положение“ по - неблагоприятното третиране на лишени от свобода с наказание „доживотен затвор“ и/или „доживотен затвор без право на замяна“ в зависимост от това, че тези лица са „чужда делегация?“; 4. „Съществува ли възможност лишените от свобода лица с наказание „доживотен затвор“, приведени като „чужда делегация“ в даден затвор да бъдат субекти на сравнение с лишените от свобода, изтърпяващи същото наказание „доживотен затвор“ в този затвор, при твърдения за неравностойно третиране?“; 5. „Кои лишени от свобода лица в един затвор са със сходно фактическо положение, за да се приеме, че са третирани по-неблагоприятно?“ и 6. „Доколкото в ЗИНЗС и ППЗИНЗС не съществува правна уредба на лишени от свобода лица „чужда делегация“, какво се включва в съдържанието на това понятие и какви са критериите, за да се определят и/или обособят лицата като „чужда делегация“?“. Допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е аргументирано с липсата на задължителна съдебна практика по горепосочените въпроси, които поради това са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, като допускането на касационния контрол ще допринесе за съставяне на трайна и непротиворечива съдебна практика относно сравнението в третирането на лишените от свобода „чужда делегация“ лица.

Ответникът по касационната жалба –[Фирма 1] подава отговор на същата, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение пред ВКС.

Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение, приема по основанията за допускане на касационното обжалване следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което тя е допустима. Не са налице обаче основания за допускане на искания касационен контрол.

Предявените искове са с правни основания чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 3 ЗЗДискр..

Ищецът е изложил в исковата молба, че през периода 18.01.2018 г. - 06.08.2021 г. изтърпява наказание „доживотен затвор“ в затвора в [населено място], а от 06.08.2021г. и към настоящия момент - в затвора в [населено място]. През периода: 01.09.2021 г. - 30.03.2022 г. е редовно конвоиран от Ловешкия затвор до Варненския затвор за участие по различни дела, като по време на тези посещения във Варненския затвор винаги е настаняван в 224 спално, VI група, като изхранването му до 30.03.2022г. се е осъществявало единствено и само в спалното помещение. След тази дата вече е имало график, според който е можел да се храни в столовата на VI група, заедно с останалите лишени от свобода в този затвор. Твърди, че през периода: 01.09.2021 г. - 30.03.2022 г., когато се е хранил единствено в спалното, където е било пълно с хлебарки, дървеници и др. насекоми, е третиран неравностойно в сравнение с други лица, изтърпяващи наказание като неговото, които са се хранели в столовата.

Въззивният съд е приел за установено в процеса, че ищецът И. А. Р. изтърпява наказание „доживотен затвор“ в затвора в [населено място] през периода от 18.01.2018г. до 06.08.2021г., а след 06.08.2021г. и към настоящия момент - в затвора в [населено място]. През периода от 10.09.2021 г. до 21.04.2022 г. ищецът е пребивавал в затвора в [населено място] като „чужда делегация“, за да се осигури явяването му по заведени дела, и е бил настаняван в спално помещение № 224, 6-та група, коридор 2В. От съдържанието на докладна записка с рег. № 10643/26.11.2019 г. от Й. К. е намерил за установено, че от 18.01.2018 г., когато е постъпил в затвора в [населено място], И. Р. е наказван 5 пъти, а само за 2021 г. - 4 пъти във връзка с възникнали конфликти с други лишени от свобода и нагнетено напрежение по повод нерегламентирани взаимоотношения и възмездни сделки между тях. Поради това И. Р. е преместен в затвора в [населено място]. От график за лишените от свобода от VI-та група, „ЗПС“, „чужда делегация“, утвърден от началник на затвора в [населено място] с дата 30.03.2022 г., е приел за установено, че закуската, обяда и вечерята на тази категория затворници се осъществяват в столовата. От писмо с рег .№ 2793/11.05.2023 г. на началника на затвора в [населено място] е счел за установено, че в периода от 01.09.2021 г. до 30.03.2022 г. лишените от свобода, осъдени на „доживотен затвор“ във Варненския затвор, са се хранили в специално обособена столова в коридора по утвърден график. Изключение са били лишените от свобода, изтърпяващи карантина във връзка с диагностициран COVID-19, които са се хранели самостоятелно в спалното помещение, в което са били настанени.

От правна страна ВОС е посочил, че дискриминация е налице при различно третиране на едно лице по някой от признаците по чл. 4 ЗЗДискр.. Дискриминацията е забранено по закон поведение, което се основава на различие, изключение, ограничение или предпочитание на някой на някакво основание и всяка проява от вида представлява нарушение на антидискриминационното законодателство. Решаващият съд е счел, че в тежест на ищеца е да установи, че са налице факти, които обуславят вероятност за дискриминационно третиране на лицето по някой от законово уредените признаци - пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном по смисъла на § 1, т. 14 от ДР, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Р. Б. е страна. При фактически доказано от ищеца различно третиране по някой от посочените признаци, в тежест на ответника, оспорващ да е налице дискриминация, е да установи, че извършените действия са оправдани с оглед на законовата цел и средствата са били необходими. Въззивният съд е посочил, че наведеният от ищеца дискриминационен признак „лично положение“ не е легално дефиниран, поради което съдържанието му се определя при всеки конкретен случай съобразно личността и особеностите на твърдящия дискриминация. Позоваването е на признак, същностен за личността на ищеца, свързан с факта, че е лице, изтърпяващо наказание „доживотен затвор“, което именно поради това, че е доживотно лишен от свобода е дискриминиран от затворническата администрация на Варненския затвор, в който е привеждан, за да се осигури явяването му по съдебни дела, която е осигурявала изхранването му в спално помещение, отделно от лицата, изтърпяващи същото наказание в този затвор, хранещи се в столова.

Решаващият съд е счел, че при въведените фактически твърдения за проявено дискриминационно поведение относно мястото на изхранване, преценката за съществуването на по-неблагоприятно третиране се свежда до извършване на съпоставка между начина на третиране на ищеца по отношение на изхранването при престоя му в затвора в [населено място] в сравнение с начина, по който се третира друго лице при сходни обстоятелства. Посочил е, че лицата, изтърпяващи наказание от вида „доживотен затвор“ или „доживотен затвор без право на замяна“ представляват обособена група, характеризираща се с еднакъв признак, която следва да се третира еднакво. От това правило обаче следват изключения, които са свързани с необходимостта еднаквото третиране да се обезпечава измежду лишените от свобода, изтърпяващи наказанието си в едно и също заведение, а така също да се отчитат и обективните обстоятелства около лишения от свобода, които могат да оправдаят различното му третиране. В този смисъл е съобразил постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 101/02.08.2021г. по гр. д. № 1871/2020г. на ВКС и определение № 522/23.06.2022г. по гр. д. № 5089/2021г. на ВКС. Подчертал е, че всеки затвор осигурява различни условия за живот на осъдените лица, които могат да бъдат обусловени и от различни битови и организационни условия. Посочил е, че ищецът не е сред лицата, изтърпяващи наказанието си „доживотен затвор“ в затвора в [населено място] (ищецът изтърпява наказанието си в Ловешкия затвор), поради което третирането му не следва да бъде сравнявано с това на другите лишени от свобода със същото наказание от затвора в [населено място]. Счел е, че е налице основание за отчитане на сравними сходни обстоятелства между лишените от свобода, които са затворници „чужда делегация“, външни за затвора в [населено място], които обичайно са конвоирани в него за кратки периоди във връзка с участие в съдебни заседания. От доказателствата по делото е извел, че създадената организация в затвора в [населено място] по отношение на лишените от свобода „чужда делегация“ е да бъдат настанявани в обособено спално помещение - № 224. В този смисъл са и показанията на двамата разпитани в процеса свидетели, които са също „чужда делегация“ и са ползвали едно и също спално помещение като ищеца. Решаващият съд е намерил, че преценката за организацията на престоя в затвора на всяко лишено от свобода лице е правомощие на директора на затвора и е функция от определения режим на изтърпяване на наказанието, личността, поведението, проявите на лицето, като целта е да бъде осигурен ред и спокойствие и да не се допускат прояви, които да го застрашават. В случая е счел, че настаняването в спално помещение № 224 и изготвеният индивидуален график за разпределение на времето на ищеца са били съобразени с факта, че същият е „чужда делегация“, за който предходно са били регистрирани прояви на поведение, довели до ескалация на напрежение между него и други лишени от свобода и които са направили наложително преместването му от затвора в [населено място] в затвора в [населено място], където е продължил да изтърпява наказанието си. Като не е намерил по-различно третиране на другите затворници „чужда делегация“ в сравнение с ищеца от администрацията на Варненския затвор, доколкото през времето, през което ищецът се е хранел в процесното спално помещение, всички затворници „чужда делегация“ са осъществявали храненията си в същото спално помещение, ВОС е приел, че не е осъществена нито пряка, нито непряка дискриминация по въведения критерий „личностно положение“, при което предявените искове се явяват неоснователни. Този извод е допълнен с аргумента, че не е установено по делото при всяко от посещенията на ищеца по делегация в затвора в [населено място] в периода от 01.09.2021 г. до 30.03.2022 г. да му е доставяна храна само в спалното помещение вместо в столовата и ако е така, по каква причина е било. Въззивният съд е подчертал, че в същите условия и режим са били поставени всички лишени от свобода „чужда делегация“ в затвора в [населено място], а този доказан факт опровергава твърденията на ищеца, че конкретно той е бил поставен в по-неблагоприятно положение. Освен това е посочил, че независимо от гореизложеното, досежно конкретната личност на ищеца, индивидуалният график на разпределение на времето му е обусловен с обективните обстоятелства около него от предходен престой в затвора в [населено място], които могат да оправдаят различното му третиране, без то да е приравнимо на дискриминация.

По предявения осъдителен иск, ВОС е счел в допълнение, че от доказателствата по делото не е установено, че ищецът действително е преживял негативни чувства, свързани с унижение, отхвърленост, изолация и пренебрежение, които да са в причинно - следствена връзка с наведената дискриминация.

Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на ищеца, не са формулирани правни въпроси, удовлетворяващи общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Поставените въпроси съставляват оплаквания за неправилност на въззивното решение, каквито касационната инстанция няма правомощия да разглежда в настоящото производство по предварителна селекция на касационната жалба. За да им бъде даден отговор, е необходимо да бъдат обсъдени и преценени конкретните приети по конкретното дело доказателства и въз основа на тази преценка да бъдат изведени правни изводи за това осъществено ли е в конкретния случай дискриминационно поведение на конкретната затворническа администрация, т. е. следва да се разгледа правният спор по същество. Последното се отнася и за последния шести въпрос на касатора, доколкото понятието „чужда делегация“ на лица, лишени от свобода, няма легално определение и е ценено от въззивния съд съобразно конкретиката на обстоятелствата в съответния затвор и досежно личността на ищеца.

Дори да се приеме, че от въпросите на жалбоподателя, може да бъде изведен и обобщен правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, в смисъл: Може ли да се преценява като дискриминация по признак лично положение по-неблагоприятно третиране на лишени от свобода, изтърпяващи наказание доживотен затвор в друг затвор в сравнение с лишените от свобода, изтърпяващи същото наказание в затвора, в който първите са приведени като „чужда делегация“, за да се осигури явяването им по насрочени съдебни дела?, то спрямо този въпрос не е осъществено релевираното допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Това е така, тъй като по него е формирана практика на ВКС, обективирана в решение № 101 от 02.08.2021 г. по гр. д. № 1871/2020 г. на ВКС, IV г. о., която настоящият съдебен състав споделя и която не се нуждае от осъвременяване или корективно тълкуване. Според последната по-неблагоприятното третиране на лишени от свобода, в зависимост от това в кое затворническо заведение изтърпяват наказанието си, не е сред предвидените в чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. или друг закон признаци, поради което не представлява дискриминация по признак лично или обществено положение. Всеки затвор осигурява различни условия за живот на осъдените, които разлики са обективно обусловени от редица обстоятелства, водещи до различни битови и организационни условия. Затова не може да се приеме, че изтърпяващите наказание в даден затвор лица се намират при сравними сходни обстоятелства с изтърпяващите наказание в друг затвор. В подобни сравними сходни обстоятелства ищецът по искове с правни основания чл. чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 3 ЗЗДискр. се намира единствено с лицата, изтърпяващи същото наказание в същия затвор и само сравнението с тях е от значение за преценката дали е налице спрямо него дискриминация по чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр.. Това разрешение е приложимо и спрямо лицата, приведени като „чужда делегация“ в затвор, в който не изтърпяват наложеното им наказание, поради което не може да се приеме, че тези лица са в сравними сходни обстоятелства в контекста на чл. 4, ал. 1 ЗДДискр., с изтърпяващите същото наказание в затвора, в който са временно приведени, за да се осигури явяването им по съдебни дела. Поради това е без значение евентуално тяхно по-неблагоприятно третиране в сравнение с изтърпяващите същото наказание в затвора, в който първите са временно приведени. От значение е установяването на по-неблагоприятно третиране само между лицата, приведени като „чужда делегация“ в съответния затвор, каквото въззивният съд е приел, че не е осъществено. По този начин той се е съобразил с горецитираната практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ето защо да се отговаря на горепосочения правен въпрос ще е без значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Съобразно гореизложеното, не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение, вкл. проверяваните по служебен почин на съда по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 ГПК.

С оглед изхода на настоящото производство, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата 100 лв., съставляваща юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.

Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1386 от 23.11.2023 г. по в. гр. д. № 1878/2023 г. на Варненски окръжен съд.

ОСЪЖДА И. А. Р., ЕГН: [ЕГН], да заплати на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията при Министерство на правосъдието сумата 100 лв., съставляваща съдебно – деловодни разноски пред ВКС.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: