Производството е по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение от 22.12.2020г. по гр. д.№559/20г. на АС Варна, с което е уважен частично иск с правно основание чл. 55 ЗЗД.

Жалбоподателят – „Ю. Б“АД, чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението е даден отговр на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС, които са разрешавани противоречиви и са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото.Моли да се допусне касационно обжалване.

Ответникът С. К. Д., в писмено становище, чрез процесуалния си представител, че не следва да се допуска касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното:

Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следвада се допуска.

С обжалваното решение, въззивният съд, като е отменил първоинстанционното решение частично, е отхвърлил предявените от С. К. Д. срещу „Ю. Б” АД, искове с правно основание чл. 86 ЗЗД, за заплащане на сумата от 6 142, 47 евро, претендирана като мораторна лихва върху главницата от 20 176, 35 евро за периода от 01.07.2016 г. до деня на предявяване на иска - 01.07.2019 г., както и сумата от 671, 43 швейцарски франка, претендирана като мораторна лихва върху главницата 2 205, 43 швейцарски франка, за периода от 01.07.20 16 г. до деня на предявяване на иска - 01.07.2019 г., като неоснователни.

Със същото решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта му, с която са прогласени за нищожни по иска на С. К. Д. срещу „Ю. Б” АД, клаузите на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 2 и ал. 3, чл. 12, ал. 1 и чл. 23 от договор за кредит да покупка на недвижим имот HL 41567 от 24.07.2008 г., сключен между Юробанк и еф джи България АД (понастоящем Ю. Б АД) от една страна и С. К. и Н. В. (заместен като длъжник от С. К., И. К. и К. Д. въз основа на договор за заместване в дълг от 31. 05.2012 г.) и е осъдена банката да заплати на С. К. Д., сумата в размер на 20 176, 35 евро, представляваща недължимо платена за периода 10.07.2014г. – 02.06.2016 г. сума по договор за кредит да покупка на недвижим имот HL 41567 от 24.07.2008 г., поради валутна разлика между швейцарски франк и лева, както и сумата 2 205, 43 швейцарски франка, представляваща недължимо платена възнаградителна лихва по договор за кредит да покупка на недвижим имот HL 415 67 от 24.07.2008 г. за периода 10.07.2014 г. – 02.06.2016 г., поради разликата между стойността на платената възнаградителна лихва в швейцарски франкове и стойността на първоначално уговорената възнаградителна лихва.

Установено е по делото, че страните са обвързани от облигационно правоотношение, възникнало по Договор за кредит за покупка на недвижим имот №HL41567/24.07.2008 г., по силата на който банката предоставила на кредитополучателите кредит в швейцарски франкове, в размер на равностойността в швейцарски франкове на 35 000 евро по курс „купува” на швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита /чл. 1 от договора/, като разрешеният кредит бил усвоен на 29.07.2008 г. по блокирана сметка франкове /чл. 2, ал. 1/, чрез превалутиране на сумата служебно от банката в евро, по търговски курс „купува” на швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояването и била преведена по открита в банката сметка на кредитополучателите в евро /чл. 2, ал. 4/. Съобразно чл. 6, ал. 2 от договора, погасяването на кредита се извършва във валутата, в която същият е разрешен и усвоен - швейцарски франкове, като в случай, че на съответния падеж на погасителна вноска по главницата и/или лихвата кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по сметката си по чл. 2, ал. 1, но има средства в лева или евро по свои сметки в банката, погасяването на кредита се извършва с тези средства след служебно изкупуване от банката на дължимите швейцарски франкове по курс „продава” на банката за швейцарския франк към лева, за което кредитополучателят с подписването на договора е дал своето неотменно и безусловно съгласие и оправомощава банката. Установено е, че в чл. 21 от договора било постигнато съгласие, че кредитополучателят има право да поиска от банката да превалутира предоставения му кредит в швейцарски франкове, съответно в евро/лева по обявения курс „купува” на банката за швейцарски франкове на датата на превалутирането, като се съгласява банката да прилага по отношение на превалутирания кредит лихвените проценти, обявени от нея за съответната валута, а за услугата кредитополучателят се съгласява да заплати съответна комисионна, а в чл. 23, ал. 1 от договора, кредитополучателите са декларирали, че са запознати и съгласни с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към българския лев, както и превалутирането, могат да имат за последица, включително в случаите на чл. 6, ал. 2, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в лева, като напълно приемат да носят за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че са съгласни да поемат всички вреди /включително и пропуснати ползи/, произтичащи от промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит.

Констатирано е, че между страните са сключени две допълнителни споразумения от 24.01.2011 г. и 23.12.2011 г., в които са предоговорени съществуващите задължения, както и надбавката към лихвения процент.

Прието е за установено от заключение на вещото лице по назначената в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза, че усвояването на кредита, предоставен на кредитополучателите по кредитния договор, е извършено на 29.07.2008 г., чрез превод на 58 240 шв. франка по блокирана банкова сметка, като на същата дата след извършено от банката превалутиране, сумата от 35 000 евро е постъпила по друга банкова сметка, за които е сключен кредитния договор – закупуване на недвижим имот, като разплащанията са извършвани от банката, кредитът е погасен изцяло, като сумата събрана от банката под формата на валутни разлики за периода от 10.07.2014 г. до 02.06.2016 г.,представляваща разликата между стойността в евро на платените вноски по курс на швейцарския франк към датата на плащане и стойността в евро на платените вноски по курс на швейцарския франк към датата на преизчисляване на кредита от банката от евро в швейцарски франкове (без да се актуализират спрямо курса на швейцарския франк) е в размер на 20 181, 53 евро, а разликата между сумите, събрани за договорни лихви и следваща се лихва, изчислена при годишна лихва – 5.41% е в размер на 2 205, 43 шв. фр.

Съдът е приел, че в случая предоставеният кредит не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, поради което кредитополучателите имат качеството на потребители по смисъла на §13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а банката се явява търговец по смисъла на §13, т. 2 от ДР на ЗЗП.

Изложил е съображения за това, че процесният договор за кредит е сключен в швейцарски франкове при установена необходимост за кредитополучателите от паричен ресурс в евро /с оглед целта на договора за кредит/, при клауза в договора, възпрепятстваща реалното предоставяне на паричния ресурс в швейцарски франкове /сметката в швейцарски франкове е блокирана/, респективно договорът е сключен в посочената валута, само поради по-ниския лихвен процент на кредита в швейцарски франкове, като при сключване на договора на кредитополучателя не е предоставена каквато и да е информация относно икономическите последици за задълженията по договора при значителна обезценка на лева спрямо швейцарския франк, очакваните прогнози относно промяната на курса швейцарски франка/евро, с каквато информация банката, с оглед професионалната й и експертна дейност, е следвало да разполага, както и какви действия могат да предприемат кредитополучателите за минимизиране на риска /напр. чрез застраховане/.

Съдът се е позовал на разпоредбите на чл. 146, ал. 1, ал. 2 и ал. 4 ЗЗП, според които неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, като не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия, а тежестта на доказване, че определено условие на договора е индивидуално уговорено, е на търговеца. Приел е, че не така са договорени процесните клаузи на чл. 6, ал. 2 и чл. 23, ал. 1 и 2 от договора за кредит, а са прехвърлени изцяло последиците от валутния риск върху ищците, без да са посочени ясни и разбираеми критерии за икономическите последици, поради което ги е обявил за нищожни.

С оглед нищожността на посочените клаузи от договора съдът е приел, че е налице начална липса на основание по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, са заплатените от кредитополучателите за периода 10.07.2014 г. до 02.06.2016г., суми по курса на швейцарския франк към евро, надвишаващ курса, определен в договора при усвояването на сумата, които суми, съгласно приетото по делото заключение на вещото лице, са в размер на 20 181, 53 евро.

Съдът е приел, за основателен и иска за сумата от 2 205, 43 8 шв. франка като получена без основание, предвид наличието на неравноправни клаузи в договора – чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12, ал. 1 по смисъла на чл. 143 и чл. 146 ЗЗП. Изложени са съображения за това, че в чл. 3, ал. 5 от договора страните са уговорили, че действащият БЛП на банката за швейцарски франкове не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните, както и че банката уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП за швейцарски франкове и датата, от която той е в сила чрез обявяване на видно място в банковите салони, а съобразно разпоредбата на чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП, лихвата по договор за финансова услуга може да се промени при наличие на основателни причини за това, като в в кредитния договор следва ясно да са посочени обективните причини, поради които ще се извършва промяната и да е ясна процедурата, по която ще се определя възнаградителната лихва. Прието е, че в случая, в договора не са уговорени процедури при които лихвения процент може да бъде променян, като изменението е предоставено изцяло на банката и след като потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна и детайлна информация, как кредитодателят може едностранно да промени цената на доставената му финансова услуга и след като методологията за изменение на БЛП, създадена от банката, като нейни вътрешни правила, не е част от кредитния договор, то банката не може да се счита за добросъвестна, по смисъла на общата дефиниция на чл. 143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП. Не е налице и изключението предвидено в чл. 144, ал. 3 ЗЗП, според който разпоредбите на чл. 143, т. 7, 11 и 13 ЗЗП не се прилагат по отношение на сделките с ценни книжа, финансови инструменти и други стоки или услуги, чиято цена е свързана с колебанията/измененията на борсовия курс или индекс, или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги. Предметът на кредитния договор е предаване на определена парична сума с ясно определена в договора цел, а като неговата цена е уговорената между страните възнаградителна лихва – чл. 430, ал. 1 ТЗ, поради което същият не е сделка с финансови инструменти, по смисъла на чл. 4 ЗПФИ. Съдът е счел, че клаузата на чл. 3, ал. 5 от договора, както и идентичните на нея клаузи на чл. 6, ал. 3 и чл. 12, ал. 1 са нищожни и не пораждат действие, поради което искът за връщане на сумата получена като възнаградителна лихва, в резултат на едностранното увеличение на лихвения процент от страна на банката е основателен до изчиследния в заключението по ССчЕ размер от 2 205, 43 шв. франка и го е уважила.

Съдът е приел, че вземането за връщане на получената без основание престация не е срочно, поради което ответникът изпада в забава след получаване покана за връщане, поради което са неоснователни претенциите за сумата от 6 142, 47 евро, претендирана като мораторна лихва върху главницата от 20 176, 35 евро за периода от 01.07.2016 г. до деня на предявяване на иска - 01.07.2019 г., както и сумата от 671, 43 швейцарски франка, претендирана като мораторна лихва върху главницата 2 205, 43 швейцарски франка, за периода от 01.07.20 16 г. до деня на предявяване на иска - 01.07.2019 г., тъй като за покана служи едва исковата молба.

В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: за задължението на въззивният съд да обсъди всички доводи за неправилност на първоинстанционното решение и за преценката за нищожност на допълнително споразумение за предоговаряне на кредит, ако в него задължениета на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор. Поддържа, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Позовава се на решения на състави на ВКС по приложението на чл. 146 ЗЗП.

Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на поставените за разглеждане въпроси и на сочените основания. По поставените въпроси е налице практика на ВКС, обективирана в решение от 07.11.2016г. по т. д. № 154/2016 г. на ВКС, ТК, І т. о. и решение от 08.11.2017г. по т. д. № 2155/2016 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., както и решение от 06.11.2019г. по т. д.№848/2017г. на ВКС, ТК, І т. о. В същите се приема, че уговорките, които определят основния предмет на договора и не са индивидуално договорени, не могат да бъдат преценени като неравноправни, ако са ясни и разбираеми –чл. 145, ал. 2 ЗЗД. Прилагайки тълкуването на Съда на Европейския съюз на Директива 93/13 относно неравноправните клаузи в потребителските договори, състави на Върховния касационен съд са посочили, че промяната на цената следва да се налага от обективни, външни и извън контрола на търговеца фактори, които да са подробно разписани в договора, както и методиката на банката за изменението да е част от договорното съдържание, а не да представлява вътрешен акт на търговеца, съответно при изменение на договора да липсва възможност за субективна едностранна преценка на доставчика на услугата.

В решение от 09.09.2019г. по т. д. № 2481/17 г. на ВКС, ІІ т. о. е направено разграничение, че клауза в договор за банков кредит, с която е постигнато съгласие дължимата от кредитополучателя цена по възмездния договор за банков кредит да се формира от два компонента - БЛП с точно определен към датата на подписване на договора размер в проценти и договорна надбавка, с възможност за промяна на цената (лихвата), обусловена от промяна на БЛП, но при липса на ясна методика и условия за промяната, доведена до знанието на кредитополучателя, е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 10 и 12 ЗЗП и нищожна съгласно чл. 146 ЗЗД.

Предвид транспонирането на Директива 93/13 ЕИО в националното право на Р. Б /пар. 13а, т. 9 ДРЗЗП/ тълкуването на термина значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя по чл. 143 ЗЗП се извършва по смисъла на практиката на СЕС. В решение № С-186, относно тълкуването на чл. 3, пар. 1, чл. 4, пар. 2 Директива 93/13 ЕИО на съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори е посочена необходимостта тези клаузи да бъдат договорени на ясен и разбираем език. Според т. 2 от диспозитива на решението на СЕС по дело С-186/16, чл. 4, пар. 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че изискването договорна клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език предполага, че при договорите за кредит финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие. С определението си по дело № С-119/17 СЕС препраща към свое решение от 20.09.2017г. по дело С-186/16 относно критериите, които националният съд трябва да прилага при преценка на клауза от договор за банков кредит от гледна точка на разпоредбите на чл. 3, пар. 1 и чл. 4, пар. 2 от Директива 93/13.

С оглед изложеното, и при съобразяване, че при постановяване на обжалваното решение, практиката на СЕС, е съобразена от въззивния съд, чийто извод за приложимост на разпоредбата на чл. 143 ЗЗП е формулиран на базата на преценката му, че спорните клаузи от договора за кредит не са индивидуално уговорени, при съобразяване, че същите не са ясни и конкретни, че липсват определени в договора обективни обстоятелства, обуславящи правото на банката да променя размера на базовия лихвен процент, както и че не е предвидена в договора възможност потребителят да се откаже свободно от същия при едностранно изменение на условията по него от страна на банката доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен.

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателя следва да заплати на ответницата по жалба сумата 5000 лева разноски за процесуално представителство пред ВКС.

Предвид изложените съображения, съдът

О п р е д е л и:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 22.12.2020г. по гр. д.№559/20г. на АС Варна.

ОСЪЖДА „Ю. Б“АД да заплати на С. К. Д. сумата 5000 лева разноски за процесуално представителство пред ВКС.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: