13
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 3281
гр. София, 06.12.2024 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Е. С.
ЧЛЕНОВЕ: Г. И. МИРОСЛАВА КАЦАРСКА
с участието на прокурор
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Г. И. т. д. № 934 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
„Т. М. С. А. Е. Л. , Великобритания, чрез адвокат Ж. Я. обжалва решение № 349 от 12.12.2023 г. по в. т.д. № 316/2023 г. на Апелативен съд – Варна, II състав, с което е потвърдено решение № 37 от 01.02.2023 г. по т. д. № 116/2022 г. на Окръжен съд - Варна, 40 състав, с което са отхвърлени предявените от настоящия жалбоподател против И. Л. Л. при условията на евентуално съединяване осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 15 150 щатски долара, представляваща дадено без основание, евентуално на отпаднало основание, застрахователно обезщетение за изоставяне на моряка от корабособственика по смисъла на Стандарт А2.5.2 от Морската трудова конвенция /МТК/.
В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да се отмени изцяло обжалваното въззивно решение. Претендира разноски. Прави искане за отправяне на преюдициално запитване с оглед противоречието на решението с принципите на Закона за нормативните актове.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК сочи следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване:
1.Следва ли въззивният съд задължително да приложи точно способите граматическо и систематично тълкуване при тълкуването на думите „включително и“ в текста на подточка „с“ на Стандарт А.2.5.2 от Морската трудова конвенция, или прилагането на тези способи на тълкуване на този е изцяло в дискрецията на съда? Счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, конкретно противоречие на тълкувателно решение № 2/2019 от 21.03.2021 г. на ОСГТК на ВКС.
2.Възможни ли са изключения от правилото на чл.76 от ЗЗД относно поредността на погасяване на еднородни задължения /заплати/ или и по отношение на тълкуването на тази норма въззивният съд може да приеме обратното? Обосновава допълнително основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, противоречие с тълкувателно решение № 3/2017 г. от 27.03.2019 г. на ОСГК на ВКС. Излага обстоятелства, че е доказано плащане от работодателя на сумата от 11 804,53 щ. д. по гр. д. 4529/20, ВРС, 24 състав, като не били покрити заплатите от декември 2019 г. и януари 2020 г. Първо бил претендирал заплатите от декември 2019 г. и януари 2020 г.
3. Следва ли въззивният съд, при тълкуването на подточка „с“ на Стандарт А.2.5.2 от Морската трудова конвенция да съобрази нормите на общностното право на ЕС и следвало ли е да прецени дали ответникът е имал необходимост от „закрила на здравето и безопасността си, както и условията си на труд“ по смисъла на Директива /ЕС/2018/131 или практиката на СЕС, въвеждаща изискването за т. н. „съответстващо“ с целта на закона тълкуване е неприложима? – противоречие с решението по дело № С-213/89 (Secretary of State for transport – Factortame Ltd.) на СЕС.
Въпрос от значение за приложението на правото – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
И. Л. Л. оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е допустима, подадена от легитимирано да обжалва решението лице, срещу акт, подлежащ на касационно обжалване и в предвидения в чл. 283 от ГПК срок.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че от представеното по делото свидетелство за регистрация № 15/REG/1300058/022А, издадено от Морска администрация на Коморски съюз, с дата 27.10.2015 г. и валидност 26.10.2020 г., се установява, че „Лидо меритайм Лимитед“, Р. М. острови, е собственик на м. к. „Семела/SEMELA“ IМО № 9226695, позивна D6A2058. Отговорността за оперирането на м. к. „Семела/SEMELA“ 1МО № 9226695 от корабособственика е поета от „Булком“ ООД, България, съгласно представеното Морско трудово свидетелство, издадено от Български корабен регистър, съобразно чл.-V и глава 5 от МТК от 2006 г. Приложена е и изискуемата към морското свидетелство Декларация за съответствие с МТК част I. Установено е, че с декларация по Международния кодекс на управление на безопасната експлоатация на кораби и предотвратяване на замърсяването (ISM Code) П. Д. като упълномощено лице декларира, че по смисъла на чл. 1.1.2 от Международната конвенция за безопасност на човешкия живот на море /SOLAS/, глава IX, кодекс ISM чл. 3.1, „Булком“ ООД е дружество, различно от корабособственика „Л. М. Л. , Маршалови острови, което е отговорно за експлоатацията на кораба Семела/SEMELA IMO № 9226695 и е поело всички задължения и отговорности от кодекса. Видно от представения документ за надлежно комплектоване на кораба с екипаж, издаден от Морска администрация, Коморски съюз, съобразно разпоредбите на m.V правило 14 на Международната конвенция за безопасност на човешкия живот на море от 1974 г. номер 16/MSM/1300058/022A, „Б. Б. е посочен като „екплоатираща компания“ по отношение на кораб SEMELA ИМО № 9226695.
Прието е, че по делото не се спори, че ищецът има качеството на застраховател, с когото корабособственикът „Л. М. Л. е сключил застрахователен договор по отношение на м. к. „Семела“ в съответствие с изискванията на Стандарт А.2.5.2 от МТК. Посочено е, че е представен Сертификат за застраховка или друга финансова гаранция във връзка с разходите за репатрирането на моряци и отговорностите на корабособственика, издаден на 11.04.2019 г., /документ по т. 7 от Стандарта/. Посочено е, че от текста на т. 3 от Стандарта става ясно, че застраховката представлява финансово обезпечение, което всяка държава-членка е длъжна да осигури за корабите, плаващи под нейно знаме.
Прието е още, че страните не спорят по между си, че ответникът е имал сключен трудов договор с „Булком“ ООД от 11.10.2019 г., съгласно който е бил назначен на длъжност електротехник на м. к. „Симела“, IMO 9226695 с общо трудово възнаграждение в размер на 3 800 щ. д. месечно. Установено е, че срокът на договора е пет месеца, плюс-минус един месец, като започва да тече от датата на пристигането на моряка на кораба и се прекратява, когато той слезе от кораба за репатриране до България. Договорът следва съдържанието, предвидено Стандарт А 2.1 4 от конвенцията, а именно индивидуализиращи данни на моряка, име и адреса на корабособственика, дата на сключване на моряшкия трудов договор; длъжността, на която е нает морякът, размера на заплатата, времетраене и условия за прекратяване на договора.
За безспорен е приет и фактът, че ответникът И. Л. е получил сумата от 15 150 щ. д., представляваща обезщетение за настъпило застрахователно събитие „изоставяне на моряк“ по смисъла на т. 2 от Стандарт А.2.5.2. Посочено е, че в тази връзка е назначена съдебно - счетоводна експертиза /СЧЕ/, заключението по която не е оспорено от страните и поради това въззивният съдебен състав го е приел като обективно дадено и съответстващо на останалия доказателствен материал. С оглед на това заключение е прието, че на 29.04.2020 г. по сметка IBAN [банкова сметка] в щ. д. с титуляр „Фиделитас” ЕООД с вальор 29.04.2020 г. е постъпила сума в размер на 140 550 щ. д. - валутен превод P2004291396IN0ELBANKO47789217 от наредител “Thomas Miller Specialty Underwritin 90 Fenchurch Street, London, EC3M 4ST, GB от сметка c IBAN [банкова сметка] при банка “The Royal Bank of Scotland PLC”. Вещото лице е посочило, че в счетоводството на „Фиделитас“ ЕООД за получената сума от 140 550 щ. д. с наредител “Thomas Miller Specialty Underwritin” е открита партида 000053 - „Обезщетение моряци m/v SEMELA“ в счетоводна сметка 499 - Други кредитори. Прието е от Извлечение № 18 с титуляр „Фиделитас“ ЕООД при „Райфайзенбанк“ офис Варна с дата 30.04.2020 г. и вальор 30.04.2020 г., че са извършени плащания от разплащателната сметка на „Фиделитас“ ЕООД по разплащателните сметки на 12 лица - в общ размер на 140 550 щ. д., в това число и сумата от 15 150 щ. д., преведени на ответника И. Л. с посочено основание „PI Indemnity as per settlement agreement DD - MV SEMELA“. В заключението е посочено, че получената сума на 29.04.2020 г. от Thomas Miller Specialty Underwritin в размер на 140 550 щ. д. се използва в счетоводството на „Фиделитас“ ЕООД за изплащане на обезщетенията по сметките на екипажа на „м/v SEMELA“ дължимите обезщетения от името на Thomas Miller Specialty Underwritin.
Въззивният съд е посочил, че по делото се установява, че за периода 01.11.2019 г. - 21.02.2020 г. корабособственикът не е изплащал трудовите възнаграждения на екипажа. Това се установява от представената петиция за изоставяне, изготвена на 10.03.2020 г. от капитана на кораба Б. В., адресирана до Международен моряшки синдикат; молба от 04.03.2020 г. от екипажа на м. к. „Симела” до „Thomas Miller Specialty” за изплащане на заплати, считано от 01.11.2019 г.; споразумение за суброгация и прехвърляне на вземане от 30.04.2020 г., подписано от ответника И. Л., капитана на м. к. „Симела“ Б. В. и представител на ищцовото дружество TMS - „Фиделитас“ ООД, чрез капитан В. К.; Заповед № В-З-19/21.02.2020 г. на директора на Дирекция „Морска администрация-Варна“, капитан на пристанището за задържане на м. к. „Семела“ IMO 9226695, в ПСП Терем-КРЗ Флотски арсенал - Варна поради нарушение от страна на корабособственика на т. 1 от Правило 2.2 от МТК - неплащане на дължими трудови възнаграждения на членовете на екипажа за период от 01.11.2019 г. до 21.02.2022 г. включително, установено с протокол за извършена проверка № 8/06.02.2020 г. от МА Варна.
Въззивният съд е възприел свидетелските показания на свидетеля Б. В., който е бил капитан на м. к. „Симела“ за процесния период и от чиито показания се установява, че към 04.03.2020 г. екипажът на кораба не е получавал месечните си трудови възнаграждения, считано от 01.11.2019 г. Разяснил е, че като капитан е имал задължението да изработва месечните ведомости за заплати, въз основа на които след проверка от работодателя, до 20 число на месеца по индивидуалната банкова сметка на моряка се превежда заплатата му за предния месец. Твърдял, че на 02.10.2019 г. корабът е влязъл на ремонт в Терем и оттогава екипажът не е получавал дължимите месечни трудови възнаграждения. Посочил е, че на 04.03.2020 г. свидетелят е информирал застрахователя за предстояща продажба на кораба, както и че липсват плащания на трудовите възнаграждения на членовете на екипажа от страна на корабособственика. По този повод се е наложило свидетелят да води кореспонденция с представител на застрахователя в България „Фиделитас“ ООД, в резултат, на което екипажът е получил от това дружество за сметка на застрахователя обезщетения за неплатени заплати за четири месеца. Уточнил е, че неизплатените навреме заплати за месеците март, април и май през 2020 г., са били преведени от „Булком“ ООД през месец декември 2020 г. Свидетелят е казал, че по време на ремонта на кораба е имало вода, храна и ток. След като репатрирали украинските моряци, на кораба били останали трима членове на екипажа, сред които ответникът И. Л.. По делото се установило, че на 11.05.2020 г. е извършена извънредна проверка от служители на „Морска администрация“ - Варна и на борда на кораба са били трима членове на екипажа - капитан, втори механик и електромеханик, И. Л., ответник по иска. Прието е, че между страните не се спори, че останалите членове от екипажа са били репатрирани преди това. Установено е, че искането на корабния агент Deta Maritime Ltd за смяна на тримата членове на екипажа, сред които и ответникът, е отказано от директора на пристанището със заповед от 05.05.2020 г. Като причина е бил изтъкнат фактът, че екипажът на кораба не е окомплектован съгласно MSM /Minimum Safe Manning Dokument - документ за надлежно комплектоване на кораба с екипаж, издаден от Морска администрация Коморски съюз, разпоредбите на глава V правило 14 на Международната конвенция за безопасност на човешкия живот на море от 1974 г. номер 16/MSM/1300058/022A/. Също, че липсва информация от флага и корабът представлява опасност за корабоплаването и околната среда.
На следващо място, въззивният съд е посочил, че се установява, че на 30.04.2020 г. е сключено споразумение за суброгация и прехвърляне на вземане, между ответника, капитана на м. к. „Семела“ Б. В. и „Фиделитас“ ООД като представител на застрахователя TMS (ищецът по делото). Така е установил, че ответникът И. Л. се е съгласил да получи и е потвърдил, че е получил сумата от 15 150 щ. д., представляваща неизплатени дължими заплати, както и 150 щ. д. за репатриране, по силата на Удостоверението за финансова гаранция, издадено от застрахователя на основание Правило 2.2.1 т. б и Стандарт А 2.4, ал. 2 от МТК.
Въззивният съд е посочил още за установено, че на 14.05.2020 г. ответникът И. Л. е подал искова молба срещу „Л. М. Лимитед и „Булком“ ООД за заплащане на 23 510 щ. д., представляващи дължимо трудово възнаграждение за периода месец ноември 2019 г. до 14.05.2020 г., включително. Било е образувано гр. д. № 4529/2020 г. по описа на Районен съд - Варна. Производството по делото е прекратено, поради оттегляне на исковите претенции.
От събраните по делото писмени доказателства - платежно нареждане за кредитен превод в чуждестранна валута с наредител адвокат Д. Д. (пълномощник на И. Л. по посоченото гр. д. 4529/20 г, РС-Варна) и получател И. Л., с посочено основание „agreement in a civil case number 4529/20“ /споразумение по гр. д. № 4529/20/; извлечение от сметка на ищцовото дружество при „А. Б. Б. АД IBANBG28BUIN95611000619635, е установено, че на 24.12.2020 г. по посочената сметка е постъпил превод в чуждестранна валута в размер на 11 804.53 щ. д. с посоченото в платежното нареждане основание.
Въззивният състав е посочил, че пред въззивната инстанция са спорни следните въпроси: възникнал ли е застрахователен риск по смисъла на Стандарт А 2.5.2 от МТК и налице ли е плащане на застрахователно обезщетение от името на застрахователя.
Посочил е, че текстът на правило 2.5, ал. 1 на Стандарт А 2.5.2 - Финансово обезпечение от МТК гласи, че „този Стандарт установява изисквания, които целят да осигурят бърза и ефективна система на финансово обезпечение, която да подпомага моряците в случай на изоставяне“. Посочил е още, че в правило 2.5, ал. 2 на Стандарт А2.5.2 - Финансово обезпечение от МТК са уредени няколко хипотези, при които морякът се счита за изоставен в нарушение на изискванията на тази Конвенция или на условията на моряшкия трудов договор, а именно когато корабособственикът: а) не покрие разходите по репатрирането на моряка; или b) изостави моряка без необходимата поддръжка и подкрепа; или с) прекрати едностранно договореностите с моряка, включително като не му изплати договорените заплати за период най - малко два месеца.
Обсъдено е предвиденото задължение за всяка държава-членка да осигури наличието на система за финансово обезпечение, която да отговаря на изискванията на този Стандарт, за всички кораби, плаващи под нейно знаме. Направен е извод, че съгласно правило 2. 5, ал. 3 на Стандарт А 2.5.2 - Финансово обезпечение: „Системата за финансово обезпечение може да бъде под формата на схема за социално осигуряване, застраховка, национален фонд или други еквивалентни мерки. Изброени са правилото 2.5, ал. 8 на Стандарт А 2.5.2 съгласно, което предоставяната от системата за финансово обезщетение помощ се отпуска незабавно при поискване от моряка или от назначен негов представител, като искането трябва да съдържа необходимата обосновка в съответствие с ал. 2. Също така и правило 2.5, ал. 9 на Стандарт А 2.5.2, предвиждащо финансовото обезпечение да е достатъчно да покрие: a) неизплатените заплати и други суми, които корабособственикът дължи на моряка съгласно сключения трудов договор, съответния колективен трудов договор или националното законодателство на държавата на знамето, като дължимият размер не трябва да надвишава четири месечни заплати или дължимите други суми за четири месеца; b) всички основателни разходи, направени от моряка, включително и тези, свързани с упоменатото в ал. 10 репатриране; и с) основните потребности на моряка, които включват: адекватна храна, дрехи при необходимост, настаняване, снабдяване с питейна вода, необходимите количества гориво за оцеляване на борда на кораба, необходимата медицинска помощ, както и всякакви други разходи и разноски, породени от действие или бездействие, съставляващо изоставянето, до пристигането на моряка в неговия дом. Също така е посочено, че съгласно правило 11 на Стандарт А2.5.2 - финансовото обезпечение не се прекратява преди изтичането на периода на неговата валидност, освен в случаите, в които предоставящият това финансово обезпечение е подал предизвестие към компетентните власти на държавата на знамето най-малко 30 дни предварително.
Въззивният състав е приел, че в своята съвкупност цитираните правни норми налагат извода, че финансовото обезпечение се разпростира и служи да покрие не само разходите по репатриране и за основните потребности на моряка, но и неизплатени трудови възнаграждения до размера на четири заплати. Съставът на въззивната инстанция е приел, че финансовото обезпечение представлява застраховка. Приел е още, че в буква „с“ от правило 2.5, ал. 2 на Стандарт А 2.5.2 - Финансово обезпечение от МТК са уредени две хипотези, които са алтернативни, а не една хипотеза с две кумулативни предпоставки за възникването . Посочил е, че първата урежда едностранно прекратяване в нарушение на трудовия договор от страна на работодателя/корабособственик, която може да включва /без да е задължително/ и неплатени трудови възнаграждения, а втората касае случаите, когато са налице само неизплащане на поне две работни заплати, но без да е прекратен трудовия договор. Приел е, че и при двете хипотези, обаче е налице „изоставяне на моряк“ по смисъла и приложното поле на Стандарт А 2.5.2.
На базата на съвкупния анализ на събраните по делото доказателства, въззивният съдебен състав е счел, че към датата на подаване на петицията от капитана на кораба е настъпил падежа за заплащане на трудовите възнаграждения на екипажа, в частност на трудовото възнаграждение на ответника, за месец ноември 2019 г., месец януари и месец февруари 2020 г. Посочил е, че макар в процесния трудов договор да не е вписан падеж на месечното възнаграждение, този извод следва от приложението на Стандарт А2.2 от МТК, съгласно който всяка държава-членка изисква плащанията, дължими на моряците, работещи на кораби, които плават под нейно знаме, да се извършват на интервали не по-дълги от един месец и в съответствие с всички приложими колективни трудови договори. Поради това е прието, че за процесния период следва изводът, че е налице настъпил падеж. Посочено е, че този извод кореспондира и със свидетелските показания, дадени от капитана на кораба, който е имал задължението да изработва месечните ведомости за заплати и посочва, че до 20 число на месеца по индивидуалната банкова сметка на моряка се превежда заплатата му за предния месец.
Въззивният състав е посочил, че макар да са наведени твърдения, не се сочат доказателства в подкрепа, че работодателят, респ. корабособственикът е заплатил на ответника трудовите възнаграждения за периода от месец ноември 2019 г. до месец февруари 2020 г. Липсвали данни към датата на изплащане на обезщетението /30.04.2020 г./, на ответника да са изплатени договорените месечни възнаграждения в размер на по 3 800 щ. д. или общо 15 200 щ. д. Така при вземане на решението за изплащане на застрахователно обезщетение застрахователят е взел предвид фактите, касаещи неплащане на трудовите възнаграждения и е приел, че те са налице. Това обосновава наличието на фактическия състав на Правило 2.5, ал. 2, б.“с“ на Стандарт А2.5.2 - Финансово обезпечение от МТК по втората хипотеза относно неплащане на трудови възнаграждения в продължение на два месеца. Поради това е прието, че ответникът е имал правото да поиска заплащане на застрахователно обезщетение, обезпечаващо отговорността на корабособственика за заплащане на трудовото възнаграждение, което обосновава неоснователността на иска по чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД.
Приети са за неоснователни оплакванията, наведени от въззивника „Т. М. С. А. Е. Л. , че същият е бил лишен от регресни права. Изрично в правило 12 на Стандарт А2.5.2 е посочено, че ако предоставящият финансово обезпечение, е извършил плащане на моряк в съответствие с изискванията на Стандарта, той придобива правата, от които би се възползвал морякът, чрез суброгация, прехвърляне или по друг начин в съответствие с приложимото законодателство и до размера на изплатената от него сума.
Прието е, че И. Л. е получил сумата от 15 150 щ. д., равняваща се на четири работни заплати. Като недоказани са отхвърлени оплакванията, че ответникът е получил втори път от работодателя по трудовия договор процесната сума, като неизплатени трудови възнаграждения. Въззивният съд е приел, че трудовият договор е продължил действието си и се прекратил на датата на слизане на ответника от кораба - 24.05.2020 г., което обстоятелство е удостоверено с моряшкия паспорт. Поради това се е наложил изводът, че за периода от м. ноември 2019 г. до м. февруари 2020 г. на ответника е изплатено финансово обезщетение, а след този период предвид продължилия трудов договор, са се дължали трудови възнаграждения. Така, въззивният съд е приел, че за периода от месец март 2020 г. до слизането на ответника от кораба /24.05.2020 г./, предвид дължимостта на трудовите възнаграждения е изплатена сумата от 11 804.53 щ. д. Както е установено от доказателствата по делото, тази сума е постъпила в банковата сметка на ответника на 24.12.2020 г. с посочено основание „споразумение по гр. д. № 4529/20“. Според въззивния състав се е наложил логичният извод, че с изплащането са погасени за предходен период неплатени трудови възнаграждения. Плащането по застрахователния договор е извършено по-рано от плащането по спогодбата, довела до прекратяване на образуваното гражданско дело с предмет неизплатени трудови възнаграждения. С оглед горното, съставът на въззивната инстанция е споделил мотивите за доказаност на основанието, на което ответникът има право да държи сумата, изплатена като застрахователно обезщетение.
Въззивният състав е приел за неоснователни и доводите, че е отпаднало основанието, на което ответникът е задържал сумата. Към момента на изплащането /30.04.2020 г./, задължението по поетото финансово обезпечение под формата на застраховка е съществувало. Това е било така както и към момента на плащане на сумата от 11 804.53 щ. д. Съобразно датата на прекратяване на трудовия договор, а именно 24.05.2020 г., въззивният съд е приел, че основанието за изплащането му не е отпаднало, доколкото му се е дължало трудово възнаграждение в договорения размер за периода, необхванат от плащането по застраховката, което е платено на 24.12.2020 г. Взета е предвид и забраната И. Л. да напусне кораба, постановена по административен ред, предвид липсата на окомплектоване на екипажа на кораба и продължилото полагане на труд от И. Л..
Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. При извършената служебна проверка не се установи наличие на основание съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК.
По отношение на поставения първи правен въпрос настоящият съдебен състав намира, че действително въззивният съд е приложил по отношение на спорното правоотношение Стандарт А.2.5.2 от Морската трудова конвенция на МОТ, като прякодействащ акт, приложим спрямо спорното правоотношение, установявайки, че на основание посочения стандарт е сключено финансово обезпечение по смисъла на стандарта под формата на застрахователен договор като поетите рискове са именно съгласно посочения стандарт. Установявайки, действителното съдържание на подточка „с“, т. 2 на Стандарт А.2.5.2, въззивният съд е приел, че е осъществен застрахователен риск – изоставяне на моряк. Този извод действително е направен след като са преценени конкретните факти и е прието, че е било налице неизпълнение на задължение на работодателя на моряка за заплащане на поне две работни заплати на моряка. Тълкувано е действително съдържанието на текста на стандарта и е прието, че нормата включва две хипотези, които са алтернативни. Първата е прекратен трудов договор на моряк от страна на работодателя, корабоственика или управляващия кораба, която може да включва и неплатени трудови възнаграждения и самостоятелна хипотеза на неплатени две работни заплати, без прекратяване на трудовия договор. Така е прието, че е дефиниран в подточка с, т. 2 от Стандарт А.2.5.2 риска „изоставяне на моряк“. Прието е наличие на договор за застраховка, обхващащ моряците на кораба, на който ответникът е изпълнявал трудовите си задължения. В случая въззивният съд, приемайки посоченото граматическо тълкуване разрешава поставения правен въпрос. Поради това касаторът е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване. Изискуемото от чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК допълнително основание не е налице. Посоченото тълкувателно решение не разкрива правно понятие в думата „включително“. В соченото тълкувателно решение на тълкуване е подлежал текста на чл. 99, ал. 2 от ЗЗД във връзка с чл. 135 от ЗЗД. Не може да се приеме, че е налице сходност в разрешения правен въпрос и посоченото тълкувателно решение. Думата „включително“ има общопотребимо значение и в соченото тълкувателно решение не й е придадено различно такова.
Сочените обстоятелства в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 от ГПК, свързани със спора по делото, не могат да разкрият наличието на допълнително соченото основание. Въззивният съд е посочил ясно, че самото неплащане на две работни заплати е отделна хипотеза на риска „изоставяне на моряк.“ Също така е приел наличие на особена хипотеза на продължаване на договора на моряка, с оглед конкретно установените факти, периода на извънредно положение, свързан с Covid-19 кризата, статута на кораба, на който е изпълнявал морякът трудовите си задължения.
По отношение на втория правен въпрос, формулиран в изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че не е разрешен от въззивния съд и не е обуславящ изхода на спора. Въззивният съд е посочил, че дължимото трудово възнаграждение, за което е сезиран застрахователят с посочване на риск изоставяне на моряк по смисъла на т. c, от подточка 2 на Стандарт 2.5.2 на Морска трудова конвенция, включва месеците ноември 2019 г до февруари 2020 г., като е прието, че плащанията по гр. д. 4529/20 г. засягат следващ период, март – май 2020 г. С оглед това заключение на съда може да се направи извод, че няма получена от ответника сума, повече от всички дължими му трудови възнаграждения. Поради това правният въпрос относно поредността на погасяване на еднородни задължения, при непосочване от длъжника кое задължение погасява, на основание чл. 76, ал. 2 от ЗЗД, не е обуславящ изхода на спора правен въпрос. По изложените мотиви следва да се приеме, че не е обосновано общо основание за допускане на касационно обжалване с поставения втори правен въпрос. Освен това съдът не е изложил съображения за приложение на чл. 76 , ал. 2 от ЗЗД.
По отношение на третия формулиран правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че поставеният правен въпрос е свързан с посочената Директива ЕС /2018/131, която инкорпорира и реферира към посочената Морска трудова конвенция и изменението с въвеждането на Стандарт 2.5.2 през 2017 г. Следва да се посочи, че в директивата е инкорпорирано като приложение посоченият стандарт. В случая въззивният съд е приложил Морската трудова конвенция, която е публикувана в Държавен вестник и е част от вътрешното право. Съгласно трайната практика на СЕС при приложение на национална правна норма националният съдия следва да извърши съответно тълкуване на нормата, съобразно целите, предвидени в директивата. Предвид еднаквото съдържание на нормата от конвенцията и директивата, не може да се приеме, че е налице соченото нарушение на практиката на СЕС, изразена в посоченото решение С-213/89 г. Конкретно посоченото решение засяга налагането на временни мерки за обезпечение, с цел да се гарантира пълното приложение на норми от общностното право и забрана за прилагане на норми от вътрешното право или практики, които пречат най-пълно да се приложат предвидените в нормите от общностното право мерки. Посочено е, че пълното действие на общностното право не може да бъде намалено, когато съдът, сезиран със спор, регулиран от нормите на общностното право, по силата на национални норми не следва да приложи привременни мерки, с цел да гарантира впоследствие изпълнение на съдебното решение по спора. Посочено е, че не следва да се прилага национална норма, която ще отслаби ефекта на нормите на общностното право, като не допусне обезпечение с цел възможност бъдещото съдебно решение, съобразено с общностните норми, да бъде възможно да бъде изпълнено. Дори и това решение да е цитирано с оглед затвърждаване на принципа, посочен в решението Simmental, то не може да се приеме, че в случая е нарушен предвидения принцип, че нормите на общностното право имат директен ефект от момента на влизането им в сила и до целия срок на действие, като в съответствие с принципа на предимство на правото на ЕС пред националното право, всяка вътрешна норма, която противоречи на норма от правото на ЕС следва да остане неприложена, с цел пълно и еднакво действие на нормите от правото на ЕС.
Както в посоченото решение на СЕС, така и в решение С-497/13 г., при спор между частноправни субекти при приложение на нормите от националните разпоредби, съдът е длъжен във възможно най-голяма степен да тълкува предвид текста и целта на приложимата в областта директива, за да се стигне до решение, съответстващо на преследваната от нея цел. В случая въззивният съд не е накърнил посочените принципи, като е приложил нормата съобразно действителното й съдържание и с оглед целта, предвидена в директивата, изцяло реципираща посочения стандарт.
Следва да се подчертае, че действително, както е посочено в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, директива 2018/131 е в обхвата на действие на чл. 153, пар. 1 б. „а“ и „б“ от ДФЕС. Съдът е дефинирал съобразно посоченото тълкуване, че е било налице „изоставяне на моряк“, като покрит застрахователен риск.
В случая и двата нормативни акта, Морската трудова конвенция, въвеждаща посочения стандарт и директивата, инкорпорираща същия стандарт имат едно и също съдържание. С оглед тълкуването на посочената приложима разпоредба от Стандарт 2.5.2, въззивният съд е направил извод, че застраховката се включва в хипотезата на финансово обезпечение, което е предвидено като задължение на корабособственика, управляващия кораба с цел защита и обезпечение на моряците, полагащи труд на кораба. Въпросът за приложението и тълкуването на посочения стандарт, подточка „с“, точка 2, Стандарт 2.5.2, че съдържа две хипотези, като е налице самостоятелна хипотеза „изоставяне на моряк“, при неплащане на две заплати на моряка. Това тълкуване е извън всякакво съмнение и няма различно тълкуване, обективирано в практиката на съдилищата в Р България. Предвид целта на директивата, инкорпорираща посочения стандарт, следва да се приеме, че финансовото обезпечение е имало за цел да даде защита на моряка при неблагоприятно финансово положение на корабособственика. Конкретните факти в случая, продължилото трудово правоотношение, поради неразрешаване на моряка да напусне кораба от съответните административни власти и продължаване полагането на труд от моряка и в следващ период, не могат да се приемат като обуславящи нарушение на тълкуването с оглед целта на директивата.
По отношение на формалното посочване на нормата на чл. 280, ал.1 , т. 3 от ГПК към трите поставени въпроса следва да се посочи, че не може да обуслови основание за допускане на касационно обжалване, доколкото съдържа тълкуването на касатора според неговата защитна теза в процеса.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване.
С оглед формулираното искане за присъждане на разноски, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, на ответника следва да се присъдят разноски. Представен е договор за правна защита и съдействие като видно от договора е удостоверено плащането в брой на сумата, представляващо адвокатско възнаграждение в размер на 2 600 лв. Ще следва да бъде осъден касаторът да заплати направените разноски, реално заплатени.
Така мотивиран Върховният касационен съд
ОПРЕДЕЛИ
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 349 от 12.12.2023 г. по в. т.д. № 316/2023 г. на Апелативен съд – Варна, II състав.
ОСЪЖДА „Т. М. С. А. Е. Лимитид“, Великобритания, [улица], Лондон ЕС3М4 ST да заплати на И. Л. Л., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица][жилищен адрес]04 сумата от 2 600 лв, представляваща заплатени разноски, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: