О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 5840

София, 13.12. 2024 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и осми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

Председател:Мими Фурнаджиева

Членове:Велислав Павков

Десислава Попколева

като разгледа докладваното от съдия Попколева гр. дело № 1888 по описа за 2024 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от К. К. М., чрез адв. Г. против решение № 22/15.01.2024 г. по в. гр. д. № 518/2023 г. на Окръжен съд Враца в частта, с която като е потвърдено решение № 203/10.04.2023 г. по гр. д. № 848/2022 г. по описа на Районен съд Козлодуй, е отхвърлен предявения от касатора срещу Областна дирекция на МВР –В. иск с правно основание чл. 179, ал.4 ЗМВР за заплащане на сумата от 5004, 92 лв. – допълнително възнаграждение за периода от 15.07.2019 г. до 15.07.2022 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 15.07.2022 г. до окончателното изплащане.

Решението е постановено при участието на трето лице. помагач на ответника - А. „К.“ЕАД.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.

Касаторът поддържа, че решението на въззивния съд е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – основания по чл.281, т.3 ГПК. Според касатора неправилно въззивният съд е приел, че възложителят и изпълнителят могат да договарят по-нисък размер на процесното допълнително възнаграждение, без да уведомят служителите на ОД на МВР – В. и министъра на вътрешните работи, както и че възнаграждението няма постоянен характер, въпреки че се изплаща ежемесечно, а има характер на поощрение. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, следните въпроси: 1/ Длъжен ли е органът по назначаването на държавни служители по чл.142, ал.1, т.1 ЗМВР да уведоми и запознае служителите си с критериите, по които определя и изплаща допълнително възнаграждение и ако има такова задължение, нарушаването му влече ли след себе си неизпълнение от страна на органа по назначаване, което изисква заплащане на това възнаграждение в пълен размер за конкретния период; 2/ Може ли в договор по чл.92, ал.1 ЗМВР и приложенията/анексите към него, възложителят и изпълнителят да се договорят и да въведат неизгодни условия за изплащане на основни или допълнителни месечни възнаграждения на държавни служители по чл.142, ал.1, т.1 ЗМВР, и ако нямат това право, това договаряне и въвеждане влече ли след себе си задължение за изплащане на тези възнаграждения в пълен размер; 3/ Имат ли право държавните служители по чл.142, ал.1, т.1 ЗМВР да се запознаят с критериите, по които се определят основните и допълнителните месечни възнаграждения и ако имат това право, нарушаването му влече ли след себе си неизпълнение от страна на органа по назначаване, което изисква заплащане на тези възнаграждения в пълен размер; 4/ Имат ли право държавните служители по чл.142, ал.1, т.1 ЗМВР да участват чрез възражения или обжалване в процедурите по текущо определяне на техните допълнителни възнаграждения, когато това определяне произтича от преценката на административен или друг орган, а не от нормативен акт; 5/ Длъжен ли е органът по назначаването да мотивира решенията си, с които определя допълнителни възнаграждения по чл.6, б.“г“ от Р. 282/94 г. или е достатъчно да се позове на решение, взето въз основа на немотивирано предложение за определяне на тези възнаграждения и ако е налице такова задължение, нарушаването му влече ли след себе си неизпълнение от страна на органа по назначаване, което изисква заплащане на тези възнаграждения в пълен размер и 6/ Имат ли постоянен характер допълнителните възнаграждения в колона 5 от Приложение 3 „Ценово предложение“ към действащите за процесния период договори за охрана на ядрените съоръжения, ядрения материал и радиоактивните вещества на А. „К.“ между А. „К.“ и ОДМВР В., съответно договор №[ЕИК] от 12.06.2017 г. и договор №[ЕИК] от 20.05.2021 г. Допълнителният критерий на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по поставените въпроси е обоснован със съображения, че въпросите са от съществено значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като с отговорите по тях ще установят какви са приложимите критерии за изплащането на процесното допълнително възнаграждение и както и дали същото е с постоянен характер или не.

Насрещната страна по жалбата – ОД на МВР В., чрез гл. юрисконсулт М. е депозирала отговор, в която е поддържа, че изложените от касатора доводи за неправилност на въззивното решение, са неоснователни, както и че поставените въпроси, нямат значение за изхода на спора.

За да отхвърли иска за заплащане на допълнителни възнаграждение по чл.179, ал.4 ЗМВР, въззивният съд е взел предвид следните факти и обстоятелства: страните по спора са обвързани от валидно служебно правоотношение през процесния период, по силата на което ищецът е заемал длъжността „младши инспектор“ в сектор „Охранителна полиция“ в РУ А. К. към ОД на МВР В., съответно е имал статут на държавен служител по смисъла на чл.142, ал.1, т.1 ЗМВР и е работел на смени по график, всяка с продължителност по 12 часа, при режим: дневна, нощна и два дни почивка, при сумарно отчитане на отработеното време – на тримесечие; за процесния период ищецът е получил допълнително възнаграждение по силата на решение № 282 от 15.07.1993 г. на Министерски съвет и договори за охрана на стратегически обект „А. К.“ ЕАД, сключени в изпълнение на същото министерско решение, в размер на 60% от М.; на основание чл.92, ал.1 ЗМВР, между „А. К.“ ЕАД и МВР са сключени договори от 12.06.2017 г. и от 20.05.2021 г. за охрана на ядрените съоръжения, ядрения материал и радиоактивните вещества на А. К., ведно с приложения, общи условия и типова калкулация на услугата по чл.92, ал.3 ЗМВР, в които е посочен вида и периодичността на плащането на допълнителното възнаграждение, както и реда за определяне на размера му – чрез работна група и съобразно вътрешни правила по Решение № 282 от 15.07.1993 г. на Министерски съвет, утвърдени със заповед № АД-1960/16.07.2019 г., заповед № АД-2630/14.09.2021 г. и заповед № АД-1566/03.06.2022 г. на изп. директор на „А. К.“ ЕАД, по отношение на които ОД на МВР В. е изразила съгласие. При така установените факти, въззивният съд е приел, че се касае за облигационни отношения по договор за изработка между равнопоставени субекти – страни по тези договори, по които възложителят заплаща възнаграждение за предоставената му от изпълнителя услуга, като компонент от общата цена по договора за охрана, дължима от възложителя, е и възнаграждението за служителите, осъществяващи тази охрана, което им се заплаща от изпълнителя. Размерът на това възнаграждение се определя от министъра на вътрешните работи в утвърдена от него Таблица за средномесечна цена на услугата за охрана на обекти, извършвана от полицейските органи по чл. 92, ал.1 ЗМВР. Въззивният съд е приел, че възложителят по договора не изземва от МВР функциите на работодател на полицейските служители, ангажирани с предмета на договорите за охрана, а единствено заплаща на изпълнителя цена на предоставената услуга, включваща и уредените допълнителни възнаграждения на полицейските служители, но в размери, договорени между страните по договора за охрана. Относно характера на допълнителното възнаграждение и основанието на което се дължи – дали на основание т.6 б. „г“ или на т.6 б.“в“ от Решение № 282 от 15.07.1993 г. на Министерски съвет, въззивният съд е приел, че този въпрос не е решаващ за основателността на исковата претенция с оглед представените по делото вътрешни правила по Решение на МС № 282/1993 г., утвърдени със заповеди на изп. директор на „А. К.“ ЕАД от 16.07.2019 г. и от 14.09.2021 г. Видно от същите, изпълнителят по договора - ОД на МВР В. ежемесечно, чрез своето подразделение РУ А.-К., е изготвял и предоставял на нарочно определената работна група обобщени доклади и списъци, в които са посочени дължимите на служителите му възнаграждения за изпълнението на договорите чрез осъществяване на охраната, подписани от началника на районното управление, който е присъствал на заседанията на работната група и е подписвал изготвените протоколи. Работната група, съобразявайки направените от началника на РУ А.-К. предложения, е приемала обобщени доклади и е предлагала да се изплатят посочените в тях възнаграждения на служителите на управлението за съответните месеци, като съставените протоколи са утвърждавани от страните по договора, чрез техните представляващи. Видно от изготвените списъци на служителите, осъществили охрана на обекта и обобщените доклади относно определяне размера на допълнителното възнаграждение „поощрение“ по Решение № 282 от 15.07.1993 г. на МС за процесния период, основа за изчисляването им е М. или определен процент от нея според заеманата длъжност, като същите са с постоянен характер и всеки служител, който е отработил съответните дни за месеца, получава еднакъв размер – 60 % от максимално определените с договора размери според заеманата длъжност / от една М., от 80% от М. и т. н./, т. е. за прякото си участие в защитните дейности на стратегическия обект, служителят получава допълнително възнаграждение. С оглед изложеното и при съобразяване на приетото по делото заключение, според което на ищеца за процесния период му е изплатено допълнително възнаграждение при спазване на клаузите на договора за изработка и на вътрешните правила, а именно 60% от сумата, представляваща 80% от минималната работна заплата, въззивният съд е приел, че исковата претенция за заплащане на разликата от 20 % до максимално определения размер на допълнителното възнаграждение /80 % от М./, се явява неоснователна.

С оглед така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по повдигнатите въпроси, тъй като същите нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, разяснен в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС – материалноправният или процесуалноправният въпроса да е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и да е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му, т. е. да е от значение за формиране на решаващата воля на съда.

Формулираните от касатора въпроси не обуславят решаващите изводи на въззивния съд за отхвърляне на иска, а именно, че размерът на претендираното от ищеца възнаграждение по Решение № 282 от 15.07.1993 г. на МС не е нормативно определен, доколкото начинът на определянето му и неговият максимален размер са определени с договори, по които ищецът не е страна и във Вътрешни правила, утвърдени от възложителя и по отношение на които ответникът – изпълнител по договорите да охрана е изразил съгласие, както и че е спазена процедурата, предвидена в тях при определяне на размера на поощрението и ищецът е получил такова в размера, в който то му се дължи. Въззивният съд не е давал разрешение по въпросите дали органът по назначаването е длъжен или не да уведомява служителите си с критериите, по които се определя и изплаща процесното възнаграждение, респ. имат ли право държавните служители в МВР да се запознаят с тези критерии и да участват чрез възражения и обжалване в процедурите по текущо определяне на техните допълнителни възнаграждения; дали възложителят и изпълнителят по договори за охрана могат да се договарят и да въвеждат неизгодни условия за изплащане на основни или допълнителни възнаграждения на държавни служители в МВР и длъжен ли е органът по назначаването да мотивира решението си, с което определя допълнителни възнаграждения по чл.6 от Р. № 282/1993 г. Въпросът дали процесното възнаграждение има постоянен характер, също не е обуславящ за изводите на съда, че за посочения в исковата молба период, на ищеца е изплатено поощрение при спазване на клаузите на договора за охрана и на вътрешните правила по Решение на МС № 282/1993 г. Липсата на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглежда соченото допълнително основание за това.

При този изход на спора на насрещната страна следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение за касационното производство, които са в размер на 200,00 лв.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 22/15.01.2024 г., постановено по в. гр. д. № 518/2023 г. по описа на Окръжен съд Враца.

ОСЪЖДА К. К. М., ЕГН [ЕГН] с адрес [населено място], ул. С. З.“ № 22 да заплати на Областна дирекция на МВР –В., г.В., ул. „Поп К. Б. № 10, на основание чл.78, ал.8 вр. ал.3 ГПК, сумата от 200,00 лв. - юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: