Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. А. И., А. А. И., М. М. А., С. М. А. и А. В. Я. срещу решение №260034 от 23.10.2020г., постановено по в. гр. д.№255/2020г. на Варненски апелативен съд, ГО, с което е потвърдено решение №187/25.02.2020г. по т. д.№1016/2019г. на Варненски окръжен съд.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Касаторите М. А. и С. А. обжалват въззивното решение в частта му, с която е потвърдено решението на Варненски ОС за отхвърляне на исковите им претенции за разликата от присъденото обезщетение от по 20 000лв. за всяка една от тях до претендираното обезщетение от по 100 000лв. Твърди се, че присъденият размер на обезщетенията за неимуществени вреди е силно занижен с оглед принципа за справедливост, прокламиран в чл. 52 ЗЗД и на разясненията, дадени в Постановление №4/23.12.1968г. на Пленума на ВС. Оспорва се извода на въззивния състав за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД като се излагат доводи, че злополуката е настъпила по изключителна вина на застрахования при ответното дружество водач на товарния автомобил. Касаторите С. И., А. И. и А. Я. обжалват въззивното решение изцяло по съображение, че в нарушение на указанията, дадени с ТР №1/21.06.2018г. по тълк. д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, съдът неправилно е приел, че трите ищци не са легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди като се излагат доводи, че от доказателствата по делото се установява, че между тях и починалият им дядо е съществувала трайна и дълбока емоционална връзка, обуславяща присъждане на обезщетение за неимуществени вреди с оглед критериите в посоченото тълкувателно решение. Претендира се отмяна на въззивното решение в обжалваните му от касаторите части, уважаване на исковете в пълен размер от по 100 000лв. за всеки един от тях, ведно със законната лихва, считано от 03.12.2015г., както и присъждане на разноски, включително адвокатско възнаграждение по чл. 38 ал. 2 ЗА.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение като са формулирани следните правни въпроси:

1. „Какви са критериите за определяне наличие на трайна и дълбока емоционална връзка между лицето, претендиращо обезщетение и починалия близък родственик в хипотезата на пряк иск срещу застрахователя?“ и

2. „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 от ЗЗД при наличие на доказани действително претърпени вреди и особено близка връзка между починал и преживелия го близък родственик?“.

Сочи се, че въпросите са решени в противоречие със задължителната практиката на ВКС в ТР №1/21.06.2018г по тълк. д.№1/2016г. на ВКС, ОСНГТК, както и с практиката на ВКС, обективирана в решение № 26/04.06.2019 г. по т. д.№1505/2016г. на ІІ т. о.; решение №372/14.01.2019г. по т. д.№ 1199/2015г. на ІІ т. о; решение №70/03.06.2019г. по т. д.№755/2018г. на ІІ т. о.; решение № 310/06.02.2019г. по т. д.№2429/2017г. на ІІ т. о; решение №5/28.02.2019г. по т. д. №404/2018 на ІІ т. о. и решение №20/30.06.2020г. по т. д.№376/2018г. на І т. о.

3. „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 от ЗЗД при наличие на доказани действително претърпени вреди и особено близка връзка между починал и преживелия го близък родственик?“;

4. „Съобразена ли е присъдената сума по делото с конкретно установените по делото житейски обстоятелства, както и със задължителната практика на ВС и с практиката на ВКС относно размера на дължимото обезщетение за репарация на претърпените неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя?“ и

5.„ Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 от ЗЗД. и кои са критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя?“

Според касаторите М. и С. А. въпросите са решени в противоречие с разясненията, дадени в ППВС №4/1968г. с практиката на ВКС, формирана с решение №372/14.01.2019 г. по т. д.№1199/2015 на ІІ т. о.; решение №70/03.06.2019г. по т. д. № 755/2018г. на ІІ т. о.; решение №5/28.02.2019г. по т. д.№ 404/2018 на ІІ т. о. решение №20/30.06.2020г. по т. д.№376/2018г. на І т. о.; решение №179/29.01.2016 г. по т. д.№ 2143/2014 г. на ВКС, І т. о: решение №73/16.09.2013г. по т. д.№ 964/2011г. на ІІ т. о.; решение №141/28.01.2016г. по т. д.№1398/2014г. на ІІ т. о. и решение №101/03.07.2014г. по т. д.№4391/2013г. на ІІ т. о.

6. „Какви са предпоставките за прилагане на чл. 51. ал. 2 от ЗЗД? При наличие на доказано по делото съпричиняване на вредоносния резултат, от страна на пострадалото лице. какви са критериите за определяне на съотношението между неговия принос и този на делинквента?“ и

7. „В хипотеза, в която съдът приеме наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице следва ли да съпостави приноса му с този на виновния водач, за да установи действителния обем, в който всеки един от участниците е допринесъл за процесното ПТП. като сравни поведението на всеки един от тях като участник в същото с оглед правилата в ЗДвП. които са били длъжни да спазват?“

Твърди се, че въпросите са решени в противоречие с постановките в ППВС №17/1963г. и с практиката на ВКС, обективирана в решение №46/05.06.2014г. по т. д.№ 3696/2013г. на ІІ т. о; решение № 96/29.06.2015г. по т. д.№2461/2014г. на ІІ т. о.: решение № 277/11.01.2019г. по т. д. №1982/2017г. на ІІ т. о. и решение №50/27.07.2015г. по т. д.№271/2014г. на ІІ т. о.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е представен писмен отговор на касационната жалба от ЗАД „А. Б“ АД, в който се твърди, че не е налице поддържаното от касаторите основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Същевременно се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендира се юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното решение въззивният състав от Варненски апелативен съд е потвърдил решение №187/25.02.2020г. по т. д.№1016/2019г. на Варненски окръжен съд в обжалваната му част, с която исковете на М. А. и на С. А. против ЗАД „А. Б“ АД са отхвърлени за разликата над присъденото обезщетение от по 20 000лв. на всяка от тях до претендирания размер от по 100 000лв. за всяка от тях, представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат от смъртта на дядо им А. Х., починал вследствие на ПТП, настъпило на 03.12.2015г., ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането - 03.12.2015г. до окончателното й изплащане. С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение в частта му, с която са отхвърлени изцяло исковете на С. И., А. И. и А. Я. за заплащане от ЗАД „А. Б“ АД на обезщетение за неимуществени вреди от по 100 000лв. за всяка една от трите ищци, резултат от смъртта на дядо им А. Х., настъпила при същото застрахователно събитие.

С оглед липсата на касационна жалба от страна на застрахователя следва да се приеме за установено със сила на пресъдено нещо, че е ангажирана отговорността на ЗАД „А. Б“ АД по чл. 226, ал. 1 КЗ отм. за заплащане на обезщетение на ищците М. и С. А. за неимуществените им вреди, резултат от смъртта на дядо им А. Х., починал вследствие на ПТП, настъпило на 03.12.2015г. по вина на водача на т. а. „С. Д“ с ДК [рег. номер на МПС] - Д. К., застрахован при ответника ЗАД „А. Б“ АД по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, който (видно от влязлата в сила присъда) е допуснал нарушения на ЗДвП, изразяващи се в движение с превишена скорост /103 км/ч при разрешена за това 90 км/ч/ и неизпълнение на задължението по чл. 77 ЗДвП, че при заслепяване водачът е длъжен да намали скоростта и при необходимост да спре.

Произнасяйки се по направеното от ответното дружество възражение за съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД въззивният състав е кредитирал заключението на проведената по делото САТЕ, съгласно което: процесното ПТП е настъпило на 03.12.2015г. около 17.15ч, т. е. в тъмната част от денонощието; мястото на удара между МПС и управляваната от починалия каруца, е на около 1.4 м. в ляво от десния банкет на пътното платно, в посоката на движение на товарния автомобил и каруцата; няма данни към момента на инцидента, водачът на каруцата да е носил светлоотразителна жилетка или по каруцата да са били налични светлоотразителни или осветителни елементи, което е намалило в пъти дължината на забелязване спрямо източник на светлина, каквито са фаровете на автомобилите, а при липсата на източник на светлина в тъмната част от денонощието, е намалило видимостта и разпознаваемостта на конския впряг многократно; наличието на спирачна следа непосредствено след точката на ПТП обуславя извода, че водачът на автомобила е забелязал и реагирал на опасността на пътното платно на около 50 метра преди точката на ПТП-то като при отсъствие на насрещни автомобили и липсващи светлоотразителни елементи на пострадалия и каруцата, то видимостта би следвало да е в осветеността на късите светлини /около 70 метра/ или на дългите /около 100-150 метра/; към момента на ПТП в кръвта на починалия наличието на алкохол от 3.9 ‰, което според заключението на СМЕ съответства на тежка степен на алкохолно повлияване.

Отчитайки посочените по-горе обстоятелства относно поведението на участниците в ПТП, въззивният състав е приел, че приносът на пострадалия в настъпването на катастрофата е в размер на 50% и същият се дължи на обстоятелството, че в нарушение на разпоредбата на чл. 71 ал. 1 ЗДвП е управлявал ППС в тъмната част на деня без изискуемите се светлоотразителни елементи като това съществено е ограничило възможността на водача на движещия се зад него автомобил своевременно да възприеме наличието му на пътното платно. Съдът е посочил, че движението на водача на автомобила със скорост над разрешената /103 км/ч при разрешена за това 90 км/ч/ и несъобразяването на същата с конкретната пътна обстановка /заслепяване от насрещен автомобил/ - в еднаква степен е предопределило и невъзможността за своевременно възприемане на движещата се каруца и предприемане на съответната реакция.

С оглед въззивната жалба на ищците М. и С. А. относно размера на дължимото им обезщетение за неимуществени вреди, въззивният състав е отразил, че те са живеели в едно домакинство с дядо си и баба си, които са полагали непосредствените грижи по тяхното отглеждане и възпитание. Когато майка им ги е оставила, двете са били около 6-годишни. Според съда при отчитане относимите критерии и обстоятелства в съответствие с разясненията на ППВС № 4/1968г. и действително доказания обем и интензитет на претърпените от М. и С. неимуществени вреди, справедливият еквивалент за обезщетението е в размер от по 40 000лв. за всяка една от тях. Апелативният състав е подчертал, че отчита като релевантни следните обстоятелства: към датата на увреждането тези ищци са били съответно на 9 и на 11 години; основните грижи за тяхното отглеждане и възпитание към този момент са се полагали от починалия и неговата съпруга; в резултат на загубата на дядото двете ищци са били трайно лишени от възможността да разчитат на неговата подкрепа; по делото липсват ангажирани доказателства, установяващи конкретни прояви на тяхната тъга и болка, освен общото посочване от свидетелите, че са плакали и продължават да тъгуват; няма данни за съществени негативни прояви в тяхното психо-емоционално или здравословно състояние. Съдът е посочил, че при определяне размера на обезщетенията е взел предвид също: общественото възприемане на критерия за справедливост; степента на родство между ищците и починалия, обществено-икономическата конюнктура към момента на увреждането; предвидените в Кодекса за застраховането лимити.

Произнасяйки се по въззивната жалба на С. И., А. И. и А. Я., въззивният състав е обсъдил критериите, посочени в в приетото ТР №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, с което е разширен кръга на лицата, които имат право на обезвреда за неимуществени вреди, като е подчертал, че по изключение легитимирано е и всяко лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. От събраните по делото доказателства, включително от представените удостоверения за постоянни и настоящи адреси, съдът е приел за установено, че С. И., А. И. и А. Я., към датата на смъртта на наследодателя им, вече са били омъжени и са живеели в друго населено място /с.Дъбравино/. Посочил е, че през една-две седмици те посещавали дядо си, на празници се събирали, прекарвали си весело, всички го обичали, водил ги на пикник. Всичките му деца и внуци понесли тежко вестта за смъртта на А. Х. като свидетелите сочат, че ищците все още страдат за загубата му /идват и плачат, ходят на гробищата за помени и на Байряма/. Въз основа на обсъдените писмени и гласни доказателства съдът е приел, че не се установяват взаимоотношения на починалия с трите ищци, надхвърлящи присъщите за родствената връзка дядо-внуци, а поведението им е типично за традиционно добри отношения между роднини от този кръг. Напълно в духа на традициите в семейството внуците са посещавали и обичали своя дядо, който ги е посрещал, радвал им се е и е организирал семейни събирания като тъгата от смъртта на дядо им е естествен израз на тези взаимоотношения. Към датата на ПТП-то и трите ищци са имали свои семейства, живеели са от дълги години в друго населено място. Според съда липсват каквито и да било доказателства по отношение на тези ищци, които да сочат за наличието на особени житейски обстоятелства, довели до една по-силна и трайна емоционална връзка. В заключение въззивният състав (аналогично на първата инстанция) е направил извод, че претърпените болки и страдания в резултат на загубата на дядо им не се характеризират с интензитет, надхвърлящ присъщите за подобна родствена връзка, поради което исковите претенции на С. И., А. И. и А. Я. по чл. 226, ал. 1 КЗ отм. са неоснователни.

Настоящият състав намира, че не е налице поддържаното от касаторите основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280 ал. 1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т. д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Не са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС, създадена с ТР №1/21.06.2018г. по тълк. д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС и не могат да обусловят допускане на касационно обжалване на въззивното решение въпросите на касаторите С. И., А. И. и А. Я. под №1 и №2 в изложението, относими към критериите за определяне наличие на трайна и дълбока емоционална връзка между лицето, претендиращо обезщетение и починалия близък родствени, обуславящи активната легитимация на ищеца да претендира обезщетение за неимуществени вреди. Както е посочено и в мотивите на обжалваното решение, с ТР №1/21.06.2018г. по тълк. д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС са изяснени критериите за определяне на лицата, активно легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от смърт на друго лице. В съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че възможността за обезщетяване на други лица, извън изброените в постановления №4/61г. и №5/69 на Пленума на ВС, следва да се допусне като изключение - само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и съответното лице да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди (наред с най-близките на починалия или вместо тях ако те докажат, че са претърпели вреди от неговата смърт); особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови баби/дядовци и внуци; в традиционните за българското общество семейни отношения бабите/дядовците и внуците са част от най-близкия семеен кръг и връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост; когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, е справедливо да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. Приемайки, че по делото не са доказани конкретни житейски обстоятелства, обуславящи създаването на такава особена духовна и емоционална близост между ищците С. И., А. И. и А. Я. и дядо им А. Х., обуславяща болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и продължителност нормално присъщите за отношенията между внуци и дядо морални болки и страдания, които да пораждат основание за включване на ищците между С. И., А. И. и А. Я. по изключение в кръга на лицата, имащи право да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на А. Х., въззивният състав не се е отклонил от задължителната практика, създадена ТР №1/21.06.2018г. по тълк. д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС.

Не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение във връзка с въпросите на касаторите М. и С. А. под №3, №4 и №5 в изложението, относими към критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя с оглед приложението на принципа на справедливост, въведен в чл. 52 от ЗЗД. Настоящият състав приема, че въпросите не са решени в противоречие с указанията в ППВС №4/1968г. и не покриват допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В т.ІІ от Постановление №4/23.12.1968г. на Пленума на ВС е прието, че справедливото обезщетяване на неимуществените вреди, претърпени от пострадалото лице, означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на болките, страданията, неудобствата, емоционалните, физически и психически сътресения, които ищецът е претърпял и които формират съдържанието на понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Въззивното решение не е постановено в противоречие с така изразеното становище, тъй като въззивният съд е определил размера на полагащото се в полза на касаторите М. и С. А. обезщетение за неимуществени вреди след съобразяване на указаните в ППВС №4/1968 г. общи критерии и преценка на специфичните за делото факти, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост – възрастта на ищците към деня на ПТП; степента на родство между ищците и починалия, обема на търпените болки и страдания от смъртта на техния дядо; отсъствието на трайни негативни последици за физическото и психическо здраве на ищците; обществено – икономическите условия в страната и лимита на застрахователните обезщетения към деня на увреждането. В тази връзка определеното от съда обезщетение за неимуществени вреди от по 40 000лв. за всяка една от ищците, съответства на установените по делото факти, релевантни за спора и е съобразено с критериите, указани в ППВС №4/1968г., имащи значение за правилното приложение на въведения с чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост.

Нито един от двата правни въпроса под №6 и №7 в изложението, касаещи основателността на възражението по чл. 51, ал. 2 ЗЗД и приетия от съда размер на съпричиняването на вредоносния резултат от пострадалия, а именно: №6“ Какви са предпоставките за прилагане на чл. 51. ал. 2 от ЗЗД? При наличие на доказано по делото съпричиняване на вредоносния резултат, от страна на пострадалото лице. какви са критериите за определяне на съотношението между неговия принос и този на делинквента?“ и № 7„В хипотеза, в която съдът приеме наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице следва ли да съпостави приноса му с този на виновния водач, за да установи действителния обем, в който всеки един от участниците е допринесъл за процесното ПТП. като сравни поведението на всеки един от тях като участник в същото с оглед правилата в ЗДвП. които са били длъжни да спазват?“, не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касация. Първият въпрос се базира на твърдения на касаторите в касационната жалба, че виновен за злополуката е единствено водачът на товарния автомобил. Въззивният съд е приел за доказано по несъмнен начин, че освен поведението на застрахования водач, пострадалият също е допринесъл за настъпването на катастрофата, тъй като „в нарушение на разпоредбата на чл. 71 ал. 1 ЗДвП е управлявал ППС в тъмната част на деня без изискуемите се светлоотразителни елементи като това съществено е ограничило възможността на водача на движещия се зад него автомобил своевременно да възприеме наличието му на пътното платно“. Вторият въпрос е некоректно зададен доколкото въззивният съд е посочил конкретните нарушения на ЗДвП, допуснати от двамата участници в ПТП и наличието на причинна връзка между нарушенията и злополуката, обсъдил е приноса и на двамата за настъпването на застрахователното събитие, като именно на тази база е определил равната степен на съпричиняване.

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ касаторите следва да бъде осъдени да заплатят на ЗАД „А. Б“ АД - по равно за всяка една от тях, общо сумата 100лв. – юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №260034 от 23.10.2020г., постановено по в. гр. д.№255/2020г. на Варненски апелативен съд.

ОСЪЖДА С. А. И. – ЕГН [ЕГН], А. А. И. – ЕГН [ЕГН], М. М. А. – ЕГН [ЕГН], С. М. А. – ЕГН [ЕГН] и А. В. Я. – ЕГН [ЕГН] да заплатят по равно на ЗАД „А. Б“ АД - ЕИК[ЕИК] общо сумата 100лв. (сто лева) или по 20лв. всяка една от тях - юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: