6О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 5995

гр. София, 19.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

като разгледа докладваното от съдията М. Г. гражданско дело № 2428 по описа на Върховния касационен съд за 2024 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Елаците – Мед“ АД, представлявано от адв. Н. Е., срещу въззивно решение № 2443/23.04.2024 г., постановено по възз. гр. д. № 13634/2022 г. на Софийския градски съд. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 20001197/05.01.2022 г. по гр. д. № 30092/2014 г. на Софийския районен съд в частта, с която касаторът е осъден да заплати на Н. С. Л. сумата от 15 000 лв. - обезщетение за причинени неимуществени вреди, произтичащи от професионално заболяване „Силикоза, I стадий, ретикуло-микронодозна форма, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 08.04.2014 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 150 лв. месечно -обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разходи за лекарства и диетично хранене, пожизнено, считано от 08.04.2014 г., ведно със законната лихва, считано от настъпване на изискуемостта на всяко месечно задължение до окончателното плащане на сумата.

Решението е постановено при участието на третото лице – помагач „Д. П. М. Челопеч“ ЕАД на страната на „Елаците – Мед“ АД.

В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

В представеното изложение жалбоподателят поддържа, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол по следните въпроси: 1) пасивно легитимирано ли е „Елаците-Мед” АД да отговаря по реда на чл. 200 КТ, след като не е правоприемник на МОК „Елаците” – [населено място], където ищецът е работил в периода 20.04.1977 г. – 01.11.1977 г. (7 месеца и 11 дни); 2) допустимо ли е приложението на солидарната отговорност по чл. 53 ЗЗД, ако дружеството не е допринесло за заболяването на ищеца; 3) как трябва да бъде определен справедливият размер на обезщетението на претърпените неимуществени вреди и достатъчни ли са абстрактно изложените, без връзка с делото, принципни аргументи или те трябва да почиват само и единствено на фактите от делото; 4) дължи ли се обезщетение по реда на чл. 200 КТ, след придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по реда на чл. 68 КСО, при липса на необратимост на процесното професионално заболяване; 5) въззивният съд има ли задължение да отговори обосновано и подробно на всички въпроси и аргументи, посочени във въззивната жалба. Бланкетно се сочи и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът по касационната жалба – Н. С. Л., чрез адв.Е. Л., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационния контрол, както и за нейната неоснователност. Претендира разноски.

Третото лице помагач „Д. П. М. Челопеч“ ЕАД, чрез адв.Л., в писмен отговор също излага съображения за липса на основания за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното:

По делото е установено, че Н. Л. е работил като подземен миньор на различни длъжности при множество работодатели, като за периода от 20.04.1977 г. до 01.11.1977 г. е заемал длъжността „майстор на забой VI разряд“ при „Минно обогатителен комбинат (МОК) Елаците“- [населено място]. Касаторът е правоприемник на „МОК Елаците“- [населено място]. Ищецът страда от професионална болест – „силикоза, I стадий, ретикуломикронодочна форма, смесен тип ВН ДН 0- I“. Заболяването е хронично, с прогресиращ ход на развитие и неблагоприятна прогноза, което налага постоянно поддържащо лечение и изисква провеждане на системно медикаментозно и санаториално лечение. Професионалният характер на заболяването е установен първоначално с експертно решение на № 0545/08.04.2014 г. на ТЕЛК към УМБАЛ „Св. И. Р. ЕАД; потвърден е и с ЕР № 0207/10.02.2016 г., като е определена 80% трайно намалена работоспособност в резултат на професионална болест. На ищеца са определени 92% вид и степен на увреждане пожизнено, като 44% - в резултат на общо заболяване и 80% - от професионални болести, в т. ч. 20% за заболяването силикоза, I стадий. При тези данни съдът е счел, че е установена причинната връзка между клинично изявеното белодробно заболяване (късна силикоза), неговите усложнения и условията на труд в „МОК Елаците“ - [населено място]. Съгласно чл. 200 КТ, имуществената отговорност на работодателя за вреди от професионално заболяване е обективна и безвиновна. Доколкото в КТ не е уреден въпросът за отговорността при съпричиняване на вредите от няколко работодатели, по силата на препращащата разпоредба на чл. 212 КТ субсидиарно приложение в случая намират общите разпоредби за непозволеното увреждане, конкретно - чл.53 ЗЗД, според който, ако увреждането е причинено от неколцина, те отговарят солидарно. В процеса за обезщетение на вредите не е предмет определянето на размера на дължимото от всеки от съпричинителите обезщетение, вкл. и в случаите на предявяване на претенцията само срещу един или някои от тях.

Относно размера на дължимото обезщетение, съдът е обсъдил поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, в т. ч. и медицинската експертиза, според която силикозата е най-разпространеното професионално заболяване, което се причинява от вдишване на прах от кварц (свободен силициев двуокис) и отлагането му в белите дробове. Заболяването е неизлечимо и необратимо – състоянието на лицето ще се влошава занапред, излекуване не може да се очаква, защото няма специфична терапия. За да определи, че сумата от 15 000 лв. е справедливият размер обезщетение за увреденото здравословно състояние на ищеца и търпените във връзка с това болки и неудобства, съдът е отчел – възрастта на ищеца, вида, степента и тежестта на заболяването, характера на болестните прояви и интензитета им, неблагоприятната прогноза за развитие на болестта. В заключение е направен извод, че предявеният иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от професионално заболяване е доказан за сумата от 15 000 лв. Посочено е, че хранителният режим има особено важно значение при лечението на болни от силикоза, разходите за който възлизат на сумата от 120 лв. месечно. Според заключението на съдебно-медицинската експертиза на болния се препоръчва и санаториално-физикално лечение веднъж годишно за десет дни, която възлиза на сума между 38 лв. – 42 лв. на ден, в това число храна и нощувка. С оглед на това, предявеният иск за имуществени вреди е уважен за сумата от 150 лв., платима ежемесечно.

При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване.

Въпроси № 1 и 2 в изложението не осъществяват общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като са фактически, а не правни въпроси. Отделно, практиката на ВКС е безпротиворечива (вж. - решение № 535/25.07.2012 г. по гр. д. № 1465/2010 г. на ВКС, IV г. о.), че отговорността на двама или повече работодатели за вреди от професионално заболяване на работник е солидарна. По силата на препращащата разпоредба на чл. 212 КТ субсидиарно приложение намират общите разпоредби на института на непозволеното увреждане, респ. - чл. 53 ЗЗД, според който, ако увреждането е причинено от неколцина, те отговарят солидарно. Разпоредбата не изисква едновременност на увреждащото въздействие като предпоставка за наличието на съпричиняване. Съпричиняването на професионална болест се изразява във въздействието върху организма на работника на вредни фактори на работната среда или на трудовия процес, съществуващи при полагането на труд от него при повече от един работодател. С оглед спецификата на причиняването на такова увреждане и обективния характер на отговорността по чл. 200 КТ, съпричиняването в тези случаи не е обусловено от наличието на виновно действие/бездействие на работодателите. В процеса за обезщетение на вредите не е предмет определянето на размера на дължимото от всеки от съпричинителите обезщетение за причинените вреди. Осъденият солидарен длъжник има право да предяви срещу съдлъжниците регресен иск за разликата над частта, съответстваща на участието му в увреждането. Освен това следва да с е посочи, че въпросът за правоприемството и пасивната материалноправна легитимация на ответника е преклудиран за разрешаване с влезлите в сила решения по предходни спорове между същите страни и на същото правно основание (вж. – определение № 422/30.05.2019 г. по гр. д. № 13/2019 г. на ВКС, ІІІ г. о., с което не е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 5204/31.07.2018 г. по възз. гр. д.№ 7788/2017 г. на Софийски градски съд, потвърждаващо решение № ІІ-6120862/14.12.2016 г. по гр. д. №55407/2014 г. на Софийския районен съд).

Въпрос № 3 - кои факти и обстоятелства следва да се обсъдят от съда при определяне размера на обезщетението за причинени неимуществени вреди - е релевантен, но е разрешен в съответствие с константната съдебна практика на ВС и ВКС. Въззивният съд е изследвал всички обстоятелства, имащи значение за размера на дължимото обезщетение, каквито са характерът на увреждането, в т. ч. процентът трайна неработоспособност в резултат на професионалното заболяване, неблагоприятната прогноза за хода на заболяването, търпените ежедневни неудобства и ограничения в социалния живот и др. факти, относими към законовото изискване за справедливо репариране на вредите. Поради това, не е налице твърдяното от касатора противоречие със съдебната практика при определяне размера на обезщетението. Принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените и предвидими в бъдеще болки и страдания, настъпили в резултат от увреждането. Затова съдът има задължение да обсъди и съобрази всички доказателства, относими към правно-релевантните факти и правилно да оцени тяхното значение и тежест при определяне размера на обезщетението. Въззивният съд не се е отклонил от тези принципни разрешения, а аргументацията на касатора по поставения въпрос, свързан с приложението на чл. 52 ЗЗД, отразява несъгласието му с определения размер на обезщетението за неимуществени вреди, респ. касае извършения анализ на доказателствата от решаващия съд, които не се проверяват в производството по чл. 288 ГПК.

Въпрос № 4 е изцяло ирелевантен, а освен това – твърдяното противоречие с цитираното решение на ВКС не е налице, тъй като с него е разглеждана претенция за имуществени вреди, формирана като разлика в пенсията, която ищецът получава и тази, която той би получил, ако не беше увреждането. Основателността на такава претенция е отречена с постановеното от ВКС решение и това очевидно няма никакво значение за настоящия спор.

Процесуалноправният въпрос (№ 5) - за задължението на съда да обсъди в мотивите на решението си всички твърдения, доводи и възражения на страните - също не обуславя селектирането на жалбата. При съобразяване с правомощията си по чл. 269 ГПК, след служебната проверка за валидност и допустимост (в обжалваната част) на първоинстанционното решение, въззивният съд е изложил собствени решаващи мотиви по всички въведени във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционния съдебен акт. Обсъдил е възраженията за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, оплакванията за неправилно прилагане на материалния закон при определяне на размера на дължимото обезщетение, наличието на влязло в сила решение на ТЕЛК, с което е признат професионалния характер на заболяването на ищеца, както и доводите, касаещи наличието на правоприемство по отношение на работодателя на ищеца - „МОК Елаците“ - [населено място] и ответното дружество. С това въззивната инстанция е изпълнила процесуалните си задължения на решаващ съд по спора.

Поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, поради противоречието му с материалния закон – не се констатира. Във фазата по допускане на жалбата Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт, може да направи извод за възможната му очевидна му неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая, изложените от жалбоподателя аргументи не сочат за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи пряко от самото него. А по формулираните в изложението правни въпроси обжалваният акт не може да бъде оценен като очевидно неправилен, след като при постановяването му е съобразен точния смисъл на приложимия закон и относимата съдебна практика на ВС и ВКС.

Основателно е искането на адв. Е. Л. за присъждане на адвокатско възнаграждение за осъществената от нея на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗЗД безплатна правна помощ и защита на Н. Л. пред касационната инстанция. Съдът намира, че в случая се касае само за изготвяне на отговор по касационна жалба с основания за допускане на касационно обжалване, без участие в съдебно заседание. Предвид минималния обем извършени от адв.Л. процесуални действия по защитата на ответника и с оглед действителната фактическа и правна сложност на делото в селективната фаза по чл. 288 ГПК, съдът намира, че адвокатското възнаграждение следва да се определи в размер на сумата 800 лв., която е справедлива и достатъчна да възмезди адвоката за реално положения труд в този етап от производството.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2443 от 23.04.2024 г., постановено по възз. гр. д. № 13634/2022 г. по описа на Софийски градски съд.

ОСЪЖДА „Елаците – Мед“ АД – [населено място], ЕИК[ЕИК], на основание чл. 38, ал.2 ЗЗД, да заплати на адвокат Е. Л. от АК – София, л. № [ЕГН], сумата 800 лв. адвокатско възнаграждение за касационното производство.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.