О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 5700
София, 06.12.2024 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА
ЕМИЛИЯ ДОНКОВА
като разгледа докладваното от съдия В. М. гр. д. № 197 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 493 от 05.10.2023 г. по гр. д. № 330/2023г. на Софийски окръжен съд, с което е отменено Решение № 42 от 28.02.2023г. по гр. д.№ 475/2022г. на Районен съд-Ихтиман и вместо това е признато за установено по предявения от Х. И. Л. и В. И. Л.-Д. против С. Д. П. иск по чл. 108 ЗС, че ищците са собственици на основание наследствено правоприемство на поземлен имот с площ от 800 кв. м., находящ се в [населено място], общ. И., съставляващ реална част от поземлен имот с идентификатор ***, която част е изобразена графично като четириъгълник, защрихован на скицата към заключението на вещото лице П., която скица, приподписана от съдебния състав, е неразделна част от решението и е осъдена С. Д. П. да предаде владението на тази част.
Касационната жалба е подадена от ответницата по иска С. Д. П. чрез адв. Ц.. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди на първо място недопустимост на решението поради нередовност на исковата молба и произнасяне на съда в несъответствие с търсената защита. На второ място се позовава на очевидна неправилност поради: пълна липса на изложение на защитната теза на ответника по иска; липса на произнасяне по правоизключващото възражение на ответницата за собственост по давност; нарушение на диспозитивното начало - неразглеждане на основанията за собственост на ищците в посочената от тях поредност. Иска се допускане на касационно обжалване и на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по правните въпроси: 1/ длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани доказателства и да се произнесе по всички доводи и възражения на страните; 2/ за разпределението на доказателствената тежест по ревандикационен иск предвид особеностите на настоящия случай; 3/ длъжен ли е съдът да изследва липсата на пречки за придобиване на имота по давност в хипотеза като настоящата, касаеща земеделска земя, която е била изключена от строителните граници на населеното място и приобщена към обработваемата земя. Приложена е практика на Върховния касационен съд.
Ответниците по жалбата Х. И. Л. и В. И. Л.-Д. чрез пълномощника си адв. А., заявяват становище за недопускане на касационно обжалване. Претендират разноски.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Производството е по ревандикационен иск за реална част от поземлен имот. Установено е, че ищците са наследници по закон (деца) на Т. В. Л., починала на 28.11.2012г. и на И. Х. Л., починал 2017г. С констативен нотариален акт за собственост, издаден през 1986г. наследодателят И. Л. е признат за собственик на основание наследство, отказ от наследство и давностно владение на празно дворно място с площ от 800 кв. м., представляващо част от имот пл. № *, кв. 33, по плана на [населено място], Софийска област, при съседи: улица, Й. Ц. В. и Н. С.. Според представената от ищците скица-проект този имот представлява поземлен имот с проектен идентификатор *** по КККР на [населено място]. Твърди се от ищците, че родителите им са владели имота, оградили са го, направили дървена постройка/барака/. След тяхната смърт владението продължило от ищците, които го ползвали като градина за плодове и зеленчуци. През пролетта на 2021г. видели, че оградата на имота липсва, нямало я и постройката, за което сигнализирали прокуратурата. В хода на прокурорската преписка разбрали, че ответницата се легитимира като собственик на целия имот, вкл. и техния терен.
По легитимацията на ответницата е установено следното: С акт за публично завещание от 05.03.1962 г. Е. М. В. завещава на сина си Й. Ц. В. дворно място от около 3 000 кв. м., съставляващо парцел *-*, кв. 1, в [населено място], м.„К.“, при съседи: улица, Д. Д., Г. В. и П. П.. Наследници на Й. Ц. В., починал 1997г. и съпругата му М. Б. В., починала 2002г., са децата им Е. Й. Х. и Д. Й. Ц.. С нотариален акт от 04.09.2019г. Е. Х. и Д. Ц. продават на ответницата С. П. поземлен имот пасище - мера, с площ 2,822 дка в землището на [населено място], представляващ имот № * по плана за земеразделяне, идентичен с парцел *-* в кв.1 по предходния план на селото. Съгласно удостоверение от 21.05.2019 г. на ОСЗ-Ихтиман поземлен имот № * с площ от 2,822 дка, образуван от поземлен имот № *, в землището на [населено място], е идентичен с изключената от строителните граници на селото част от недвижимия имот, описан в нотариалния акт за публично завещание от 1962г. Придобитият от ответницата поземлен имот съответства на ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място].
Приета е техническа експертиза, според която е налице частична идентичност между имота, претендиран от ищците и този по нотариалния акт на ответницата от 2019г., като частта на застъпване от 800 кв. м. е защрихована на комбинирана скица - приложение № 1. Вещото лице сочи, че спорният имот представлява североизточната част от имот пл. № * по кадастралния план на селото от 1982г., който имот е изключен от регулация. Имотът е заграден от север и североизток с телена мрежа. Експертът сочи, че имотът от 800 кв. м. не отговаря на устройствените изисквания на ППЗСПЗЗ за обособяване на самостоятелен обект - минималната площ за пасище е 2,000дка. В устните си обяснения вещото лице разяснява, че по регулационен план от 1930г. имотът е бил в регулация - парцел * в кв.1; по регулационния план от 1982г. мястото е извън регулация; имотът по нотариалното завещание с пл. № * е очертан в червено на скицата и спорният имот от 800 кв. м. е част от него.
От показанията на свидетелите М. К. и И. С., които имат непосредствени и дълготрайни впечатления, се установява, че спорният имот с площ от 800 кв. м. е бил ползван от майката на И. Л. (баща на ищците), а след смъртта й - от И. Л. и съпругата му. През 1966 - 1969 г. И. Л. заградил имота с мрежа, бодлива тел и дъски, а година по-късно изградил в имота барака и тоалетна. От този момент до смъртта си И. Л. и съпругата му ползвали имота, като обработвали същия, садили в него картофи, царевица и овошки, а след смъртта им ищците продължили да ползват мястото непрекъснато до 2021г. Свидетелите И. К., която притежава имот в съседство и свидетеля Б. С. сочат, че от 1967г. Й. В. и М. В. обработвали земя от над два декара.
При тези фактически обстоятелства въззивният съд е приел, че в полза на праводателя на ищците И. Л. към 1986г. е изтекла придобивна давност по отношение на процесния имот. В периода десет години преди това, а даже и от по-рано (1966-1969г.) върху имота е осъществявано непрекъснато, явно и спокойно владение. Наследодателят е манифестирал собственическите си намерения върху земята, която заградил и ползвал до смъртта си през 2017г., а впоследствие собствеността е преминала по наследство върху ищците. Що се отнася до праводателите на ответницата - Е. Й. Х. и Д. Й. Ц., те не се легитимират като собственици на процесния имот с представеното завещание в полза на Й. Ц. В., тъй като липсват доказателства имотът на какво правно основание е бил собственост на завещателката Е. М. В.. Показанията на свидетелите К. и С. са източник на данни, че от 1967 г. Й. В. и М. В. обработвали земя от над два декара в [населено място]. От показанията на свидетелите, заключението на техническата експертиза и удостоверението от 21.05.2019г. на ОСЗ-Ихтиман се установява идентичност между спорния имот и имота, предмет на завещателното разпореждане, ползван от праводателите на ответника (спорният имот е част от имота по завещанието, а заветникът Й. В. е посочен като съсед в нотариалния акт на ищците). От показанията на свидетелите К. и С. се установява, че от 1969 г. наследодателят на ищците установил фактическа власт върху процесните 800 кв. м., като заградил същите, като обработвал и ползвал имота до смъртта си. С извършването на тези фактически действия по ограждане и поддръжка на дворното място, изграждане на постройка в него, отглеждане на различни култури, той е демонстрирал по отношение на всички своето субективно отношение към вещта - намерението да я свои, т. е. да упражнява фактическа власт върху нея като собственик. Следователно, налице са двата конститутивни признака на владението, при проявлението на които и след изтичане на 10-годишен срок от началото на своенето на вещта е възникнало субективното право лицето, което е владяло имота, да придобие правото на собственост върху него на оригинерно правно основание - придобивна давност. След смъртта му правото на собственост върху земята е преминало по силата на наследственото правоприемство към ищците. По тези съображения съдът е приел, че към датата на сключване на договора за покупко-продажба от 04.09.2019 г. Е. Х. и Д. Ц. не са били носители на правото на собственост върху частта от 800 кв. м., претендирана от ищците, поради което в тази част транслативният ефект на договора не е настъпил. Въз основа на тези изводи е уважен иска.
При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване настоящият състав на Върховния касационен съд намира следното:
Първо, по доводите за вероятна недопустимост на решението поради нередовност на исковата молба и произнасяне на съда в несъответствие с търсената защита. Вярно е, че исковата молба съдържа не достатъчно прецизно описание на претендирания имот - петитумът е за признаване собствеността и предаване владението върху имот с площ 800 кв. м., част от имот пл. № *, понастоящем терен от 800 кв. м. ид. ч. от имот с площ 2822кв. м., съставляващ ПИ с идентификатор *** по КККР. Независимо от това, ясно е твърдението на ищците, че родителите им са били собственици и са владели реална част от 800 кв. м. от целия имот от 2822 кв. м., която реална част е описана в констативния нотариален акт от 1986г. и е индивидуализирана с граници; същата реална част е отразена и на скицата-проект, изготвена по възлагане от ищците, с проектен идентификатор ***. С оглед на това по делото не е съществувало съмнение, че предмет на спора е именно тази реална част, която в хода на процеса е идентифицирана от вещото лице и обозначена чрез защриховане на скицата на л. 110, неразделна част от въззивното решение. Предвид тези разяснения не може да се приеме, че исковата молба е била нередовна, още по-малко, че съдът се е произнесъл извън предмета на делото.
Не могат да бъдат споделени и съображенията за очевидна неправилност на обжалвания акт поради пълна липса на изложение на защитната теза на ответника по иска; поради липса на произнасяне по правоизключващото възражение на ответницата за право на собственост по давност; поради нарушение на диспозитивното начало - неразглеждане на основанията за собственост на ищците в посочената от тях поредност. Очевидната неправилност като основание за допускане на касационен контрол предполага съдебният акт да е обременен с такъв тежък порок, който е установим „от пръв поглед“, без да е необходимо да се обсъждат доказателствата, защитните тези на страните и извършените процесуални действия. Такива ще са случаите на допуснато видимо тежко нарушение на закона (прилагането му в обратен смисъл, в несъществуващ или отменен смисъл), явна необоснованост поради нарушаване на логически или опитни правила, нарушение на основополагащи правни принципи. В обжалвания акт такива тежки пороци не се съзират. В отговор на доводите следва да се посочи, че съдът е уважил иска, защото е приел, че ищците са доказали своето право на собственост и доколкото то се основава на давност и наследство, то не се налагало обсъждане на евентуалното възражение на ответницата, че е собственик на същото основание - придобивна давност. Изпълненият фактически състав на придобивната давност в лицето на ищците изключва да е осъществено същото придобивно основание за съвпадащ период от време в полза на ответницата. Напълно своеволни са интерпретациите в изложението, че съдът не се е произнесъл по соченото от ищците придобивно основание - наследство, а само за придобиването по давност. Ясно е, че ищците се позовават на правото на собственост на своя наследодател, придобито чрез давностно владение и удостоверено с констативен нотариален акт, така и на свое владение като негови наследници. Именно това основание е разгледал съда. Освен това, ако съдът не се произнесъл по цялото искане на ищеца, то решението подлежи на допълване и не е в интерес на ответника да въвежда липсата на цялостно произнасяне. Що се отнася до защитната теза на ответницата, то не е от значение дали съдът я е изложил напълно, а дали е разгледал всичките възражения, което е сторено. Поддържаната от ответницата защита е, че липсва идентичност между придобития от нея и претендирания от ищците имот, че тя е собственик по силата на продажбата от 2019г., оттогава владее имота, не познава ищците и присъединява владението на праводателите си. Всички тези възражения са разгледани в обжалвания акт.
Първият правен въпрос, поставен в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, е за задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани доказателства и да се произнесе по всички доводи и възражения на страните. Въпросът принципно е обуславящ, но въззивният съд не е процедирал в отклонение от практиката на Върховния касационен съд. Софийски окръжен съд е направил своя анализ на събраните доказателства и от тях е извел изводите си. Съпоставил е гласните доказателства и е дал вяра на свидетелите на ищците, тъй като техните показания са по-конкретни, а показанията на свидетелите на ответницата е счел, за по-общи. Поради това касационно обжалване по този въпрос не следва да се допуска.
Вторият въпрос е за разпределението на доказателствената тежест. При разрешаването му от въззивния съд също не са допуснати отклонения от установената практика, сочеща подлежащите на доказване обстоятелства по иска по чл.108 ЗС. В оплакването на касатора се твърди, че съдът не е съобразил “особеностите“ на конкретния случай, без да е посочено кои са тези особености и какви отклонения от доказването предполагат. Необосновано е и оплакването, че съдът е уважил иска, защото ответницата не била доказала придобивното си основание. Съдът е уважил иска, защото е приел, че ищците, чиято е доказателствената тежест, са доказали своето придобивно основание. Както бе посочено, в случая и двете страни се позовават на придобивна давност за съвпадащ период от време и именно поради това, ако се приеме, че придобивното основание на ищците е доказано, то това автоматично означава, че придобивното основание на ответницата не е осъществено.
Третото питане е за задължението на съда да изследва липсата на пречки за придобиване на имота по давност в хипотеза като настоящата, касаеща земеделска земя, която е била изключена от строителните граници на населеното място и приобщена към обработваемата земя. По делото липсват каквито и да е твърдения за пречки за придобиване на собствеността с оглед земеделския характер на земята. Затова и съдът не е изследвал този въпрос. И двете страни сочат имота като такъв извън регулация, чиято собственост и владението върху него са били запазени по време на обобществяването, т. е. никоя от тях не се позовава на земеделска реституция. От съвпадащите твърдения на страните и от показанията на свидетелите става ясно, че големият имот - този от 3000 кв. м., реална част от който са процесните 800 кв. м., е бил притежание на общ наследодател на ищците и на праводателите на ответницата, а именно Е. М. В. (бабата на ищците Р. е нейна дъщеря, а заветникът Й. В. е неин син). Така че, наличието на някакви пречки би засегнало легитимацията и на двете страни. Що се отнася до площта на процесната реална част, съдът не се е произнасял по забрана за придобиване на имот с такава площ. Сочената от вещото лице минимална площ от 2000 кв. м. за пасище не ограничава правото на собственост в случая. Разпоредбата на чл. 72 ЗН забранява при делба ливадите да се разделят на части по-малки от два декара, но това не значи, че не може да се притежава ливада (пасище) по-малко от два декара.
Предвид изложеното следва да се откаже допускане на касационно обжалване.
При този изход в полза на ответниците по жалбата Х. И. Л. и В. И. Л.-Д. следва да се присъдят направените от тях разноски в размер на 1800лв. за адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на II г. о.
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 493 от 05.10.2023 г. по гр. д. № 330/2023г. на Софийски окръжен съд по касационната жалба на С. Д. П..
ОСЪЖДА С. Д. П. ЕГН [ЕГН] от [населено място], [община] да заплати на Х. И. Л. от [населено място], [улица] В. И. Л.-Д. от [населено място], [улица], ет.6, ап.16 сумата 1800 /хиляда и осемстотин/ лева разноски за настоящето производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: