Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „У. Х“ АД срещу решение № 12479/10.12.2020 г. по гр. д. № 2380/2019 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 12 състав, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 77/06.01.2019 г. по гр. д. № 9570/2017 г. на СГС, I ГО, 2 състав, са отхвърлени предявените от „У. Х“ АД против Н. Д. Н. искове по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 25 000 лв., получена по РКО № 494, осчетоводен при дружеството на 30.04.2014 г., и за сумата от 45 000 лв., наредена по сметка на ответника в „Банка ДСК“ ЕАД с платежно нареждане от 26.08.2011 г.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Ответникът Н. Д. Н. оспорва основателността на касационната жалба и изпълнението на изискванията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Кaсационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно, че към 2010 г., 2011 г. и до 20.02.2014 г. ответникът Н. Д. Н. е бил член на Съвета на директорите в „У. Х“ АД и представляващ търговското дружество заедно и поотделно с изпълнителния директор Х.; считано от 22.04.2014 г. ответникът е освободен от СД, а за дейността си като член на СД през 2010 г., 2011 г. и 2014 г. е освободен от отговорност с решения на общото събрание на акционерите.

По отношение на иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 25 000 лв. въззивният съд е констатирал, че Н. Д. Н. е подписал за получил сумата РКО № 494, който е осчетоводен от ищеца като разход на 30.04.2014 г. Отчел е, че процесният ордер, като първичен счетоводен документ, адресиран до други предприятия или физически лица, не съдържа минимално изискуемата съгласно чл. 7, ал. 1 ЗСч. /отм./ към датата на осчетоводяването му информация: дата на издаване и предмет на стопанската операция, наименование, адрес и номер за идентификация на издателя. Изтъкнал е, че за липсващата информация не са налице документи, които да я удостоверяват, поради което е приел, че съгласно правилото на чл. 7, ал. 3 ЗСч. липсва документална обоснованост за отразената в ордера операция. В тази връзка въззивният съд е изложил съображения, че вписванията в счетоводните книги на ищеца не доказват съществуването на вземането срещу ответника. Изтъкнал, че изводът, че счетоводството на дружеството не е водено редовно, не е в противоречие със заключението на вещото лице по допуснатата съдебно – счетоводна експертиза, тъй като същото не определя счетоводството за редовно водено, а приема, че годишните финансови отчети са изготвени съобразно изискванията на ЗСч (ЗАКОН ЗА СЧЕТОВОДСТВОТО). Изтъкнал е още, че доказателствената стойност на ордера като частен свидетелстващ документ – разписка за получената сума не зависи от качеството му на годен счетоводен документ. С оглед на тези съображения, САС е приел, че при липса на други доказателства е необходимо съдържанието на самия ордер да позволява извод, че ответникът е получил от ищеца конкретната сума. В тази връзка е изтъкнал липсата на наименование на предприятието – издател, име на съставител, счетоводител, ръководител или броил сумата или техен подпис, въобще на какъвто и да е реквизит или отбелязване, което да позволи предположение за субекта, от когото Н. Д. Н. е получил сумата от 25 000 лв. С оглед на това въззивният съд е заключил, че макар ответникът да е получил сумата без основание, не следва да бъде осъден да я върне на ищеца, тъй като последният не е доказал активната си материалноправна легитимация на предоставил сумата.

По отношение на иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 45 000 лв. САС е констатирал, че сумата е платена на 26.08.2011 г. от разплащателната сметка на ищеца в „ЦКБ“ АД; съгласно представеното по делото платежно нареждане получател на сумата е Н. Д. Н., а плащането е по банкова сметка с IBAN № [банкова сметка] в „Банка ДСК“ ЕАД. С оглед на това въззивният съд е приел, че по делото не е доказано, че банковата сметка е с титуляр ответника и че същата е била заверена със сумата 45 000 лв., като е изтъкнал, че за установяване на тези обстоятелства ищецът не е ангажирал доказателства, а от данните по делото следва, че сметката не е с титуляр Н. Д. Н. - съгласно представеното удостоверение от „Банка ДСК“ ЕАД ответникът има три разплащателни сметки, нито една от които с цитирания в платежното нареждане номер, а в хода на наказателното производство срещу ответника е установено, че цитираната сметка е с титуляр неговата съпруга. В заключение САС е приел искът за неоснователен поради недоказана пасивна материалноправна легитимация на ответника.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя следните правни въпроси: 1/ Осъществено ли е по конкретното дело пълно доказване на фактическия състав на неоснователното обогатяване, и по – конкретно на факта на плащането на процесната сума от страна на ищеца, когато са налице косвени доказателства, които установяват съответния правнорелевантен факт: в конкретния случай факта на плащане от страна на ищеца?; 2/ Какво е доказателственото значение на счетоводните книги на ищеца по отношение на доказателствената сила на процесния РКО № 494?; 3/ Налице ли е обогатяване на ответника по конкретното дело, когато процесната сума е наредена в полза на ответника, но е постъпила по сметка на трето лице?; 4/ Възникването на право на вземане за ответника съставлява ли „получаване на нещо“ без основание по смисъла на чл. 55, ал. 1 ЗЗД?; 5/ Налице ли е било процесуално задължение на втората инстанция служебно да допусне събирането на доказателства по отношение на възприетия от нея за обуславящ материален факт относно установяването на титуляра на процесната банкова сметка, по която е получена сумата от 45 000? По всички въпроси касаторът въвежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като по първи въпрос се позовава на решение № 80/03.05.2018 г. по гр. д. № 2560/2018 г. на ВКС, IV г. о., решение № 148/10.09.2019 г. по гр. д. № 2183/2018 г. на ВКС, IV г. о., решение № 134/01.08.2018 г. по гр. д. № 4159/2017 г. на ВКС, IV г. о., решение № 315/30.11.2011 г. по гр. д. № 370/2011 г. на ВКС, II г. о., решение № 223/16.11.2016 г. по гр. д. № 1626/2016 г. на ВКС, I г. о., решение № 47/25.04.2012 г. по гр. д. № 929/2011 г. на ВКС, II г. о., решение № 151/18.03.2012 г. по т. д. № 609/2011 г. на ВКС, I т. о. и решение № 7/22.02.2011 г. по т. д. № 264/2010 г. на ВКС, I т. о.; по втори въпрос – на решение № 218/21.01.2019 г. по т. д. № 304/2018 г. на ВКС, I т. о.; по трети въпрос – на ППВС № 1/1979 г. и решение № 20/17.09.2018 г. по гр. д. № 208/2017 г. на ВКС, IV г. о.; по четвърти въпрос – на решение № 148/10.09.2019 г. по гр. д. № 2183/2018 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 25/22.02.2010 г. по т. д. № 657/2009 г. на ВКС, I т. о., а по пети въпрос – на т. 3 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 240/15.01.2021 г. по гр. д. № 3944/2019 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 294/25.09.2020 г. по гр. д № 158/2019 г. на ВКС, IV г. о. Излага съображения и за очевидна неправилност на обжалваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, като се позовава на решение № 29/23.07.2019 г. по т. д. № 1212/2018 г. на ВКС, I т. о.

Първите два въпроса се отнасят до частта от въззивното решение, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлен иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за сумата от 25 000 лв. По начина, по който са поставени, въпросите не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като изразяват несъгласието на касатора с преценката на доказателствата и обосноваността на изводите на съда, което съставлява общо касационно оплаквание по смисъла на ч. 281, т. 3 ГПК, неподлежащо на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Отделно, първият въпрос не е обсъждан от въззивния съд. В обжалваното решение не се съдържа принципно съждение относно невъзможността да се докаже фактът на плащането на процесната сума с косвени доказателства. По отношение на втория въпрос е налице постоянна практика на ВКС за доказателствената сила на счетоводните книги, по смисъла на която същата не е равнозначна на материалната доказателствена сила на официалните свидетелстващи документи. Прието е, че счетоводните книги са частни свидетелстващи документи, чиято формална доказателствена сила се отнася единствено до факта на писменото изявление и неговото авторство, но не обхваща други данни, за които документът свидетелства и затова доказателствената сила на свидетелстващите документи следва да се преценява по вътрешно убеждение на съда с оглед на всички обстоятелства по делото /решение № 218/05.07.2011 г. по гр. д. № 775/2010 г. на ВКС, III г. о., решение № 2/20.01.2011 г. по гр. д. № 478/2010 г. на ВКС, III г. о./. В този смисъл е и решение № 57/29.04.2014 г. по гр. д. № 354/2012 г. на ВКС, IV г. о., съгласно което вписванията в счетоводните книги следва да бъдат ценени с оглед всички доказателства по делото – чл. 182 ГПК и чл. 55 ТЗ, в т. ч. с представени по делото първични счетоводни документи, заключения на икономически експертизи, вкл. и по въпроса за редовността на воденето на счетоводните книги. При извършване на доказателствения анализ въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с посочената съдебна практика за доказателствената сила на счетоводните книги.

Трети, четвърти и пети въпроси се отнасят до частта от въззивното решение, с която първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която е отхвърлен иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за сумата от 45 000 лв. Тези въпроси също не изпълняват общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. Третият въпрос е изцяло хипотетичен и не съответства на данните по делото. Решаващият извод на въззивния съд не е обоснован с констатацията, че процесната сума е постъпила по банковата сметка на трето за спора лице, а с преценката, че ищецът не е доказал, че банковата сметка е с титуляр ответника, както и че същата изобщо е заверена със сумата от 45 000 лв. Четвъртият въпрос е общо и абстрактно формулиран, без отново да са отчетени конкретните данни по делото. Следва да се има предвид, че въззивната инстанция не е обсъждала възникването на „право на вземане“ в полза на ответника по иска, нито е преценявала дали то представлява получаване на нещо без основание. Петият въпрос по своята същност представлява оплакване за неправилност на обжалваното решение поради допуснато процесуално нарушение, изразяващо се в това, че съдът служебно не е събрал доказателства относно установяването на титуляра на процесната банкова сметка. По същество това оплакване представлява касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, което не подлежи на преценка в производството по чл. 288 ГПК. Освено това с оглед дадените задължителни указания по ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС установяването на титуляра на една банкова сметка не предствалява произнасяне по обстоятелство, което изисква специални знания и необходимост от изслушване на експертиза на вещо лице в определена област на науката и практиката, нито е свързано с приложение на императивна материалноправна норма.

Неоснователно е и твърдението за очевидна неправилност на въззивното решение. Според чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното въззивно решение не разкрива никой от изброените пороци. Твърденията на касатора, предпоставени от несъгласието му с изводите на въззивния съд за отхвърляне на предявените искове, не отговарят на горепосочените критерии за „очевидна неправилност“, а представляват оплаквания за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК следва да бъде ясно обосновано, тъй като същото не е тъждествено на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

Предвид изложеното настоящият състав на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на делото на ответника разноски не се присъждат, тъй като не са представени доказателства за извършването на такива.

Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 12479/10.12.2020 г. по гр. д. № 2380/2019 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 12 състав.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: