О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 5709

София, 09.12.2024 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и първи ноември две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

Председател: Маргарита Соколова

Членове: Светлана Калинова

Гълъбина Генчева

като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 740/2024 г. и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 288, вр. чл. 280 ГПК.

Образувано е по постъпила касационна жалба от Н. А. К., К. В. К. и П. К. В., чрез общия им пълномощник адв. Г. Х., срещу решение № 1360 от 17.11.2023 г. по в. гр. д. № 1746/2023 г. на Варненския окръжен съд, с което се потвърждава решение № 169 от 04.07.2023 г. по гр. д. № 1209/2022 г. на Районния съд - П. и:

- по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК се признава за установено между С. К. С. и П. К. В., че последната не е собственик на реална част с площ 105 кв. м. от УПИ [№] в кв. 35а по плана на [населено място], одобрен със заповед № 5859/05.09.1964 г., която реална част е защрихована с червен цвят на комбинирана скица - приложение № 4 към приетата по делото съдебно-техническа експертиза на л. 131, представляваща неразделна част от съдебното решение;

- на основание чл. 108 ЗС се признава за установено по отношение на К. В. К. и Н. А. К., че С. К. С. е собственик на гореописаната реална част от УПИ [№] в кв. 35а въз основа на покупко-продажба, обективирана в н. а. № 38, том V, дело № 646, рег. [№] от 25.09.2019 г. на нотариус И. К., вписан в CB - П. под акт [№], том IX, дело № 1721, вх. рег. [№] от 26.09.2019 г. и осъжда ответниците да предадат владението й на собственика й;

- на основание чл. 109 ЗС К. В. К. и Н. А. К. са осъдени да преустановят неоснователните си действия, с които пречат на С. К. С. да упражнява в цялост правото си на собственост върху гореописаната реална част от УПИ [№] в кв. 35а, като премахнат изградените в нея ограда и стопанска постройка.

Касационната жалба е редовна и процесуално допустима като подадена в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК, от надлежно легитимирани страни и срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд.

В жалбата си касаторите се позовават на основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК - неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържат предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3-то ГПК, като са преповторени съображенията от касационната жалба за неправилност на въззивното решение и в заключение най-общо е посочено, че въззивният съд се е произнесъл по съществени материално - и процесуалноправни въпроси, обуславящи изхода на делото и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, а именно:

1. „Какви са правомощията на въззивния съд за обсъждане на събраните доказателства?“;

2. „Прекъсва ли течението на придобивната давност нотариалната покана, с която са заявени собственически права спрямо владелеца?“;

3. „Установяването на нова имотна граница променя ли съществуващата граница между имотите на място, поставена преди РП?“;

4. „Допустимо ли е, след като в нотариалните актове не се съдържат данни за местоположението на границите на имотите, да се установява различно местоположение на границите на имотите от съществуващото?“;

5. „Какви са правата на въззивния съд относно произнасяне по доказателствата, които не са оспорени по реда и в сроковете на ГПК?“;

6. „Допустимо ли е правните изводи на съда да се извеждат от недоказани фактически твърдения?“.

В писмен отговор ответникът С. К. С., представляван от адв. Т. Г., оспорва жалбата по съображения за неоснователност и отсъствие на предпоставки за допускането до касационно разглеждане. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение.

Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускането на касационното обжалване намира следното:

Не е спорно между страните, че произхождат от един общ родоначалник - К. С. Ш., за който в отговора на исковата молба ответниците К. признават, че е имал дворно място, в което е построил две еднакви къщи със стопански постройки. Установено е от събраните доказателства, в това число и от изслушаната съдебно-техническа експертиза, че мястото е представлявало незастроен парцел III от кв. 66 по регулационния план на [населено място], одобрен със заповед № 902 от 21.04.1920 г.

По действащ кадастрален и регулационен план за територията, одобрен със заповед № 5859 от 05.09.1964 г., за посочения парцел са отредени два самостоятелни урегулирани поземлени имота - УПИ [№] и УПИ [№], двата от кв. 35а. Посредством наследствено правоприемство и прехвърлителни сделки, като собственик на УПИ [№] се легитимира ищецът С. К. С., а ответниците К. В. К. и Н. А. К. се легитимират като собственици на съседния УПИ [№]. Ответницата по предявения отрицателен установителен иск за собственост П. К. В. е конституирана в качеството на праводател на ответниците К. по договор за покупко-продажба, обективиран в н. а. № 15, том III, рег. № 1768, дело № 285 от 11.05.2022 г.

Основният спор между страните е относно местоположението на границата между двата съседни имота - дали същата минава по регулационната линия съгласно плана от 1964 г. или като имотна следва да бъде възприета материализираната на място граница, трасирана от изградените паянтова ограда, част от навес и част от паянтова стопанска постройка.

За да разреши този въпрос, въззивният съд е съобразил, че правото на собственост върху парцел УПИ XIV-261 е прехвърленo от общия родоначалник на страните К. С. Ш. на неговия син В. К. Ш. - баща на ответника К. В. К. и дядо на ответницата П. К. В., с н. а. № 44, том I, дело № 89 от 15.02.1979 г. за продажба на недвижим имот - т. е. след одобряване на регулационния план от 1964 г. и разделянето на съществуващия до този момент парцел по регулационния план от 1920 г. на двата самостоятелни парцела. С оглед на това и изхождайки от заключението на вещото лице, съдебният състав е приел, че с разделянето на стария парцел по дворищна регулация правото на собственост се е преобразувало в такова върху новоотредените парцели. След като старият имот е бил собственост на едно лице, то не може да става дума за придаваеми части между образуваните от него парцели - регулационната граница е станала имотна с влизане в сила на регулацията по силата на действащия към този имот ЗПИНМ (отм.). С този решаващ мотив е аргументиран изводът на съда, че спорната реална част попада в границите на имота на ищеца и неоснователно е завзета и присъединена към имота на ответниците.

Във връзка с направеното възражение за изтекла придобивна давност в полза на ответниците, считано от 1979 г. до предявяване на исковата молба, съдът е посочил, че съгласно първоначалната редакция на чл. 59 ЗТСУ (ДВ, бр. 29 от 1973 г. - отм.) реално определени части от дворищнорегулационни парцели не могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност, а съгласно чл. 200 ЗУТ (в сила от 2001 г.) реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност само ако тези реално определени части отговарят на изискванията за минималните размери по чл. 19 от същия закон. Отчетено е също така, че в практиката си Върховният касационен съд е тълкувал посочените разпоредби, като трайно е възприето становището за това, че на изключението по чл. 200, ал. 2 ЗУТ може да се позове само собственикът на имот, към който се придават части от съседен имот при условията на чл. 17, ал. 2, т. 2 или чл. 15, ал. 3 ЗУТ. В тази връзка в мотивите към обжалваното решение изрично е посочено, че в случая процесната реална част от 105 кв. м. не е в изискуемия от чл. 19 ЗУТ размер, като не се установява от доказателствата по делото да е налице и някоя от визираните в чл. 17 или чл. 15 ЗУТ хипотези. Следователно, осъществяваното владение върху завзетата реална част е правно ирелевантно и предявените отрицателен установителен и ревандикационни искове правилно са уважени от районния съд.

При така достигнатите констатации и доколкото е приел, че не е спорно, а и категорично е установено от събраните доказателства, че оградената процесна реална част и изградената частично в нея стопанска постройка се ползват от ответниците К. и Н. К., въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд за наличие на предпоставките за уважаване и на предявения негаторен иск. Посочил е, че поддържането на това въздействие върху реална част от имота на ищеца без негово съгласие и от лица, които нямат право да осъществяват такова въздействие, представлява пречка за собственика да упражнява в пълен обем правото си.

При това съдържание на мотивите към въззивното решение настоящата инстанция намира, че не е налице нито една от релевираните от касаторите предпоставки за допускането му до касационен контрол.

Не се констатира противоречие със задължителната съдебна практика на ВС и ВКС (ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, Постановление № 1/10.11.1985 г. на Пленума на ВС, Постановление № 7/27.12.1965 г. на Пленума на ВС и Постановление № 1/13.07.1953 г. на Пленума на ВС), както и с постановената по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, по процесуалноправния въпрос за съдържанието на правомощията на въззивната инстанция като инстанция по съществото на спора, уредени в чл. 269 ГПК, и установените изисквания към мотивите на съдебния акт съгласно чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. В случая мотивите към обжалваното решение отразяват решаващата дейност на въззивната инстанция по предмета на спора, като са обсъдени събраните относими доказателства и въз основа на тях са посочени фактическите положения, които се приемат за установени по делото. Решението съдържа конкретните съображения по наведените във въззивната жалба доводи и оплаквания на ответниците, а изложената във връзка с тях позиция на съда е ясно, кратко и логично обоснована. Установено е, че от стария имот - собственост на общия родоначалник на страните К. С. Ш., починал на 14.06.1979 г., са обособени два самостоятелни урегулирани парцела през 1964 г. (преди неговата смърт), поради което и по силата на закона (ЗПИНМ) правото на собственост се е трансформирало в такова върху новообразуваните парцели при имотни граници съобразно регулационните линии по дворищно-регулационния план - извод, който е напълно съобразен с текста на закона (чл. 39, ал. 3 ЗПИНМ - отм.), както и с трайно установената съдебна практика по неговото приложение. Съображенията за това са следните:

При действието на ЗПИНМ (отм.) дворищнорегулационният план има пряко отчуждително действие (решение № 1359 от 10.08.2009 г. по гр. д. № 4747/2007 г. на ВКС, IV-то г. о., решение № 104 от 11.IХ.1961 г. по гр. д. № 86/1961 г. на ОСГК на ВС). След утвърждаване на дворищната регулация правото на собственост върху кадастралната основа се преобразува в право на собственост върху съответните парцели, отредени по реда на ЗПИНМ (отм.), или в право на обезщетение за стойността на частите от кадастралната основа, придадени към други парцели. След утвърждаване на дворищната регулация е недопустима доброволна или съдебна делба на кадастралната основа между съсобствениците (решение № 57 от 5.IХ.1969 г. по гр. д. № 55/69 г. на ОСГК на ВС). Приетите при действието на ЗПИНМ (отм.) регулационни планове се считат приложени с влизането им в сила. Когато са образувани два самостоятелни парцела от имот - собственост на едно лице, новоотредените парцели стават собственост на същото лице и в този случай не може да става въпрос за уреждане на регулационни сметки (решение № 640 от 18.10.2010 г. по гр. д. № 398/2009 г. на ВКС, I-во г. о.).

След като дворищната регулация преобразува собствеността върху имота в такава върху отредения за него парцел, то в пълно съответствие с утвърденото в съдебната практика разбиране въззивният съд е възприел, че за правото на собственост е ирелевантно разположението на материализираната на място граница между имотите. Доколкото осъществяваната фактическа власт върху реална част от отредения по плана УПИ [№] би могла да бъде от значение за придобиването по давност след отпадане на забраната по чл. 59 ЗТСУ (ДВ, бр. 29 от 1973 г.) с изменението на този текст на закона с ДВ, бр. 34 от 2000 г. и пресъздаването му в чл. 200 от приетия впоследствие и действащ понастоящем Закон за устройство на територията, въззивният съд е преминал към изследване на възможността за придобиване на процесната спорна реална част от имота по давност при условията на ал. 1 и ал. 2 от посочената разпоредба. Този подход също е напълно съобразен с възприетото в практиката на ВКС разрешение относно възможността за придобиване на реални части от урегулирани поземлени имоти при действието на чл. 200 ЗУТ - решение № 112 от 29.10.2018 г. по гр. д. № 4681/2017 г. на I-во г. о., решение № 67 от 16.06.2017 г. по гр. д. № 3533/2016 г. на II-ро г. о., решение № 154 от 21.12.2020 г. по гр. д. № 4689/2019 г. на I-во г. о., и цитираните в тях. По смисъла на тези съдебни решения, реална част от парцел може да бъде придобивана по давност, ако срокът на владение на тази част е изтекъл преди влизане в сила на ЗТСУ през 1973 г. (съгласно чл. 181, ал. 1 от него), или ако е осъществявано владение в период повече от 10 години след влизане в сила на ЗУТ, но при условие, че владяната част от поземления имот може да се обособи като самостоятелен урегулиран поземлен имот съобразно изискванията на чл. 19 ЗУТ или ако тази част се присъединява към съседен имот по реда на чл. 17 ЗУТ, а оставащата част отговаря на изискванията на чл. 19 ЗУТ или се присъединява към съседен имот. Макар чл. 200, ал. 2 ЗУТ да препраща изрично само към чл. 17 ЗУТ, следва да се приеме, че разпоредбата се отнася и за хипотезата на чл. 15, ал. 3 ЗУТ, при която границите на урегулираните поземлени имоти се променят с план за регулация въз основа на съгласие на собствениците им, изразено със заявление и предварителен договор за прехвърляне на собственост с нотариално заверени подписи.

В случая съдът е приел от фактическа страна, че не са налице предпоставките за придобиване по давност на процесната реална част от имота на ищеца, тъй като същата не отговаря на изискванията на чл. 19 ЗУТ, и същевременно с това не е предвидена като придаваема част към имота на ответниците при условията на чл. 15 и/или чл. 17 ЗУТ. При това положение за съдебния състав е било безпредметно да излага подробни съображения относно събраните доказателства за това от кой момент съществува оградата между двата имота и дали в годините назад са съществували или не спорове във връзка с границата между тях.

Мотивиран от изложеното, по конкретно поставените от касаторите правни въпроси настоящият съдебен състав намира следното:

Първият от тях (относно обсъждането на събраните доказателства) е обуславящ за изхода на спора, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС по вече изложените по-горе подробни съображения.

Вторият въпрос (относно прекъсването на придобивната давност с отправена нотариална покана) изобщо не е обсъждан предвид констатацията за наличие на законоустановена пречка за зачитане правните последици на осъществяваното от ответниците владение над спорната реална част като предпоставка за придобиването по давност.

Третият въпрос (установяването на нова имотна граница променя ли съществуващата граница между имотите на място, поставена преди РП), доколкото е разбираем, е разрешен в пълно съответствие с богатата и трайно установена практика на ВС и ВКС, съгласно която не се допуска изменение на имотните граници на имоти с приложена регулация при действието на ЗПИНМ (отм.) извън изрично регламентираните хипотези по чл. 200, ал. 1 и 2 ЗУТ.

Четвъртият въпрос (допустимо ли е, след като в нотариалните актове не се съдържат данни за местоположението на границите на имотите, да се установява различно местоположение на границите на имотите от съществуващото) е некоректно поставен, като не кореспондира с фактическата и правна рамка на делото. Видно от представените от страните титули за собственост, притежаваните от тях имоти са индивидуализирани именно съобразно действащия регулационен план от 1964 г. Още в най-стария нотариален акт, от който ответниците черпят права, е посочено, че недвижимият имот - предмет на сделката, представлява дворно място, за което е отреден парцел [№] в кв. 35 с площ от 1 040 кв. м., или с други думи - прехвърлен е именно обособеният самостоятелен урегулиран парцел съобразно предвижданията на одобрения преди сделката, влязъл в сила и приложен, дворищнорегулационен план.

Петият въпрос (какви са правата на въззивния съд относно произнасяне по доказателствата, които не са оспорени по реда и в сроковете на ГПК) не може да обоснове допускане на касационно обжалване, тъй като по отношение на него не е удовлетворено изискването за точно и мотивирано изложение по смисъла на дадените разяснения в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Същият е абстрактно формулиран и от изложените доводи в касационната жалба не може да бъде установена връзката му с делото - не е въведено конкретно оплакване чрез посочване на конкретно доказателство, което да е обусловило изводите на въззивния съд, но да е обсъдено в нарушение на съдопроизводствените правила; липсва и позоваване на конкретна съдебна практика, в противоречие с която съдът да е обсъдил и възприел доказателствения материал по делото.

Неотносим е и последният шести въпрос от изложението на касаторите (допустимо ли е правните изводи на съда да се извеждат от недоказани фактически твърдения). В случая не се констатира съдът да е обосновал изводите си въз основа на фактически обстоятелства, за които да е приел, че не са несъмнено установени по делото. Дали констатациите му досежно правнорелевантните факти са обосновани и правилни е вече въпрос по съществото на спора, който не може да бъде изследван в настоящото производство по предварителна селекция на касационните жалби. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК и тяхното разграничение трябва да е ясно.

След като въззивното решение е постановено в пълно съответствие с възприетото в съдебната практика тълкуване на относимите правни норми и липсват аргументи за осъвременяване или изменение на така създадената съдебна практика, то въззивното решение няма как да се допусне до касационен контрол и в приложното поле на поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3-то ГПК, поради значение на поставените въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото, съответно - поради очевидна неправилност.

При този изход на делото искането на ответника по касация за присъждане на сторените от него разноски пред настоящата инстанция е основателно за заплатеното адвокатско възнаграждение в брой в размер на сумата 2 000 лева, съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 19.02.2024 г.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1360 от 17.11.2023 г. по в. гр. д. № 1746/2023 г. на Варненския окръжен съд.

ОСЪЖДА Н. А. К., К. В. К. и П. К. В. да заплатят на С. К. С. сумата 2 000 (две хиляди) лева сторени разноски пред касационната инстанция.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: