О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 5727
София, 09.12.2024 година
Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в закрито заседание на 22 октомври две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ДЕЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АТАНАСОВА
АТАНАС КЕМАНОВ
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр. дело № 5428 /2023 година
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от В. Н. К., ЕГН [ЕГН], от [населено място] против решение № 927 от 21.07.2023г. по гр. д.№ 267/2023 г. на Окръжен съд-Варна, с което е потвърдено решение № 3008/10.10.2022 г. по гр. д. № 18114/2021г. на Варненски РС. С последното е отхвърлен предявеният от касатора иск да се признае за установено по отношение на ответника В. П. П., ЕГН-[ЕГН], че върху собственият на ответника ПИ с идентификатор №***е учредена вещна тежест – сервитут в полза на имота, собственост на ищеца с идентификатор №***за безсрочно и безвъзмездно право на преминаване през имота му, на хора и МПС, включително паркиране и изграждане на необходимите за нуждите на преминаването съоръжения за обслужване на недвижим имот с идентификатор №***.
В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради противоречие с материалния закон – чл. 192 ЗУТ и за необоснованост на изводите от събраните доказателства.
В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанието по чл. 280, ал.2, пр.2 ГПК, като се твърди абсолютна неразбираемост на решението. Твърди се основанието по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК поради противоречие на въззивното решение с Решение № 22 от 10.12.1996 г. по к. д.№ 24/1996 г. и Решение № 17/16.12.1999 г. по гр. д.№ 22/1999 г. защото е нарушен принципа па правна сигурност. Твърди се и противоречие с чл. 19, пар.1, ал.2 ДФЕС и чл. 2, ал.4 ДЕС – правото на ефективна правна защита. На основание чл. 280, ал.1,т.3 ГПК се иска допускане до касационно обжалване по следните въпроси: 1.Противоречието в мотивите на въззивното решение, водещо до невъзможност за разбиране на правните изводи на съда представлява ли съществено процесуално нарушение? 2.Посоченото като съществуващо сервитутно право в полза на ПИ с идентификатор №***, описано в нот. акт № 3, т.7/31.07.2018 г. представлява ли елемент от сделката, имащ съществено значение за сключването й? 3.Действителен ли е договор за безсрочно учредяване на сервитут - право на преминаване по чл. 292 ЗУТ, отговарящ на изискванията на чл. 292, ал.1 ЗУТ, но съдържащ уговорка, че е сключен с уговорка с оглед личността на една от страните по него? 4. Ако уговорката че договорът от 09.12.2016 г. за безвъзмездно учредяване на сервитут – право на преминаване по реда на чл. 192, ал.2 ЗУТ се сключва с оглед личността в полза на страната по него - е недействителен, то може ли да се приеме, че този договор в останалата си част е действителен и поражда правни последици, обвързващи обслужвания и обслужващия имот за в бъдеще съобразно уговореното в него? 5. При сключен писмен договор по чл. 192, ал.1 ЗУТ с нотариална заверка на подписите за безвъзмездно учредяване на сервитут за право на преминаване с уговорка, че същия се сключва с оглед личността в полза на страна по него, може ли да се приеме, че този договор запазва действието си за в бъдеще съобразно уговореното в него независимо от последващата смяна на собствеността върху обслужвания и обслужващия имот. По първите три въпроса се навежда и основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, но не е посочена и представена съдебна практика, на която обжалваното въззивно решение противоречи. Касаторът се позовава и на очевидна неправилност – основание по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК.
Ответниците по касация оспорва касационната жалба, като счита решението е правилно, както по изложените в него мотиви, така и защото договорът по чл. 192 , ал.1 ЗЕТ не индивидуализира по площ и граници местото, върху което е учреден сервитут, а и защото този договор не е вписан и за него ответникът не е могъл да узнае при придобиването на имота, за който се твърди, че е обременен със сервитут. Оспорва допускането до касационно обжалване.
Касационната жалба е постъпила в срок и изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване е, поради което съдът я преценява за допустима.
По делото е установено следното:
С нот. акт № 185, т. X от 18.12.2007г. на нотариус Ал.Г., Ж. С. С. и Ж. Г. Т. са закупили ПИ № ***, находящ се в [населено място],[жк], м. „В.“, с площ от 1197 кв. м. Със заповед № Г-85/16.08.2011г. на Кмета на О. В. влязла в сила на 13.09.2011 г. е одобрен ПУП и са отредени три УПИ за купения имот - УПИ ***, УПИ *** и УПИ *** за частен път, кв. ***. С договор за доброволна делба с нотариална заверка на подписите от 29.12.2011г. на нотариус Д.С. са поделени имоти с идентификатори ***и ***по КК, респективно отредените за тях парцели, като Ж. С. Б. е получила в дял ПИ с идентификатор ***по КК площ от 556 кв. м., със стар идентификатор ***, идентичен с УПИ ***, кв. ***а Ж. Г. Т. и Д. С. Т. са получили в дял ПИ с идентификатор ***по КК също с площ 556 кв. м., за който е отреден УПИ *** от кв. ***. Останалият в съсобственост частен път, съставляващ ПИ с идентификатор ***с площ 85 кв. м. е предмет на следващ договор за доброволна делба с нотариална заверка на подписите от 14.08.2015г. на нотариус Ал.Г.. Имота е получен в дял от Ж. С. Б., като другите съсобственици са декларирали, че е удовлетворен материалният им интерес. След втората делба двата имота, получени от Ж. Б. са обединени и са заснети като един с нов идентификатор ***. Сключен е договор за безвъзмездно учредяване на сервитут - право на преминаване по чл. 192 от ЗУТ с нотариална заверка на подписите - рег. № 8148/09.12.2016г. на нотариус Ал.Г., с който Ж. С. Б., като собственик на ПИ с идентификатор ***, вече с площ от 641кв. м. е учредява безвъзмездно в полза на Ж. Г. Т. и Д. С. Т., собственици на съседния ПИ с идентификатор ***, с площ от 556кв. м. право на преминаване на хора и МПС, включително паркиране и изграждане на необходимите за нуждите на преминаването съоръжения през ПИ с идентификатор ***, който сервитут се учредява за нормалното използване по предназначение за жилищни нужди на притежавания от приемателите ПИ с идентификатор ***. Уговорено е, че така учреденият сервитут е безсрочен, както и че сервитутът се учредява с оглед на личността в полза на приемателите Ж. Г. Т. и Д. С. Т. единствено и само в обема и съдържанието по договора и за уговореното в същия ползване на притежавания от последните ПИ. Този договор обаче не е вписан, както изисква чл. 192, ал.7 ЗУТ.
Ищецът В. Н. К. е купил с нот. акт № 3, т.7 от 31.07.2018г. на нотариус Кр. К. от Ж. Г. Т. и Д. С. Т. ПИ с идентификатор ***, идентичен с УПИ ***, кв. ***. В нот. акт е отбелязано, че в полза на имота, който се купува - ПИ с идентификатор ***има учреден безсрочно сервитут –право на преминаване на хора и МПС, включително паркиране и изграждане за нуждите на преминаването съоръжения през имот с идентификатор ***.
Ответникът В. П. П. купува с н. а. № 99, т. 11, от 02.11.2021г. по описа на нотариус Ж. Т. от Ж. С. Б. ПИ с идентификатор ***с площ от 641кв. м. ведно с всички подобрения и приращения. Сервитутно право, тежащо върху имота не е описано в нот. акт.
Първата инстанция е отхвърлила иска, като е приела, че учредения сервитут е бил личен и след прехвърляне и на двата имота е прекратен.
Въззивната инстанция е приела иска за допустим, тъй като се иска установяване на сервитутно право, а не на факт. Приел е, че е заявено от ответниците, възражение още с отговора на исковата молба, че сервитута е личен, но по същество е приел, че учредения сервитут не е личен, защото е уговорен като поземлен сервитут. Тълкувал е волята на страните по сключилите договора за учредяване на сервитут и е приел при преценка на конкретните уговорки, във връзка една с друга и смисъла, произтичащ от целия договор, съобразявайки уговорките между страните, собствениците на двата съседни имота с идентификатори ***и ***, че е учредено право на преминаване в полза само на Ж. Г. Т. и Д. С. Т., през собствения съседен имот на Ж. С. Б.. Въпреки, че учреденият сервитут е уговорен като безсрочен, въззивният съд е приел, че е учреден със срок, тъй като е учреден в полза и с оглед на личността на Ж. Г. Т. и Д. С. Т. и защото е вписано, че е единствено и само в обема и съдържанието по договор. Възивният съд е приел, че страните са целели така подписаният договор да има действие между тях, само докато те са собственици на двата имота-служещ или обременен със сервитутното право и господстващ.
Не е възприет от възивната инстанция изводът на РС, че сервитутът е личен, защото е уговорен като поземлен сервитут. Въззивният съд е приел, че предвид уговореното в договора не се прилага общоприетото за сервитутното право, че е тежест, която следва имота и закупилият го поначало се е съгласил с това да търпи ограниченията, произтичащи от сервитутното право, че вещната тежест тежи върху всяка част от служещия имот, и поначало промяната на собствеността на имота не прекратява действието на сервитута освен ако той не е учреден с договор, в който не е уговорено нещо различно. Предвид съдържанието на клаузите в договора, съдът е приел, че сервитутното право е прекратено с първото прехвърляне на имота през 2018 г. В нот. акт при това прехвърляне само декларативно е споменато сервитутното право на преминаване. С тези мотиви е потвърдено решението, с което е отхвърлен иска за установяване съществуване на сервитутно право с посоченото съдържание в полза на ищеца, като собственик на имота, който това право е обслужвало.
Въззивното решение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Твърденията на касатора, че решението е нищожно защото е неразбираемо не кореспондира на съдържанието на мотивите и кореспондиращият им диспозитив.
Съдът се е произнесъл по редовни въззивни жалби в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт, поради което съдът не констатира вероятна недопустимост на обжалваното решение. Петитумът на исковата молба е за съществуване на сервитутно право в описания в договора по чл. 192, ал.1 ЗУТ обем и по този петитум се е произнесъл съда, в съответствие с правната норма на чл. 124, ал.1 ГПК. Предвид изложеното, не са налице основанията за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр. 1 и 2 ГПК.
Според т.1 от ТР №1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС допускането до касационно обжалване е обусловено от предварителна проверка за наличие на някое от основанията по чл. 280, ал.1 и ал.2 ГПК. Правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, т. е. въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на този правен въпрос, като касационният съд не е задължен да го изведе от изложението или от касационната жалба, а може само да го уточни или конкретизира.
Касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК, като твърди противоречие на въззивното решение с Решение № 22 от 10.12.1996 г. по к. д.№ 24/1996 г. и Решение № 17/16.12.1999 г. по к. д.№ 22/1999 г. на Конституциониуя съд /КС/. Предмет и на двете решения са разпоредби от Закон за държавният бюджет. В мотивите на първото решение е разяснено, че принципа на правовата държава, залегнал в чл. 4, ал.1 КРБ „освен всичко друго означава и това, че основите на правовия ред, заложени в Конституцията, важат в еднаква степен и за органите на законодателната, изпълнителната и съдебната власт, както и за всички правни субекти“. Във второто решение, КС е посочил, че „задължение на държавата е да гарантира и защити правото на собственост и да осигури неприкосновеността на частната собственост чрез закон и че е недопустимо по законодателен път да се посяга на тази неприкосновеност“. Въззивното решение не е постановено в противоречие с тези две решения. Това, че съдът е приел, че купувайки господстващ имот, ищецът не е придобил и сервитута през съседен имот, защото той е учреден с договор, в който има клауза за прекратително условие – докато сключилите го страни са собственици на съседните имоти, не сочи на нарушение на принципа на правовата държава. Предявеният от ищеца иск е приет за допустим и е разгледан. Отхвърлянето му като неоснователен обаче не сочи на нарушение на неприкосновеността на частната собственост. При разрешаване на гражданско правен спор претендираното право от една от страните винаги би било отречено. Съдът е приел, че ищецът не е придобил правото на сервитут върху съседния на купения от него имот. В тази хипотеза за него остава открита възможността да претендира от Общината учредяване на сервитут по административен ред, т. е. законът е предвидил защита и в тази хипотеза.
Твърдението за нарушение на принципа на правна сигурност, като част от съдържанието на изискването за законност не намира опора във фактите по делото. Правната сигурност за третите лица /които не са страни по договор/ в областта на вещното право се обезпечава чрез вписването по Правилника за вписванията в Агенцията по вписванията и установените норми за противопоставимост. Установено е безспорно по делото, че договорът по чл. 192 ЗУТ между праводателите на страните не е бил вписан, а нормата на чл. 192, ал.7 ЗУТ изрично изисква вписване на този договор. Договорът не е вписан не само непосредствено след сключването му, но и по-късно - непосредствоно преди ищецът да купи имота. Договорът не е вписан и преди ответникът да придобие имота на 02.11.2021 г., поради което той е непротивопоставим на ответника, съгласно чл. 113 ЗС. Декларативното описание на сервитут в нот. акт от 2018 г. не означава вписване по партидата на служещия имот и не осигурява противопоставимост. Предвид изложеното, съдът не констатира противоречие на въззивното решение с цитираните решения на Конституционния съд.
Касаторът твърди противоречие на въззивното решение с чл. 19, пар.1, ал.2 ДФЕС и чл. 2, ал.4 ДЕС – правото на ефективна правна защита, но не формулира конкретен правен въпрос, отговарящ на изискването на чл. 280, ал.1 ГПК /който да е свързан с предмета на спора и да определя изхода от него/ и не сочи конкретно решение на Съдът на Европейския съюз, в което този въпрос да е бил разрешен и даденото в него разрешение да противоречи на разрешението, дадено в обжалваният акт, така както изисква нормата на чл. 280, ал.1, т.2 ГПК. Това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК.
Само за пълнота, съдът отбелязва, че принципът на ефективност, на който се позовава частния жалбоподател изисква националните правни системи да не правят реализирането на субективно право, основано на правото на ЕС невъзможно или прекомерно трудно. Принципът на равностойност /еквивалентност/ изисква процедурните правила на съответната държава членка, чрез които се реализират субективни права, извлечени от правото на ЕС, да не са по-малко благоприятни от правилата за реализиране на подобна претенция, основана на вътрешното право. Правото на ЕС не урежда вещни права и предявяване на искове за защита им, поради което не могат да се сравняват предпоставките за предявяване, а още по-малко за уважаване на иск по чл. 124, ал. 1 ГПК. Няма база за сравнение, поради което не може да се прави извод за нарушение на посочените принципи. Отделно от изложеното, предявеният от ищеца иск за установяване съществуването на сервитут, обслужващ имота, който е купил, е приет за допустим и е разгледан така както се защитава всяко друго вещно право в съответствие с нормата на чл. 111 и чл. 55 ЗС и чл. 124, ал.1 ГПК.
В обобщение наведеното основание по чл. 280, ал.1 т.2 ГПК не е обосновано, поради което не се допуска касационно обжалване по него.
Основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, на което на следващо место се позовава касатора, е налице когато за разрешаване на правният спор е необходимо прилагането на правна норма или правен институт, които са неясно или непълно уредени, или когато по прилагането им е налице съдебна практика, която облаче е неактуална или противоречива.
По първият поставен въпрос, по който е наведено основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК съдът не констатира противоречие в мотивите на въззивното решение. Те са логични – съдът е тълкувал волята на страните по договора по чл. 192 ЗУТ, изводите са съобразени със съдържанието на изразената воля, а като резултат решението е разбираемо, поради което не се допуска касационно обжалване по първия поставен въпрос. Вторият въпрос е фактически, а не правен, поради което и по него не се допуска касация.
Законодателят е предвидил възможност с разпоредбите на чл. 55 ЗС и чл. 192, ал.1 ЗУТ с писмен договор с нотариална заверка на подписите да се уговори право на преминаване през чужд имот, като единствените ограничения са предвидени в ал.4 на чл. 192 ЗУТ - да не се влошават условията за застрояване на поземлените имоти, да не се препятства установеният начин на трайно ползване на поземлените имоти и да не се засягат разрешени строежи или съществуващи сгради. Когато сервитута е уговорен с договор, законът допуска дори тези ограничения да не се спазят, ако страните уговорят изрично това. Действието на разпоредбата на чл. 9 ЗЗД, провъзгласяваща договорна свобода, не е изключено нормативно, а не е изводимо и по тълкувателен път. Следователно законът установява широка договорна свобода, като не изключва възможността договорът по чл. 192, ал.1 ЗУТ да се сключи под прекратително условие /например ако имота бъде продаден от някоя от страните/ или с краен срок – фиксиран или определяем. Относно изложеното няма спор в теорията /„Българско вещно право“-Л.В., изд.“Нова звезда“, стр.304/ или противоречия в съдебната практика, а нормите на чл. 192, ал.1 и ал.4 ЗУТ са ясни и не изисква тълкуване, /поне по поставения въпрос и договорната свобода при сключването му/. По приложението й във връзка с поставения въпрос няма и противоречива съдебна практика. Затова по трети въпрос не се допуска касационно обжалване.
По четвърти въпрос не се е произнасял съдът, защото не е наведен довод за частична нищожност. Клаузата за действие на договора само между страните има характера на краен срок или на прекратително условие, които имат отношение към действието на договора изцяло, т. е. тази клауза не е независима, за да може да се разглежда отделно и дали договора би бил сключен без нея. Пети въпрос също е свързан с клаузата за прекратяване действието на договора при смяна на собствеността и възможността договорът да породи действие в останалата си част без приложение на тази клауза. Какъвто и да е отговорът на тези два въпроса, те не определят изхода от спора, тъй като договорът по чл. 192, ал.1 ЗУТ не е вписан, както изиска ал.7 от същия текст и е непротивопоставим на следващия собственик на служещия имот. /В този смисъл виж Решение № 456 от 8.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1599/2023 г., I г. о./ По изложените съображения не се допуска касационно обжалване и по четвърти и пети въпрос.
По първите три въпроса се твърди и основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, но поради това, че не е посочена и представена съдебна практика, на която обжалваното въззивно решение противоречи и предвид разясненията по ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, не се допуска касационно обжалване и на това основание.
Касаторът се позовава и на очевидна неправилност – основание за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК. Такава е налице когато решението страда от особено тежка степен на неправилност в една от трите му форми, която може да се установи от мотивите на съдебния акт, без да се извършва същинската касационна проверка по оплакванията в касационната жалба за правилно приложение на материалния закон, за допуснати съществени процесуални нарушения или несъответствие на фактическите изводи от събраните доказателства. Очевидно неправилно е решението когато съдът не е приложил или е приложил в обратен смисъл императивна правна норма, когато не са спазени съдопроизводствени правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина решаване на правния спор, при зачитане равенството на страните, или когато грубо са нарушени основни логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените факти по делото. Съдът не констатира подобни пороци на решението, поради което не се допуска касационно обжалване и на това основание.
В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1, т. 1, т.2 и т.3 и ал.2, пр.1-3 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване.
На основание чл. 78, ал.3 ГПК, на ответника по касация следва да се присъдят претендираните от него деловодни разноски за настояща инстанция в доказаният с договора за правна помощ размер 700 лв.
Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 927 от 21.07.2023г., постановено по гр. д.№ 267/2023 г. на Окръжен съд-Варна по касационна жалба, подадена от В. Н. К., ЕГН [ЕГН], от [населено място]
Осъжда В. Н. К., ЕГН [ЕГН], от [населено място] да плати на В. П. П., ЕГН-[ЕГН] деловодни разноски за касационна инстанция в размер на 700 лв.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: