Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на О. П. С. срещу решение на Окръжен съд Силистра №.165/14.10.2014г., постановено по г. д.№.196/14г.

Ответната страна Г. Д. П. не взема становище.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280 ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:

С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил и потвърдил частично първоинстанционното решение, е намерил предявения иск с правно основание чл. 2 ал. 1 т. 3 З. за основателен за сумата 3000лв. обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно обвинение. За да достигне до този извод е приел, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на държавата за вреди, тъй като производството по повдигнато срещу ищеца от орган на Прокуратурата на Р. Б. обвинение в извършването на престъпление по чл. 354а ал. 1 т. 4 НК е било прекратено на основание чл. 243 ал. 1 т. 1 вр. с чл. 24 ал. 1 т. 1 НК - тъй като деянието е несъставомерно. Установил е и, че незаконното обвинение, в това число и наложените във връзка с него мерки за неотклонение /задържане под стража, домашен арест и подписка/, е причинило на ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в търпени негативни психически изживявания. По отношение на размера на дължимото обезщетение, като е съобразил – сравнително кратката продължителност на периода, през който на ищеца е било повдигнато и поддържано обвинение в извършване на престъпление – близо 5месеца, тежестта на престъплението, в което е бил обвинен /тежко престъпление от общ характер/, обстоятелството, че са били взети мерки за неотклонение „задържане под стража” и „домашен арест” с продължителност съответно от по почти три месеца и два месеца, обстоятелството, че обвинението е станало обществено достояние и пречка да започне работа - като същевременно освен търпяните психически страдания във връзка с наказателното производство доказателства за други негативни преживявания - извън принципно търпените, в това число и лишенията и неудобствата в резултат на наложената мярка за неотклонение „задържане под стража”, по делото не са събрани, съдът е приел, че обезщетението от 3000лв. е достатъчно да репарира претърпените неимуществени вреди.

Съгласно чл. 280 ал. 1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т. 1-т. 3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т. 1/, решаван противоречиво от съдилищата /т. 2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т. 3/.

К. се позовава на

чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 2 ГПК

. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос – относно обществения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, който е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и е решаван противоречиво от съдилищата.

Настоящият състав намира, че сочените основания за касация не са налице.

М. въпрос е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС тогава, когато разрешението е в противоречие с ТР и ПП на ВС, ТР на ОСГК на ВС, ТР на ОСГК, ОСГТК и О. на ВКС и решения по чл. 290 ГПК, а противоречиво разрешаван от съдилищата – когато разрешението е в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос – като ако по прилагането на определена правна норма съществува противоречива съдебна практика, която вече е била уеднаквена с тълкувателно решение или решение по реда на чл. 291 ГПК, и обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с уеднаквената вече практика, то не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК /т. 2 и т. 3 от ТР 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.

К. цели да постави проблема за съдържанието на понятието справедливост според чл. 52 ЗЗД и оттам - за обстоятелствата, които следва да се вземат предвид при определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени вреди. Налице е многобройна практика, вкл. постановени по реда на чл. 290 от ГПК решения на ВКС /напр. № 532/24.06.2010 по г. д №.1650/2009, III ГО, реш. №.377/22.06.2010г. по гр. д №.1381/2009, IV ГО, реш. от 6.04.2011 по г. д. № 951/2010, III ГО, реш. №.149/2.05.2011 по г. д.№.574/10, III ГО, реш. №.643/15.11.2010г по г. д.№ 1916/2009, IV ГО, реш.№.111/17.03.2014 по г. д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС /, в които са дадени разрешения на правния въпрос относно критериите, по които се определя обезщетението за неимуществени вреди. Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл. 52 ЗЗД; ТР 3/22.04.2005 по т. гр. д.№.3/2004 на ОСГК на ВКС/. Справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поради това и тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики - които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди произтича именно от различните факти при отделните казуси, а не сочи на противоречиво разрешение на въпроса. Справедливото обезщетяване, което изисква чл. 52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай /реш.№.111/17.03.2014 по г. д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС/, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с повдигнатото обвинение. Такава преценка е направил и съдът в обжалваното решение, като е съобразил сочените критерии и правните му изводи не противоречат на възприетото в задължителната практика, която е уеднаквена /цитираната от касатора не съставлява такава - тъй като е постановена по реда на ГПК отм., и поради това е ирелевантна/. Предвид изложеното не е налице както хипотеза на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, така и на такава по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК.

С оглед на всичко посочено по-горе, не са налице условията на чл. 280 ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното от Окръжна прокуратура С. въззивно решение.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА

касационно обжалване на решение на Окръжен съд Силистра №.165/14.10.2014г. по г. д.№.196/14г.

Определението е окончателно.

П.: ЧЛЕНОВЕ: