Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от Н. Щ. К., чрез адв.Н.В. срещу решение №11867 от 13.08.2020г. по в. гр. д. №772/2020г. на Апелативен съд - София. С въззивното решение е отменено решение №8092 от 26.11.2019г., постановено по гр. д. №6917/2018г. по описа на Софийски градски съд, І ГО, 23 състав в частта, с която е отхвърлен предявеният от „Олимп-Ю.В.-Имотите в София“ ЕООД против жалбоподателя иск за заплащане на сумата 33 480 евро, както и в частта за разноските, като е осъден ответникът Н. Щ. К. да заплати на „Олимп-Ю.В.-Имотите в София“ ЕООД, на основание чл. 79 ЗЗД, вр. чл. 4.1. и чл. 4.7. от договор между страните, обективиран в протокол за оглед от 13.03.2017г., сумата 33 480 евро - възнаграждение по договора, ведно със законната лихва върху главницата считано от 23.05.2018г. до окончателното изплащане на сумата и направените пред двете инстанции съдебни разноски. Обезсилено е решението на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен предявеният иск от „Олимп-Ю.В.-Имотите в София“ ЕООД против „Л. И 2000” ЕООД и е оставен без разглеждане така предявеният евентуален иск.

В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл извън предмета на спора. Навеждат се доводи и за неправилност на съдебния акт поради постановяването му в нарушение на материалния закон и при съществени процесуални нарушения, както и необоснованост. Претендира се отмяна на решението и отхвърляне на иска.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на спора правни въпроси:

„1. При предявен иск за договорно неизпълнение длъжен ли е въззивният съд да съобрази какви са твърденията на ищеца за същественото съдържание на сключения между него и ответника договор, т. е. за постигнатото съгласие относно характеризиращите договора престации?;

2. Нарушен ли е принципът на диспозитивното начало в гражданския процес от въззивния съд и води ли до неправилност на въззивното решение, ако въззивният съд е разгледал спор по иск за договорно неизпълнение, но се е произнесъл не в съответствие с твърденията на ищеца за същественото съдържание на сключения между него и ответника договор, а в съответствие със своята /на съда/ преценка, че съществената престация на ищеца по договора е различна от тази, която ищецът твърди, че е имал?;

3. При предявен иск за договорно неизпълнение достатъчно ли е съдът да квалифицира спорното право като вземане за изпълнение по договор по чл. 79, ал. 1 ЗЗД или не е и съдът е длъжен да определи и вида на договора и на съществените за него насрещни престации на страните /които са в конекситет/?;

4. При установяване на действителната обща воля на страните съгласно чл. 20 ЗЗД съдът следва ли да вземе предвид относно волята на ищеца като страна по договора неговите твърдения пред съда относно съществените задължения, които той е поел с договора и твърди, че е изпълнил?;

5. Следва ли въззивният съд да основе всички свои изводи на цялостна преценка на доказателствата по делото, като разгледа и отговори на всички възражения и доводи на страните по съществото на правния спор, и може ли в тази връзка той за направи извод от решаващо значение за спора - по отношение установяването на даден правнорелевантен факт, без да са налице признания от страните за този факт или приемането му за безспорен, при направено възражение с отговора на исковата молба и без да са обсъдени каквито и да е доказателства в тази насока?;

6. Подлежат ли на преценка от гледна точка на неравноправния им характер клаузите по чл. 145, ал. 2 ЗЗП, които не са индивидуално уговорени и които са неясни и неразбираеми не само от граматическа гледна точка, но и с оглед липсата на прозрачно и недвусмислено изложение на съдържанието на правата и задълженията на една от страните - търговеца?“.

Касаторът поддържа, че по първите четири въпроса въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР №1/2013г., т. д.№1/2013г. на ОСГТК; решение №620 от 25.06.1993г., гр. д.№211/1993г., І г. о.; решение №612 от 17.10.1995г., гр. д.№390/1995г., 5-членен състав; решение №90 от 31.03.2014г., гр. д.№6629/2013г., ІV г. о.; решение №215 от 30.10.2019г., гр. д.№4780/2018г., ІV г. о. и решение №97 от 15.09.2020г., гр. д.№2479/2019г., ІV г. о. Счита, че по петия въпрос е налице противоречие с решение №24 от 28.01.2010г., гр. д.№4744/2008г., ІІ г. о.; решение №354 от 30.10.2015г., гр. д.№1398/2015г., ІV г. о.; решение №159 от 22.02.2016г., т. д.№1871/2014г., ІІ т. о.; решение №5 от 11.05.2020г., гр. д.№1241/2019г., І г. о. и решение №97 от 15.09.2020г., гр. д.№2479/2019г., ІV г. о. По отношение на шести въпрос касаторът намира, че е налице противоречие на въззивното решение с решение №98 от 25.07.2017г., т. д.№535/2016г., І т. о. и решение №231 от 02.03.2018г., т. д.№875/2017г., І т. о.

Ответникът „Олимп-Ю.В.-Имотите в София“ ЕООД оспорва касационната жалба в законоустановения срок. Излага подробни доводи както за липсата на основания за допускане до касационен контрол на въззивното решение, така и за правилността му. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

Въззивният съд приема, че е сезиран с иск за реално изпълнение на договорно задължение, като ищецът се позовава на конкретна клауза от двустранно подписан от него и първия ответник протокол за оглед и претендира изпълнение на поетото от страна на ответника договорно задължение - заплащане на възнаграждение. Намира за неоснователни възраженията за недопустимост на решението на първата инстанция. Излага подробни аргументи, че видът на договора /комисионен, за търговско посредничество, за поръчка или друг/ е въпрос на правна квалификация, както е въпрос на правна квалификация и дали търсеното реално изпълнение - заплащане на договорено възнаграждение е искане за заплащане на комисионно, за търговско посредничество или друг вид възнаграждение. Решаващият съдебен състав счита, че ако първоинстанционният съд е разгледал заявените от ищеца факти, дори да ги е квалифицирал грешно, решението е допустимо. Правната квалификация е въпрос по приложение на материалноправни разпоредби и касае само правилността на постановения съдебен акт.

Като съобразява, че в исковата молба са наведени твърдения за подписан между ищеца и първия ответник договор /определен като договор за посредничество/, обективиран в протокол за оглед от 13.03.2017г., както и за договорено заплащане на комисионно възнаграждение в чл. 4.1., за извършен оглед и че огледаният имот е закупен от свързано с ответника лице /дружество, на което първият ответник е собственик и управител/, като ищецът претендира от първия ответник, евентуално от неговото дружество „Лотус инженеринг 2000”ЕООД” /купувач на огледания имот/ заплащане на договореното възнаграждение съгласно чл. 4.1 и чл. 4.7 от договора, въззивният съд стига до извод, че първоинстанционният съд е разгледал предявения иск и се е произнесъл с допустим акт.

За да отмени първоинстанционното решение, с което е отхвърлен искът с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД срещу предпочитания ответник Н. К. за плащане на сумата 33 480 евро договорно възнаграждение и да го осъди да плати на ищцовото дружество исковата сума, въззивният съд приема, че между страните е сключен валиден ненаименован договор, обективиран в протокол за оглед от 13.03.2017г., по силата на който ищецът се е задължил да осигури огледи на имоти по посочени от страна на първия ответник спецификации, а той от своя страна, ако е купил огледан имот лично или чрез „свързано лице” дължи възнаграждение в посочен размер. Решаващият съдебен състав излага доводи, че при тълкуването на представения протокол съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД за търсене на взаимната воля на страните при съобразяване на отделните уговорки във връзка една с друга и търсене на общия смисъл, произтичащ от договора, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, може да се направи извод, че задължението на ответника да заплати възнаграждение се поражда при закупуването на огледан имот, а не при договорени други форми на посредничество между страните.

Въззивният състав намира за неоснователни възраженията на ответника, че протоколът не е договор, тъй като няма наименование договор и няма съдържание на договор. С оглед легалното определение на договора в разпоредбата на чл. 8 ЗЗД, съдът излага мотиви, че в протокола за оглед е обективирано постигнатото съгласие между страните за предоставяне от ищеца на първия ответник на услуга - имоти за оглед и съответно за задължение на ответника да плати възнаграждение, ако огледаният имот бъде закупен. Счита, че е ирелевантно за спора как ищецът квалифицира съществуващия договор и как е наречено дължимото възнаграждение в протокола за оглед.

Като приема, че ищецът е изпълнил своето задължение да осигури на първия ответник оглед на имот и при безспорно установения факт, че ответникът е закупил този имот чрез „свързано с него лице”, съдът стига до извод, че на основание чл. 4.1 и 4.7 от протокола за оглед на ищеца се дължи заплащане на възнаграждение в договорения размер- 3.6% от цената посочена в протокола за оглед или сумата от 33 480 евро. Като ирелевантно за спора е отхвърлено възражението, че процесното вземане не е отразено в счетоводството на ищеца, тъй като обстоятелството, че едно претендирано вземане не е отразено в счетоводството на кредитора може да бъде неблагоприятно в данъчно отношение, но не засяга пораждането и съществуването на вземането и правото да бъде претендирано от длъжника.

Въззивният състав намира за неоснователно възражението за наличие на неравноправна клауза в договора. Излага доводи, че атакуваната клауза е за реално изпълнение на поето по договор задължение за заплащане на възнаграждение по сделка, поради което тази договорна клауза не следва да се преценява като неравноправна по смисъла на ЗЗП /чл. 145, ал. 2/. Договореното възнаграждение по договор за услуга е част от основния предмет на сделката, като страните са постигнали съгласие за еквивалентност на своите насрещни престации и не се твърди и установява тяхното съгласие да нарушава императивни правни норми или добрите нрави/чл. 9 от ЗЗД/.

С оглед уважаването на иска срещу предпочитания ответник, въззивният съд приема, че евентуалният иск не следва да бъде разглеждан, поради което първоинстанционното решение в тази част следва да бъде обезсилено.

По основанието за допускане по касация по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК:

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и не е налице основание за проверка за евентуална недопустимост. Предметът на спора и правната квалификация на предявените искове се определя от съда с оглед твърденията в исковата молба за претендираното или отричано от ищците субективно право, вида и обема на търсената защита. Няма спор в теорията и съдебната практика, вкл. цитираната от касатора, че когато съдът се произнесе по предмет, за който не е сезиран, т. е. въз основа на обстоятелства, които не са наведени от ищеца и когато дава защита, която не е търсена /свръх петитум/, постановеното съдебно решение е процесуално недопустимо и подлежи на обезсилване. В настоящата хипотеза предмет на производството е иск за реално изпълнение на договор, обективиран в двустранно подписан протокол за оглед от 13.03.2017г., като в исковата молба, допълнителната искова молба и уточняващата молба ищецът сочи конкретните клаузи, регламентиращи правата и задълженията на страните, вкл. извършването на огледи на конкретни недвижими имоти с цел сключване на договори за продажба и насрещно задължение на първия ответник - съдоговорител за плащане на определено по размер възнаграждение при сключване на договор за продажба за някой от тези имоти /чл. 4.1. и чл. 4.6./. Ищецът поддържа, че в изпълнение на договорните си задължения е осигурил и реализирал огледа и така е спомогнал за осъществяване на контакт със собственика на закупения недвижим имот от втория ответник - свързано с първия ответник. Вярно е, че квалифицира процесния договор като посреднически или като договор за поръчка, а договореното възнаграждение като комисионно, но това са правни квалификации, които не определят вида на правоотношението. При тези твърдения въззивният съд правилно определя както предмета на спора - иск за реално изпълнение на договорно задължение за плащане на възнаграждение по ненаименован договор за услуга, така и правната квалификация на исковете - чл. 79, ал. 1 ЗЗД, като нито се произнася въз основа на обстоятелства, които не са въведени от страните, т. е. на различно от соченото основание, нито дава защита, която не е търсена - по различен от сочения петитум. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства /ТР №1/2013г. по т. д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, т. 2/. В конкретния случай въззивният съд е преценил, че не е необходимо да преразпределя тежестта на доказване на правнорелевантните факти, като е действал в пълно съответствие със закона и задължителната съдебна практика.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280 ал. 1 т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първите два въпроса са общи и теоретични, но по начина, по който са формулирани, са свързани с оплакванията за касатора за произнасяне от въззивния съд по непредявен иск - без да са съобразени твърденията в исковата молба. Тези въпроси има отношение към допустимостта на решението и по тях съдът е изложил мотиви по-горе.

Третият и четвъртият въпрос не отговарят на изискванията за правни въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са коректно поставени и в този смисъл не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд. Касаторът инкорпорира в тези въпроси основното си оплакване, че съдът не е възприел правилно твърденията на ищеца и е нарушил диспозитивното начало в процеса. Въззивният съд не само е дал правна квалификация на предявения иск с оглед наведените в исковата молба факти и обстоятелства и търсената защита, но е определил вида на договора и основните права и задължения на страните, обсъдил е доводите им относно същественото му съдържание, като е извършил тълкуване при съобразяване с критериите, регламентирани в чл. 20 ЗЗД.

Петият процесуалноправен въпрос относно задължението на въззивния съд да основе изводите си на цялостна преценка на доказателствата по делото, като разгледа и отговори на всички възражения, е поставен с оглед оплакванията на касатора за необоснованост на решението поради допуснати нарушения при преценката на доказателствата - неправилна преценка на доказателства, изключване на някои доказателства като неотносими към спора, приемане на определени факти за безспорни без страните да са ги приели за такива. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т. д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. С цитираната в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК съдебна практика по чл. 290 ГПК се приема, че въззивният съд дължи преценка на всички правнорелевантни факти, като следва да обсъди доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да се произнесе по всички своевременно заявени възражения и доводи във въззивната жалба. В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, относими към възникване и съществуване на задължението за заплащане на договореното възнаграждение, като е приел, че част от доказателствата /ССЕ, част от свидетелските показания/ не следва да се обсъждат, тъй като касаят обстоятелства, които не са релевантни за конкретния спор /осчетоводяването на процесното вземане от ищеца, отношенията между ищеца и собственика на процесния имот и т. н./. Въззивният съд е счел определени факти са безспорни /извършения оглед на процесния имот, описан в протокола за оглед, подписан от ищеца и първия ответник и последващото закупуване на този имот от втория ответник - свързано лице с първия ответник/, но не защото не са оспорени от ответника с отговора на исковата молба, а тъй като са приети за установени от първоинстанционния съд и по отношение на тях не са излагани възражения във въззивното производство / с въззивната жалба и отговора на въззивната жалба/. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав приема, че по поставения въпрос не е налице допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол - противоречие с практиката на ВКС.

Шестият правен въпрос не е коректно поставен, тъй като съдържа в себе си субективната преценка на касатора и негова защитна теза, отречена от въззивния съд като необоснована, че процесната договорна клауза, обективираща основното задължение на ответника за плащане на възнаграждение, е неясна и неразбираема. Въззивният съд е приел, че между страните е сключен валиден ненаименован договор, обективиран в протокол за оглед от 13.03.2017г., по силата на който ищецът се е задължил да осигури огледи на имоти по посочени от страна на първия ответник спецификации, а той от своя страна, ако е купил огледан имот лично или чрез „свързано лице” дължи възнаграждение в посочен размер. Изложените от касатора доводи, че този извод на съда е неправилен, представляват оплаквания за необоснованост на решението - основание за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК, които не подлежат на разглеждане в настоящия етап на касационното производство. Като не е обусловил решаващите изводи на съда, поставеният въпрос не е съществен за изхода на спора и не отговаря на изискването за правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.

С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 2 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение

С оглед изхода на спора на ответника следва да се присъдят разноските за касационното производство в размер на 2 500 лева - договорено и платено в брой адв. в.ие.

Воден от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №11867 от 13.08.2020г. по в. гр. д. №772/2020г. на Апелативен съд - София.

ОСЪЖДА Н. Щ. К., ЕГН [ЕГН] да плати на „Олимп-Ю.В.-Имотите в София“ ЕООД, [населено място], ЕИК[ЕИК] сумата 2 500 лева разноски за касационното производство.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.