О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1751

гр. София, 20.06.2023 година

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети юни през две хиляди и двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова

ЧЛЕНОВЕ: Веселка Марева

А. К.

като изслуша докладваното от съдия В. М. ч. гр. д. № 1937 по описа за 2023 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна жалба на К. А. М. срещу определение № 1415 от 02.02.2023г. постановено по ч. гр. д. № 1002/2023г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение № 31918 от 24.11.2022г. на Софийски районен съд, 161 състав, по гр. д. № 9624/2022г. за връщане на исковата молба и прекратяване на производството по делото по делото на основание чл. 126, ал. 1 и чл. 130 ГПК.

В частната жалба се поддържа, че постановеното определение е неправилно. Твърди се, че в двете искови производства ищецът основава интереса си от предявяване на отрицателния установителен иск на различни придобивни основания, а и по висящото дело пред Софийски градски съд е предстоящо постановяване на решение. Според жалбоподателя различното придобивно основание на ищеца по двете дела е пречка да бъде направен извод, че е налице пълен обективен и субективен идентитет между делата.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се поддържа, че определението е очевидно неправилно, както и че е постановено в противоречие с практиката на ВКС по въпросите: 1/ след като в решение на ВКС е посочено, че ищецът не е въвел придобивно основание по чл. 98 ЗС и то няма да бъде разглеждано, може ли ищецът да въведе това основание в нов процес, при висящ между същите страни и за същия имот спор по отрицателен установителен иск; 2/ какво е значението на понятието „настоящия процес“, употребено в решението на Върховния касационен съд по гр. д. № 3565/2020г. на ІІ г. о. и означава ли това, че основанието по чл. 98 ЗС не може да бъде разгледано при връщането на делото на въззивната инстанция, а ищецът има възможност да инициира ново исковото производство, в което да въведе това основание. Спрямо тези въпроси се сочи и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Ответникът по частната жалба „Софийски имоти“ ЕАД счита, че не следва да се допуска касационно обжалване и че обжалваното определение е правилно.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Предявен е пред Софийски районен съд иск от К. А. М. против „Софийски имоти“ ЕАД за отричане правото на собственост на ответника върху 69/834 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], район „В.“, [улица] /предходен ПИ пл. № * в кв. 242/, с площ от 381, 50 кв. м. Посочено е в исковата молба, че между страните и за същата идеална част от имота вече е висящо производство по друг отрицателен установителен иск, като производството се намира пред Софийски градски съд, където делото е върнато за ново разглеждане от Върховния касационен съд. С касационното решение е прието, че ищецът не е могъл да придобие спорните идеални части по наследство и делото е върнато за ново разглеждане на евентуалното придобивно основание - давностно владение. Посочено е в отменителното решение, че спорните идеални части от поземления имот са преминали към купувачите по приватизационните договори от 11.01.2006г. (К. М.) и от 20.12.2006г. (Б. Д.), независимо, че според договорите се прехвърлят само идеални части от правото на строеж; констатирано е, че това придобивно основание (чл. 98 ЗС) не е посочено от ищеца и не може да бъде разглеждано. Въз основа на тези констатации в мотивите на касационното решение ищецът в новопредявения иск твърди, че след като етажните собственици притежават и идеални части от терена, то последният е обща част и припадащите се на всеки самостоятелен обект идеални части от терена имат характер на принадлежност към главната вещ; като такива те следват самостоятелния обект, независимо дали са посочени в титула за собственост. Извеждайки от горните обстоятелства твърдението, че притежава спорните 69/834 ид. ч. по силата на чл. 98 ЗС, ищецът иска да отрече правото на собственост на ответника върху същите идеални части.

В отговора на исковата молба ответникът е навел довод за недопустимост на иска поради това, че е висящо производството по гр. д. № 7356/2021г. на Софийски градски съд, което е за същия имот, между същите страни и също цели отричане правото на собственост на ответника.

С определение от 24.11.2021г. районният съд е прекратил като недопустимо производството по иска. Приел е, че предметът на делото съвпада с това по въззивно гр. д. № 7356/2021г. на Софийски градски съд, както в обективно, така и в субективно отношение. Поради това предвид разпоредбата на чл. 126, ал. 1 ГПК по-късно заведеното дело се прекратява.

Софийски градски съд с обжалваното определение е потвърдил преграждащия акт. Приел е, че процесното дело и по-рано образуваното висящо гр. д. № 7356/2021г. са идентични като страни и като предмет. Самият ищец признава, че и с двете дела цели един и същи правен резултат - отричане правото на собственост на ответника. Според съда, ищецът по отрицателен установителен иск може, но не е длъжен да представя доказателства, че е собственик на имота. Той трябва да докаже само твърденията, с които обосновава правния си интерес. Тези твърдения на ищеца не са част от основанието на иска, а и при отрицателния установителен иск основанието на иска не е негов индивидуализиращ белег. Затова е потвърдил извода на първата инстанция, че е налице хипотезата на чл. 126, ал. 1 ГПК, която обуславя прекратяване на делото.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, съобразявайки представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, приема че касационно обжалване следва да се допусне.

От значение за изхода на производството е първият правен въпрос, макар, че е формулиран непрецизно. Въпросът се свежда до това дали е допустим по смисъла на чл. 126, ал. 1 ГПК отрицателен установителен иск за собственост, в който ищецът обосновава правния си интерес с твърдение, че е собственик на имота въз основа на конкретно придобивно основание, ако вече е висящо производство по отрицателен установителен иск между същите страни и за същия имот, в което правният интерес на ищеца е обоснован с друго придобивно основание. По този начин следва да бъде доуточнен правния въпрос. Не е посочена от касатора практика на Върховния касационен съд по този въпрос и касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като несъмнено въпросът има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Отговорът на въпроса е положителен. Както е разяснено в Тълкувателно решение № 8/2012г. на ОСГТК една от хипотезите, при които съществува интерес от водене на отрицателен установителен иск за собственост, е когато ищецът заявява свое самостоятелно право върху вещта, т. е. твърди, че сам той е собственик на имота. Според указанията в същото тълкувателно решение ищецът следва да докаже твърденията, с които обосновава правния си интерес, т. е. в горната хипотеза той следва да докаже своето право на собственост като установи фактите, от които то произтича. Едва след като счете, че правният интерес е доказан, съдът пристъпва към обсъждане дали ответникът е носител на спорното право. Вярно е, че правото на ищеца не е предмет на отрицателния установителен иск - негов предмет е правото на ответника. Предвид тази специфика на отрицателния установителен иск, то не може да се приеме за вярно, че е налице пълен обективен и субективен идентитет между два отрицателни установителни иска, в които ищецът обосновава правния си интерес с твърдение, че е собственик на имота, но на различни придобивни основания. Придобивното основание е белег, индивидуализиращ вещните права и това изрично е подчертано в Тълкувателното решение. При отрицателния установителен иск за собственост ищецът извежда правния си интерес от твърдението, че е носител на вещното право по силата на конкретно придобивно основание и желае да отрече правото на ответника, без оглед на конкретно правопораждащо основание, т. е. на всички възможни основания. Затова, с уважаването на отрицателния установителен иск се отрича правото на собственост на ответника на което и да било правно основание. Съответно, отхвърлянето на отрицателния установителен иск с влязло в сила решение означава, че ответникът е признат за собственик на имота и преклудира възможността за ищеца да претендира, че е собственик на каквото и да е друго основание.

В обобщение, допустим е отрицателен установителен иск за собственост, в който ищецът обосновава правния си интерес с твърдение, че е собственик на имота въз основа на конкретно придобивно основание, ако вече е висящо производство по отрицателен установителен иск между същите страни и за същия имот, в което правният интерес на ищеца е обоснован с друго придобивно основание. Доколкото предметът на исковете и страните съвпадат, то такива производства следва да бъдат съединени за издаване на общо решение, ако са налице условията на чл. 213 ГПК. При невъзможност за съединяване на производствата и продължаване на самостоятелното им разглеждане, то недопустимост за единия от исковете ще възникне при влизане в сила на решението по другия иск. Ако искът е уважен - за ищеца вече липсва интерес, тъй като е постигнал целения резултат; ако искът е отхвърлен - това означава, че ответникът е признат за собственик и всички евентуални права на ищеца са отречени.

При горното разрешение обжалваното определение на въззивния съд и потвърденото с него първоинстанционно определение за прекратяване на делото са неправилни и следва да бъдат отменени. Предявеният от К. М. отрицателен установителен иск, основан на собственост върху идеалните части от поземления имот по силата на чл. 98 ЗС като принадлежност към главната вещ, е допустим към настоящия момент. Недопустимост би възникнала при влизане в сила на решението по другия иск, основан на давностно владение. В случая е невъзможно съединяване на двете производства, тъй като едното се намира в първа инстанция, а другото във въззивната. Поради това производството по настоящия спор пред първата инстанция следва да продължи.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г. о.

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1415 от 02.02.2023г. постановено по ч. гр. д. № 1002/2023г. на Софийски градски съд по частната касационна жалба на К. А. М..

ОТМЕНЯ горепосоченото определение и потвърденото с него определение № 31918 от 24.11.2022г. на Софийски районен съд, 161 състав, по гр. д. № 9624/2022г. за връщане на исковата молба и прекратяване на производството по делото на основание чл. 126, ал. 1 и чл. 130 ГПК.

ВРЪЩА делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: