№ 317
София, 11.07. 2016 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети април, две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: П. С.
ЧЛЕНОВЕ: З. Р.
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 1537/2016г.
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. М. Б. и К. А. Б., подадена от пълномощника им адвокат Д. Й., срещу въззивно решение №51/18.01.2016г. по гр. дело № 2805/2015г. на Варненския окръжен съд. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че са налице основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане касционно обжалване на решението. Поставят се следните въпроси: установяването на грешка в кадастралната основа на действащия регулационен план абсолютна положителна предпоставка ли е за провеждане на установителен иск за собственост и как следва да постъпи съдът, когато са налице данни за това; какво е действието на закона по време – приложимо ли е отменено ПМС №235/1996г. по отношение на договор за покупко-продажба, сключен през 2011г.; може ли гражданският съд инцидентно да се произнесе по валидността на административен акт. Прилагат се решения на ВКС, както и на други съдилища.
Ответникът по касационната жалба Ц. П. М. счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решения по съображения, развити в писмено становище.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение №3490/2015г. по гр. д.№2609/2015г. на Варненския районен съд. С последното е признато за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на ответниците Д. М. Б. и К. А. Б., че Ц. П. М. е собственик на 8/496 кв. м. ид. ч. от имот с идентификатор 10135.2555.173 по КККР на [населено място], целият с площ 496 кв. м. /подробно описан/, представляващи разликата между 240/496 кв. м.ид. ч. от правото на собственост на ищеца върху имота /права, които не се оспорват от ответниците/ и претендираните от ищеца общо 248/496 кв. м.ид. ч. въз основа на покупко-продажба, обективирана в договор № 2983/11.07.2001г. за продажба на правото на собственост върху държавна земя.
Въззивният съд е приел, че съгласно решение №49/1960г. на ИК на ГНС-В. и билет № 738/1961г. на Ц. Ц. и А. Г. /с отстъпено право на строеж върху държавна земя/ е позволено да построят по одобрени архитектурни планове двуетажна жилищна сграда в парцел Х, кв. 982 в м. Ч. и е дадена строителна линия. С протокол от 12.03.1962г. двамата са взели решение да построят двуетажна жилищна сграда като Ц. получава първи етаж, а Г. – втори етаж. А дворното място се разделя на по 50%, С НА № 58/1995г. Ц.Ц. е признат за собственик на основание отстъпено право на строеж върху държавна земя по протоколно решение № 43/23 от 28.09.960г. на ИК на ГНС-В. на недвижим имот, представляващ жилище на първи етаж от двуетажна жилищна сграда в [населено място], [улица], № 12а и една гаражна клетка, заедно с ид. ч. от отстъпеното право на строеж върху държавния парцел. С договор за дарение, обективиран в НА №115/1995г. Ц.Ц. и Д. Ц. са дарили на внука си ищеца Ц. М. собствения си недвижим имот, представляващ жилище на първи етаж от двуетажна жилищна сграда в [населено място], [улица] и една гаражна клетка, построени върху държавна земя, съставляваща парцел VII-2967 Б, целият от 432, кв. 1323-ти подрайон на [населено място], заедно с 1/2ид. ч. от отстъпеното право на строеж върху същия държавен парцел. С. З. № 2542/29.12.2000г. на Областния управител на Област В. М. е определен за купувач на правото на собственост върху държавна земя, представляваща ид. ч. от дворно място с 480 кв. м., парцел VII – 2067б в кв. 13 по РП на под-р а. 23 на [населено място]. С договор № 2983/11.07.2001г., държавата, чрез Областен управител на В. област е продала на М. право на собственост върху описания в заповедта имот - ид. ч. от дворно място с площ от 480 кв. м., парцел VII-2067б, кв. 13. Договорът е вписан на 01.08.2001г. и със Заповед № 1002/09.08.2001г. на Областен управител на Област В., е наредено отписването на имота от актовите книги за държавни имоти. Ответниците по иска са придобили чрез правни сделки по НА № 167/1999г. и НА № 84/2009г. втория жилищен етаж от сградата и 1/2 ид. ч. от правото на строеж върху държавна земя. С договор № 3970/16.02.2011г. Държавата, чрез Областния управител е продал на ответницата К. Б. право на собственост върху недвижим имот, представляващ 256 кв. м. ид. ч. от ПИ с идентификатор 10135.2555.173 по КККР. С. З. № ДИ-11-7703-18/2011г. на Областен управител имотът по договора е отписан от актовите книги. От правна страна въззивният съд е приел, че е сезиран с иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК, с който ищецът цели да установи по отношение на ответниците, че е собственик на още 8 кв. м.ид. ч. от имота, доколкото ответниците не оспорват правата му по отношение на 240/496кв. м.ид. ч. от дворното място.За неоснователни са намерени възраженията на ответниците, че искът е с правно основание чл. 53а, т. 1, вр. чл. 53, ал. 2 от ЗКИР. След като през 2001г. държавата е продала на ищеца на основание § 1 от ПЗР на ПМС № 235/1996г., вр. § 27 от ПЗР на ЗИДЗС половината от дворното място, представляващо парцел VII-2067б, кв. 13 по РП на 23-ти под район на [населено място] /в съответствие с притежаваните от неговите праводатели ид. ч. от придобитото право на строеж/, цялото с площ от 480 кв. м., то държавата е останала съсобственик на останалата половина от дворното място. Тя е могла да отчужди по-късно само тази половина, която притежава, независимо, че ПМС № 235/1996г., а и § 27 от ПЗР на ЗИДЗС са отменени / ДВ бр. 78/2006г./. Видно от договор № 3970/2011г. държавата е продала на ответницата правото на собственост върху 256.00 кв. м.ид. ч. от ПИ с идентификатор 10135.2555.173 /стар идентификатор 1107 1108/, кв. 13, парцел VII-2067/ като този път дворното място е посочено като такова с площ от 496.00кв. м. След като през 2001г. обаче е продала на ищеца половината от същия този УПИ, продавайки впоследствие 256.00кв. м.ид. ч. на ответницата, тя е продала повече с 8.00 кв. м.ид. ч., отколкото е притежавала. Страните по делото са съсобственици на дворното място при равни права - по 50%, или на по 248/256кв. м.ид. ч. Не е спорно, че ищецът е собственик на 240/256кв. м.ид. ч. от дворното място, но следва да се признае за установено спрямо ответниците, че е собственик на още 8/256кв. м.ид. ч. По отношение на тези 8.00кв. м.ид. ч. договор №3970/2011г., на който се позовават ответниците, не поражда вещноправното си действие.
Към 2011г., след като са влезли в сила КК и КР на В., одобрени със заповед № РД-18-92/2008г., спорният имот е посочен с площ от 496.00кв. м., а през 2001г., видно от отразеното в договор №2983/2001г., площта е била 480.00кв. м. Според неоспорената техническа експертиза разликата се дължи на отклонение в границите и площите, които са се получили при пренасяне на графичната информация за УПИ при изработване на РП, установени при контролно измерване. При сравнение на границите и площите по комбинирания цифров модел, отклоненията са в рамките на допустимите стойности. Държавата, като собственик може да се разпорежда с правото на собственост на дворно място през 2011г. независимо от това при какво съотношение се явяват съсобстевеници лицата, на които е било учредено право на строеж върху него, но само до размера който притежава, а това в случая е 1/2ид. ч.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението. Съобразно разясненията, дадени в ТР№1/2009г., ОСГТК, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК.Той определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането и до касационно разглеждане. Касационната инстанция няма правомощие да изведе въпросите от касационната жалба, от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК или от самото обжалвано решение. При липса на формулиран правен въпрос, релевантен за конкретното дело, който да е включен в предмета на спора и да е обусловил правните изводи на въззивния съд, без посочване на неговата значимост за изхода на делото, не може да се допусне касационно обжалване на решението. Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси са неотносими. Първият от тях няма значение за изхода на делото, тъй като въззивният съд не е приел, че има данни за допусната грешка в кадастралната основа, а че са налице отклонения в рамките на допустимите стойности в границите и площите на имота при пренасяне графичната информация за УПИ при изработване на РП, установени при контролното измерване. За пълнота следва да се отбележи, че съгласно ТР№8/2014г. по тълк. д.№8/2014г., ОСГК, производството по предявен иск с правно основание чл. 53, ал. 1, изр. 2 ЗКИР, сега чл. 54, ал. 2 ЗКИР, не е обуславящо по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за производството по предявен иск за собственост на същия имот. Предметът на двете дела в установителната част е идентичен и искът по чл. 53, ал. 2 изр. 2 ЗКИР /нов чл. 54, ал. 2 ЗКИР/ се поглъща от иска за собственост. Останалите въпроси също са ирелевантни. Решаващите изводи на въззивния съд след обсъждане на доказателствата и тълквайки скючените с държавата договори са, че след като през 2001г. държавата е продала на ищеца ид. ч. от дворното място, то през 2011г. тя не е могла да прехвърли на ответниците повече от ид. ч. от този имот, без значение с колко точно кв. м. е описан той. Въззивният съд не е осъществявал косвен съдебен контрол на административни актове по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК, нито пък е разглеждал въпрос за действието във времето на правните норми. По поставените въпроси липсва произнасяне в обжалваното решение. Те са неотносими, тъй като са извън предметната рамка на въззивното дело.
С оглед изхода на производството по чл. 288 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски, в размер на 500 лева за адвокатско възнаграждение, съгласно представените доказателства.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №51/18.01.2016г. по гр. дело № 2805/2015г. на Варненския окръжен съд.
ОСЪЖДА Д. М. Б. и К. А. Б. да заплатят на Ц. П. М. разноски за производството по чл. 288 ГПК в размер на 500 лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: